Дата на публикуване: Nov 25, 2009 8:51:37 PM

Тапетите на времето

по произведения на Константин Павлов

Фотограф: Атанас Кънчев

Участват: Филип Аврамов, Мая Новоселска, Стефка Янорова, Филип Трифонов, Янина Кашева, Александра Василева, Ани Вълчанова, Милена Аврамова, Явор Борисов, Благовест Благоев, Светломир Радев, Пламен Великов, Петко Каменов, Марий Росен, Жанет Иванова, Цвятко Ценов, Анастасия Панайотова

ПРЕСКОНФЕРЕНЦИЯ

26.03.2009

РОЗА РАДИЧКОВА: Добре дошли на премиерата на "Тапетите на времето" по произведения на Константин Павлов... Авторът е чел този сценарий, докато беше жив. Този сценарий се прави с неговото съгласие. Разбира се, в процеса на работата, в репетиционния период, в него са настъпили промени, но те са малки. Това е един колаж – има малко съкратени и извадени текстове и малко добавени други. Със сценария той беше запознат и Юлия имаше неговото разрешение това представление да се случи.

ЮЛИЯ ОГНЯНОВА: То е направено от неговите стихове, интервютата му и има само един епизод от пиесата му „Птици“.

ВАСИЛ АБАДЖИЕВ: „Птици“ и какво друго?

ЮЛИЯ ОГНЯНОВА: И нищо, прочетохме и останалите му пиеси, но от тях не съм ползвала. Но мисля, че ако бяха само стиховете му, аз не бих се решила да направя сценарий. Но когато видях интервютата му и че от тях могат да се получат диалози, реших да включа някои от стиховете в диалога, и той абсолютно никаква бележка по тези неща не направи. Изваждала съм от едни стихотворения отделни пасажи, за да ги включа в друг текст, част от диалог с друг контекст, той и там нямаше забележки. Значи от това най-много се страхувах. Като отидох да му ги покажа, от другите неща нямах страх, но от това много се страхувах. Няма нито една чертичка (от него) просто, имаше зачеркнати само имената на клоуните Софчо и Йовчо, и така наред – не му е стигнал само примерът, а всичките ги е зачеркнал, да не би да ги оставя. Защо – не знам. И аз не го питах. Префасонирах ги.

РОЗА РАДИЧКОВА: Сега са с променени имена. Желанието на автора е спазено и изпълнено. Други въпроси?

ВЪПРОС: Като става дума за работа по текста на Константин Павлов, очевидно това е една силна литература сама по себе си, но това все пак очевидно не е реална пиеса, която само текста да гони и аз мисля, че... всъщност това ми е въпросът – чия е идеята да бъдат привлечени точно този музикант (Румен Цонев) и точно този автор на пластиката (Велимир Велев), защото ние ги познаваме като едни хора, които са способни да излязат от литературността и да добавят нещо.

ЮЛИЯ ОГНЯНОВА: Аз го харесвам много (Румен Цонев), а другият ми е бивш студент (Велимир Велев) и имам доверие, че ще ми разбира от езика, защото е малко по-различен начинът ми на работа. Почти до сглобяването не се разбира (нищо) и от самите актьори, особено когато е монтажа. Такива малки, откъснати, несвързани помежду си източници – стихове. Много е опасно, те стояха и вероятно са се питали и са си казали: от това какво може да излезе, нищо не може да излезе. Нали... при мене начинът ми на работа е такъв и като се сглоби, веднага нещата си идват на мястото, т.е. те се оказват подготвени. Доколкото са, а доколко са – вие ще видите.

РУМЕН ЦОНЕВ: Понеже и към мене, така да се каже, беше отправен въпросът защо има нужда от пластика, музика, бих казал и от една визия, изключително впечатляваща според мен, и понеже, ще ме извините, след няколко минути ще трябва да отида на генералната репетиция за "икарите" утре в Народния театър, преди да ви пожелая приятно гледане, да ви кажа с каква обич работих този спектакъл - вие чухте, че ми е номер двеста. Това звучи може би внушително или издава известен опит и е някаква практика. Нищо подобно, всеки път е като за първи път и трябва да ви призная, че всеки път все повече ме е страх, казвам ви честно – умирам от страх. Да работиш с Юлия Огнянова, нали знаете, това е още една академия да завършиш...

ЮЛИЯ ОГНЯНОВА: Посмали малко, посмали...

РУМЕН ЦОНЕВ: ...и най-хубавото в цялата работа беше, че без да се наговаряме, Юлия може да потвърди, ние често идвахме с едни и същи идеи, отваряхме си устата заедно и в пълна хармония работехме, нещо повече, и трябва да ви кажа, че Юлия Огнянова в известен смисъл е автор на музиката...

ЮЛИЯ ОГНЯНОВА: Измисляш си нещо.

РУМЕН ЦОНЕВ: ...и ще ви кажа защо: аз съм си мислил различни варианти, разбира се, и един ден тя каза, когато аз бях убеден, че трябва да предложа да се използва саксофон – има три вида саксофони: тенор, алт и сопран саксофон, които вътре в една полифонична преплетена линия, надявам се, изграждат, допълват музикално визията, образа на спектакъла, на този поетичен спектакъл, и тя каза: „Аз преминах целия сценарий, целия текст, най-напред с глас, след това го минах - представете си, ми каза - със саксофон“. (Смях.) И какво да кажа сега, как да кажа друго нещо...

ЮЛИЯ ОГНЯНОВА: Вие вярвате ли му?

РУМЕН ЦОНЕВ: ...няма и да повярват... Така че в този смисъл, не че тя е написала нотите на този спектакъл... Изключително, изключителна привилегия и удоволствие ми е било, и ако тя не е тука, да стои до мен, аз ще ви кажа и много други неща, но сега искам да ви благодаря за вниманието и интереса към този спектакъл, надявам се да е едно от събитията в културния живот...

ЮЛИЯ ОГНЯНОВА: Не избързвай.

РУМЕН ЦОНЕВ: ... Надявам се много... Удоволствието да работя с такива прекрасни колеги също е очевидно, и още веднъж ви моля да ме извините, че трябва да тръгна, стискайте палци и гледайте с добри очи и уши.

ЮЛИЯ ОГНЯНОВА: Той е завършил дипломация. (Смях.)

РУМЕН ЦОНЕВ: Довиждане.

РОЗА РАДИЧКОВА: Още въпроси, други въпроси?

ВЪПРОС: Защо чак сега се случва спектакълът, мисля че преди няколко години, доста вече, в „Ла Страда“ имаше някакви елементи в един ваш спектакъл по стихове на Константин Павлов - Мая Новоселска ги изпълняваше. Защо не го направихте тогава?

ЮЛИЯ ОГНЯНОВА: Ами защото тогава беше част от „Бивалици – небивалици“ и той (Константин Павлов) беше като един контрапункт, там осъществен, т.е. съучастник. И много малка беше (тогава) Мая, аз мислех за това, за един такъв текст. Той обаче (Константин Павлов), той я хареса, аз - малко по-малко, но той повече от мен... Не знам, човек набира кураж понякога, трябва да си малко малоумен. Всички хора, които ме питаха какво е, като им кажех, всички ме разубеждаваха, с най-добри чувства - казваха, че от това не може да излезе повече от един, как се казваше... рецитал, да, и че не искат да обидят рецитала, но ставаше дума, че (това) не е театър, нали така, и те казваха, че всички опити (досега) са стигали до рецитала. Но човек трябва да е малко, вижте, не може, човек трябва да е малко безразсъден, лекомислен, за да се реши, а на мен лекомислие не ми е липсвало през никой период от живота ми. Аз не обмислям дали ще мога и тогава да почна да го правя, аз, ако имам силно желание, тръгвам и... това е. Недостатъкът, който използвам, като качество.

ВЪПРОС: Откъде дойде заглавието на спектакъла?

ЮЛИЯ ОГНЯНОВА: От него... Беше нещо друго - той го прие... След това говорехме за нещо друго и изведнъж „Тапетите на времето“. И на мен ми се видя по-необичайно, а фактически това е доста точно, защото то кореспондира с неговата гледна точка, че поезията му е документ на времето. Той пише, отреагирайки събитията на времето, а това фактически какво е – това, което ни заобикаля. Вярно е, че тапетите са в дома, но нашият дом е и страната, нали, ако го погледне (така) човек и ако малко безотговорност и лекомислие добави, както казах, които не ми липсват, и аз взех името и даже не попитах за неговото съгласие, но щом не получих възражение, значи имах съгласието му.

ВЪПРОС: Ще използвам този хубав дипломатичен израз на господин Цонев, че работата с вас е академия и въпросът ми всъщност е към Николай: каква академия е и какви са отликите между академията Иржи Менцел и академията Юлия Огнянова?

НИКОЛАЙ ГУНДЕРОВ: Аз мисля, че Юлия не харесва сравнителната степен, тя не харесва много и прилагателните, може би. Мога да кажа, че за мен тя е като нота, излязла от петолинието, нота, която звучи със собствена музика. Много често по време на репетициите тя казваше на актьорите нещо, което човек ще запомни дълго време: „Задавайте въпросите на познатото, докато го превърнете в непознато“. Това направи тя, тя задаваше въпроси на познатото, превръщаше го в непознато, за да му зададе нови и нови въпроси. Един висок човек, който си служи с непатетични жестове като черпене с локум по време на репетиции, човек, който...

ВЪПРОС: Защо няма за пресконференцията? (Смях.)

ЮЛИЯ ОГНЯНОВА: Защото така се чувствам... нямам такава нагласа... Недейте, много ми е такова... и него го притеснявате, и мен ме притеснявате, аз като чуя реклама да правят в присъствие на човека, все едно, че сам си прави реклама... и го търпи и даже така-а... (прави жект с ръката).

ВЪПРОС: Хайде тогава кажете нещо за актьорите, тях ги няма.

ЮЛИЯ ОГНЯНОВА: Мисля, че ги затрудних... Аз не поставям мизансцени, аз подготвям, давам им средата и очаквам от тях... Аз имам едно внушение към актьора: когато навремето батковците в Бургас (Вили Цанков, Методи Андонов и Леон Даниел) искаха да се поосвободят малко от моето присъствие на техните репетиции, направиха и мене режисьор, тогава аз в първата си работа с актьора, си казах една сутрин, като се събудих: абе, театър е имало преди режисурата - тя се е появила официално в началото на ХХ век. Театър е имало от време оно под една или друга форма благодарение на актьорите, които са били и творците, и всичко. И изведнъж на тези хора режисьорът им отнема правото да тълкуват образите, в името на единството на целта... Верно, приносът на режисьора аз го разбирам и това на мен ми доставя удоволствие, но това от своя страна, че ние изземаме правото (на актьорите) да мислят, да тълкуват... диктуваме им интонациите - това ни харесва, онова не ни харесва, физическо положение, жест, движение... и какво остава... И аз живеех тогава просто с някакво чувство за вина пред актьорите. Това се роди, без някой да знае дали от мен ще излезе режисьор, те го направиха в работен порядък само да нямам свободно време и да не съм непрекъснато на техните репетиции като театровед. И така... искам да кажа, че това отношение към актьора след това роди начинът ми на работа - желанието ми да намеря по какъв начин да превърна актьора в съавтор на постановката, и така, със студентите си стъпка по стъпка стигнах до това, което правя. Аз никога не съм се имала за режисьо-ор, така в развитието си... за мене е важно да имам нещо в съзнанието си, да не ме притесняват, да бъда свободен човек пред актьорите. И затова начинът ми на работа, може да се каже, че и педагогиката ми беше такава. Ако някой влезе, ще каже: тая... какво ще излезе от това, което прави, нищо не разбирам. Студентите повече разбират и актьорите знаят, че е така и не можеш да им обясниш, някак си не ми харесва да им кажа: имайте ми доверие. Аз им казах да имат доверие на господин Павлов. Имах щастието, че такъв беше авторът, нали, какво щях да кажа, ако не беше такъв авторът? Нито авторът, нито режисьорът могат да апелират за такова нещо. И така... винаги съм използвала като свобода това, че театърът не разчита на мен, и затова ми се позволява да вървя по пътечките - кривите, неясни пътечки... Има кой да се грижи за развитието на театъра, и смелостта ми на това се дължи изглежда, не защото съм много смела, а по-скоро на такива неща, които не правят голяма чест на човека, но е истина.

РЕПЛИКА: Те, вашите студенти, вие ги учите актьори да стават, а те стават режисьори.

ЮЛИЯ ОГНЯНОВА: Не, аз имах режисьорски курс.

ВЕЛИМИР ВЕЛЕВ: Не, по принцип, може ли да кажа това нещо...

(Юлия Огнянова го предупреждава да внимава какво ще говори.)

ВЕЛИМИР ВЕЛЕВ: Не, няма да те хваля... просто ще се оплача. (Смях.)

КРАСИМИРА ВАСИЛЕВА: Оплачи се, Велев, оплачи се!

ВЕЛИМИР ВЕЛЕВ: Значи това, да се сблъскаш с Юлия, а то наистина е сблъсък, защото наистина трябва да се отървеш от всичките неща, с които си свикнал и си носиш със себе си – защити, брони и т.н. - отработени модели, спонтанно или не, и изведнъж просто наистина става трясък, когато се срещнеш с нея, защото тя има страхотен животински усет да улавя всеки трепет в човешката душа и те хваща във всякакви неща, в които дори ти самия не се хващаш, и докато се караш с нея, че това не е така и след това си легнеш да спиш вечерта, и си кажеш: ужас, колко е права... И всъщност нещото, което ни е карала да правим, е, първо да стигнем до себе си и след това оттам да тръгнем да работим, и по тая причина всичките стереотипи, които по някакъв начин имаме и като хора, и... да речем, като творци, тя ги разрушава по някакъв начин, тъй като, както ни каза, със стереотипно знание може да вкараш стереотипни резултати и по тази причина е трудно да се докаже... всеки има така един...

ЮЛИЯ ОГНЯНОВА: Подходът е индивидуален, прости ми го. (Смях.)

ВЕЛИМИР ВЕЛЕВ: Горе-долу това, което е разликата в нейния подход, е в това, че ако нормално всеки може да те научи как да скочиш с парашут, което нали си има определени правила, има си екипировките, Юлия те мъчи, докато се научиш да летиш.

РОЗА РАДИЧКОВА: Има ли още въпроси, защото ще трябва да приключваме след малко... Ами тогава, много благодаря наистина за вниманието ви и затова, че дойдохте... Сега ще дам думата на Атанас Атанасов.

АТАНАС АТАНАСОВ (директор на театъра): Искам да благодаря на екипа, осъществил този сблъсък, чийто резултат ще видим тази вечер, защото това беше един наистина за мен...

ЮЛИЯ ОГНЯНОВА: Тежък...

АТАНАС АТАНАСОВ: ...успешен финал на голяма сцена за този сезон... Приятно гледане и хубава вечер.