"Формата на нещата" - Театър "София"

Дата на публикуване: Sep 21, 2011 1:29:18 PM

The Shape of Things

Формата на нещата

от

Нийл Лабют

снимка: Елена Спасова

Творчески състав:

Превод, постановка и музикална среда - Мартин Киселов

Сценография - Ралица Русева и Георги Георгиев - Jorrras

участват - Лора Мутишева, Милко Йовчев, Марта Каменова, Борис Георгиев

Постановката е адаптирана към сцената на Драматичен театър „Сава Огнянов“ - Русе,

където участват Евгения Явашева (Джени) и Николай Димитров - Коки (Филип)

ПРЕСКОНФЕРЕНЦИЯ

20.09.2011

БОГДАНА КОСТУРКОВА: Здравейте, добре дошли на двеста седемдесет и деветата премиера на Театър „София“. Имам удоволствието да ви представя актрисите Лора Мутишева и Марта Каменова, актьорите Милко Йовчев и Борис Георгиев, които изпълняват ролите в пиесата на Нийл Лабют „Формата на нещата“, която има своята първа постановка в България - в превод и режисура на Мартин Киселов. Днес той прави своя дебют на театрална сцена в нашия театър. Мисля, че ще имате какво да питате екипа, аз ще си позволя да ви кажа, че тази постановка вече имаше своите успешни срещи с публиката на фестивалите „Варненско лято“ и „Аполония“, където спечели много почитатели. Представлението, освен че е премиера на Театър „София“, слага и началото на една практика на копродукции в малко по-различен вид, все още не съвсем популярен в България. Съвсем скоро постановката с участието на Милко и на Лора ще има своя премиера и в Русе, където в ролите на Марта и на Борис ще има актьори от русенската трупа, но за това по-подробно ще ви разкаже Мартин Киселов, на когото давам думата.

Снимки от пресконференцията: T-now

МАРТИН КИСЕЛОВ: Съвсем кратко ще говоря, защото се надявам, че ще останете да го гледате. Театър се прави, за да се гледа, а не да се говори за него. Това е пиеса, която е написана двехилядната година и е с английска премиера. Тя е режисирана от самия Нийл Лабют в Almeida Theatre в Лондон, след което 2003 той прави филм, който е практически постановката, но вече филмирана. Текстът не е игран в България. Става дума за истината и лъжата в любовта и в изкуството. И тъй като ние сме млади хора - някои по-млади, отколкото други, решихме, че това е текст, който разказва честно за нещата, за които не ни пука. И тези неща са любовта - от една страна, и изкуството - от друга, и особено моментът, в който те се смесват. Това е мой дебют в България, аз съм кинорежисьор по образование, въпреки че правя и театър. Театър „София“ ме покани да направим нещо заедно. Обсъждахме различни заглавия и се спряхме на това, точно защото е непосредствено, простичко, динамично и казва важни неща, според нас. Милко и Марта бяха подбрани с кастинг - март месец. Това вероятно ще става все по-честа практика. Засега сериалите са тези, в които се използва много, но в театъра - особено ако се търси реална реформа в българския театър, кастингът трябва да бъде според мен естествената практика. Имах страхотното удоволствие, Лора и Борис от състава на театъра да кажат "да" на текста и да се включат, за да го направят на постановка. Работихме два месеца - между април и юни, направихме премиерен вариант за „Варненско лято“, след това за „Аполония“. Възстановихме го, направихме го за сцена „Арена“ (лятната сцена на Театър „София“ - б.р.) и заваля дъжд. Така че тази вечер ще го гледате там, където сме го работили. И аз мисля, че всеки един от екипа днес, влизайки и виждайки декора там, където сме го раждали, му стана мило и драго. Поне аз знам, че за мен беше така... Такива неща, аз не съм много добър в общите приказки, помогнете ми с въпроси.

БОРИС ГЕОРГИЕВ: Приятно ли ви беше да работите с мен?

МАРТИН КИСЕЛОВ: Приятно ли ми беше да работя с теб? Как може да ми е неприятно да работя с актьор, който, когато кажа „помогнете ми“, веднага ми помага (смях). За мен беше изключителна чест да работя с хора, които са готови да ми дадат, освен таланта и уменията си, а те са подготвени много добре, и част от себе си. Аз вярвам, че театърът и киното се случват тогава и само тогава, когато актьорът влага нещо от себе си, т.е. той през персонажа ни разказва нещо за него, което не знаем. И в конкретния случай, както и с двамата актьори от Русе - това всъщност позволи този вариант в Русе да е възможен, без да се налага русенските им колеги да имитират това, което Борис и Марта правят на сцената. Те имат самостоен вариант, в който ФИЛИП и ДЖЕНИ са отделен прочит. Точно, защото е базирано на това, което са самите те. И... с огромно удоволствие работих, дори сега вече сме влезли на премиера - по принцип режисьорът трябва да умре, това е по законите на театъра. И аз мисля, че спектакълът е там. Последните няколко вечери правих корекции и забелязах, че, първо, вече се разбираме без много думи - с по едно кимане, и второ, че там, където предлагам корекция, която не е вярна, има кой да ми го каже и да ми предложи нещо по-добро, което значи, че спектакълът не е мой. А това е най-добрият знак за един режисьор. Така че, добре дошли тази вечер на моето погребение (смях, аплодисменти).

ИРИНЕЙ КОНСТАНТИНОВ: Моят професор Гриша Островски казваше: „Първата крачка е много важна“. Ще ви кажа за първата крачка на това представление и ще разберете, че така му тръгна. В най-големите жеги те репетираха денонощно в нашата камерна зала, за да го изиграем на „Варненско лято“ на откриването, на това прекрасно място - Археологическия музей. Точно в тези два дни, когато трябваше да играем представлението, се събраха облаци над Варна и ние бързо трябваше да го пренесем в Кукления театър - слава богу, че се оказа свободен, където в съвсем нова обстановка, при съвсем нова геометрия на салона, все пак успяхме и представлението имаше страхотен успех. На „Аполония“ бяхме по-спокойни, защото знаехме, че там ще бъде слънчево и прекрасно, но там сцената е много голяма. И то пак се озова на ново място, при непривични условия за всички тях, които прохождаха за пръв път на новите места. Сега от три дена те репетират отвън (смях), за да открием Сцена „Арена“. Това не е ново място и не откриваме Америка. Това е едно магическо пространство, бих казал, на Театър „София“, което стоеше така дълго време и на което имаше едно-две прекрасни представления. Петя Силянова е тук...

ПЕТЯ СИЛЯНОВА: „Ангели - чудовища“ на Кокто.

ИРИНЕЙ КОНСТАНТИНОВ: „Ангели - чудовища“, да... И си представих как това затворено пространство може да оживее в топлите пролетни дни, в късните топли есенни и през лятото, т.е. грехота е да няма едно място, в което да не се представя театър в летните месеци. Та, работиха те дълго време там и от вчера сме под напрежение. Инженер Трингов - нашият заместник директор, е извадил прогнозата, като че „Аполо“ ще пускаме в космоса (смях). Час по час, по минути - какво се очаква, кога ще се случи и т.н.

БОГДАНА КОСТУРКОВА: И понеже ръсна в три, му се доверихме.

ИРИНЕЙ КОНСТАНТИНОВ: Да, и за да бъдем спокойни, че няма да ви изложим на лоши атмосферни условия - да настинете, стана и хладно, а и да не гръмнат прожекторите, както пак г-н Трингов каза: „Най-опасно е - това е ток, като се навлажни долу, можем да убием някой журналист“ (бурен смях). Затова ви каня, за ваше спокойствие, да влезем в 49-та зала, където то си затвори цикъла по някакъв начин и където ще бъде премиерата. Надявам се обаче, че тази първа крачка, направена по този начин, му предопределя една съдба за функцията, с която започнахме - да обиколи България. Дай боже, от сърце бих се радвал всеки път да е на нови сцени и все по-добро и по-добро да става на всяко следващо пространство. Така че, щастлив съм, че привлякохме Мартин към нашия театър , безкрайно приятни бяха разговорите с него около това какво предстои, какво да хванем, какво да предпочетем и т.н. И решихме, че тази пиеса би могла да бъде чудесно послание към всички млади хора. Междувременно тук се премести и едно много хубаво, много приятно и много добре приемащо се представление „Когато рокът беше млад“ на Борис Георгиев, което също беше предвидено за камерна сцена, но се изигра тук във фоайето. Ще го изиграем в следващите дни на лятната сцена на Театър „София“. Ако перифразираме Библията - в началото бе крачката - при нас (смях). Направихме я, дай боже, всичко да върви добре. Ако имате някакви въпроси...

ЛЪЧЕЗАР ЛОЗАНОВ: Един въпрос към режисьора: това, че е кинорежисьор, предимство ли е или недостатък?

ЛОРА МУТИШЕВА: Това не е ли въпрос към нас?

МАРТИН КИСЕЛОВ: Да, това е по-скоро към тях въпрос (смях). Я кажете вие - аз после.

МИЛКО ЙОВЧЕВ: Не смеем (смях).

БОРИС ГЕОРГИЕВ: За мен в случая е предимство.

ЛЪЧЕЗАР ЛОЗАНОВ: Да, дава ли някакъв друг поглед...

БОРИС ГЕОРГИЕВ: Нищо общо няма начинът на работа на Мартин Киселов с начина на работа на по-голямата част от режисьорите в България, тъй като начинът, по който работи, е изцяло отвъд океана, в смисъл оттатък, а не оттук. Той дойде подготвен с един огромен режисьорски албум - първо, второ, трето. Даде ни листа с очаквания за репетиции - в каква кондиция да сме, кога да пием кафе, как да ни бучат телефоните. Изключително подреден - наясно беше, когато дойде, в смисъл, не казвам, че повечето от режисьорите в България не знаят какво правят, започвайки, но начинът му на работа, по-скоро кинаджийският му начин на работа на нас ни помогна изключително много, бидейки на камерна сцена, т.е. ако мога да се изразя по-ясно - да, тук е по-скоро киноиграта, отколкото...

ЛЪЧЕЗАР ЛОЗАНОВ: Тоест това е работа в близък план, така ли?

МАРТИН КИСЕЛОВ: Средно близък (смях).

БОРИС ГЕОРГИЕВ: Американски (смях).

МАРТИН КИСЕЛОВ: Да добавя към това - ей сега едно момченце влезе, ние бяхме отворили залата, защото вътре става топло заради прожекторите. Много малко момченце на възрастта на моята малка дъщеря - две години, влезе вътре и започна да разглежда, и като му казахме, че зад жълтата линия играят хората, и то отиде да си играе (смях). Дали ще ги следвам с камерата или просто ще седя в публиката и ще се наслаждавам на това чудо, няма особено значение. Разбира се, и театърът, и киното имат своите средства, но най-накрая целта е да се разкаже през една история някаква истина. И тъй като аз отдавна правя това - по време на образованието си поставях непрекъснато в театралния департамент на училището, то не е нещо ново за мен, затова малко ми е странно - дебют, тъй като не дебютирам в главата си поне. Но за мен я няма тази граница. За разлика от колегите ми, при това изключително огромни имена в киното като Милош Форман, който казва: за мен сцената е един общ план, аз непрекъснато искам да вляза вътре, но не ми дава, при мен не е така и когато човек има такива актьори, или камерата, или вниманието му трябва да са включени. Така че, това е.

ЛЪЧЕЗАР ЛОЗАНОВ: А има ли разлика в работата с тия актьори и ония актьори, които имате?

МАРТИН КИСЕЛОВ: Ами то всички актьори са индивидуални. То е като: има ли разлика между тия и ония пациенти при доктора. Аз им казах, че и за двайсет милиона долара бих избрал същия състав, така че... има един такъв момент - всички колебания свършват в момента, в който си обявил списъка с кастинга. Не винаги си измислил точно какво възнамеряваш да правиш, но ако отвътре инстинктът ти е казал, че това е верният човек, трябва да послушаш инстинкта си и да започнеш работните си взаимоотношения с него, т.е. да не се съмняваш в постъпките си, защото иначе това съмнение ще убие и теб, и него, и цялата ви работа заедно. Така че от момента на решението на всеки един от тези персонажи аз не се опитвам да мисля за друго. Оттам нататък те имат различни методики на подготовка, въпреки че общата основа е като навсякъде в България - Станиславски. Различното ниво на опита, смея да кажа, в тази група изигра страхотна роля, защото тези, които имаха повече, даваха на тези, които имаха по-малко, и тези, които се чувстваха по-несигурни, имаха кого да погледнат, не точно като по-голям брат, но имаше някой, с когото заедно го правим, особено в рискови ситуации, каквито бяха Варна или „Аполония“. Когато си на ново място, се работи бързо - спойката на групата беше огромна. Да, американците често са технически по-добре подготвени. От друга страна готовността да се играе със собствените емоции е много по-силна тук. Това беше целта ми - аз мисля, че копче не мога да им кажа, както казват хората от нашата пиеса.

ЮЛИЯ ВЪЛКОВА: Извинявайте, а може ли да ми кажете малко повече за себе си: откога сте там?

МАРТИН КИСЕЛОВ: Аз всъщност съм си тука, аз съм българче, обичам...

ЮЛИЯ ВЪЛКОВА: Добре, как се случи вашата...?

МАРТИН КИСЕЛОВ: Ами, отидох 2001, за да следвам едно образование, след като си завърших едното образование, след което следвах още едно образование, което е въпросната магистратура по кинорежисура, която е четиригодишна и прилича на концлагер.

ЮЛИЯ ВЪЛКОВА: Къде?

МАРТИН КИСЕЛОВ: Калифорнийският университет, Лос Анджелис. Това обаче са неща, които ги има в програмката, и аз се чудя дали да ви занимавам с тях.

ЮЛИЯ ВЪЛКОВА: Добре, щом ги има.

МАРТИН КИСЕЛОВ: Има ги, да, и като информация са много по-сбити, отколкото аз с треперещи ръце в момента ще успея да си събера биографията.

ЮЛИЯ ВЪЛКОВА: Трябва да трепери сърцето, какво значение има, че ръцете треперят.

МАРТИН КИСЕЛОВ: И то трепери, обещавам. 2007, от 2007 съм тук. Опитвах се на няколко пъти да работя. Повечето театри, с които се свързах, смятаха, че нямат нужда от услугите ми. За разлика от тях, тук срещнах директор, който е актьор и актьор, който е директор. Съответно, човек, с когото разговорът защо едно, а не друго, е разговор не с администратор, а с някой, който се интересува от това, какво ще стане днес, тази вечер, когато вие сте дошли да го гледате. Огромно съдействие получих от Богдана в работата по текста, тъй като спектакълът е за млади хора, вие ще видите изразните му средства. Вътре имаше много неща, за които аз вече съм стар. Лафовете ми са от средата на деветдесетте, може би края на деветдесетте, и всъщност, докато аз съм „маал гащи“ из Америка, нещата са се попроменили. Самите актьори внесоха вътре страшно много в поточността на езика, което беше много важно, защото младото ухо да го лъжеш с лафове, отпреди десет години, просто не става, а публиката има един много прост и лесен начин да ни покаже, че я лъжем - тя спира да внимава или просто не идва. Това не е спектакъл, който разчита на голяма реклама или на нещо такова, той разчита на този, който излиза да каже на някого, че е гледал нещо интересно. Заради това е в такава малка зала - 49 места. Тази вечер сме вкарали повече столове, за да може да съберем всички, но по принцип е за 50 души. Та такива работи, там се губих - от 2001 до 2007 - ще го видите, наистина, в диплянката.

ЮЛИЯ ВЪЛКОВА: Е, не е точно губене, де.

МАРТИН КИСЕЛОВ: Ами, да.

ЛЪЧЕЗАР ЛОЗАНОВ: Един последен въпрос само, гледам, че предимно млади актьори използвате: доколко рутината ви върши работа, или искате да се отървете от нея, защото според мен работата с възрастни актьори, които носят школата от едни други времена, е доста обременителна, да не кажа нещо по-силно.

МАРТИН КИСЕЛОВ: Аз виждам и млади актьори много често в театъра и телевизията, които играят абсолютно неадекватно. Така че, според мен има школа във всеки един от нашите актьори, т.е. аз трябва да дам много кратко указание, за да бъде изпълнено.

ЛЪЧЕЗАР ЛОЗАНОВ: Говоря за оня маниер на театралничене, който е характерен за повечето от театрите.

МАРТИН КИСЕЛОВ: Да, не зная, да. Може би не съм правилния режисьор, на който да се зададе въпроса, но моето впечатление е, че когато един актьор напипа ролята, тези маниери падат. Обикновено това е компенсация в моменти на несигурност и тя е също така характерна за лошите актьори и в Америка, и в Англия, и по целия свят. Аз не деля актьорите на лоши и добри от тази гледна точка. То е не толкова, че те са лоши хора и ние трябва да ги затворим в една клетка и никога повече да не ги пускаме на сцената, а по-скоро е до това, поне като режисьор, да им помогнеш да свържат себе си с това, което се случва живо в момента, а не което някога се е играло или някога е било модно, или някога е било за тях момент на несигурност. Така че, наистина, нямам никакъв поглед, за да мога да коментирам неща, които не познавам от първа гледна точка, но така, специално с тази група беше огромно удоволствие да се работи. Аз мога да кажа, че съм един човек, който е щастлив, защото обяснявайки на децата си, че аз отивам на работа, изглежда, че отивам да си играя. Пожелавам на всеки в професията му това да е усещането му, когато отива на работа.

РЕПЛИКА: Ами и актьорите така го усещат, че отиват да си играят.

БОРИС ГЕОРГИЕВ: Знаете ли, като цяло ние всички тук, и колегите ми там, и тези млади момчета на по шейсет години, защото аз ги смятам за деца и не мога да ги разграничавам като по-възрастни и по-млади - ние всички сме си отдали живота за това, което правим. В смисъл, нали разбирате, че няма много материални стимули в България, за да се занимаваш с театър. Оттам насетне, не казвам, че се оплакваме, но всички ние сме се отдали на това да се занимаваме с театър, не защото искаме да се правим на известни, а защото много искаме някой да ни гледа. Такова ни е призванието, т.е. ние намираме щастието, удоволствието и любовта това да го правим, независимо от всичко...

БОГДАНА КОСТУРКОВА: Ако имате въпроси към актьорите, ще ви помоля да не се двоумите и да ги зададете, защото е редно да ги пуснем да отидат да се приготвят, след четирийсет минути започва представлението. Ако нямате, благодаря от тяхно име, че дойдохте при нас, и да им пожелаем на добър час.

РЕПЛИКИ: На добър час.