КОНКУРС "НОВА БЪЛГАРСКА ДРАМА" - АВТОРСКИ ПРОЧИТ, ШУМЕН, 2018

Дата на публикуване: May 17, 2018 8:14:54 PM

Резултати

Награда за драматургия не се присъжда

Номинирани пиеси

"Ех, Прометей, Прометей" - Кольо Карагеоргиев

"Да се преструваш е прекрасно" - Петър Влайков (поощрение)

"Ръководство по приземяване" - Оля Стоянова

"На перваза" - Сабина Стефанова (поощрение)

"Песента на чучура" - В.К.

(Конкурсът е анонимен в първата си фаза - селекцията на пиесите.

За участие са постъпили 26 пиеси. Селекционер е Катерина Георгиева.)

Жури

Ириней Константинов (председател)

Членове

проф. Камелия Николова

доц. Мира Каланова

Недялко Делчев

Неда Соколовска

СПОДЕЛЕНОТО НЕСПОДЕЛЕНО -

ИЗВЪНРЕДНИ И ОБИКНОВЕНИ СИТУАЦИИ НА ЧОВЕШКАТА ДУША

КАТЕРИНА ГЕОРГИЕВА: Здравейте. Аз съм селекционер на текстовете за Нова българска драма - общо 26. Много трудна и отговорна задача. И тъй като предпочитам да пиша, отколкото да говоря, съм написала един текст от две страници. Искам да ви го прочета.

К. Георгиева, М. Скуджов, Е. Атанасова, М Мозжухина, В. Василев

Снимка: T-now

"Да, изключително отговорно е четенето на чуждо творчество и достигането до едва ли не някаква оценка. Аз самата, въпреки че съм по професия театрален критик, никога не съм харесвала оценките и анализите. Те са необходими дотолкова, доколкото не пристъпват свещената земя на лудостта на изкуството. Защото тя никога не бива да се населява повече, отколкото е необходимо, от похотта на логиката. Писането за театър е може би създадено точно от тази обетована земя на думи, които някога могат да се превърнат в драматургия. Разбира се, земята може да бъде и необетована. Признавам си, че да прочетеш 26 пиеси за по-малко от месец, е наистина отговорно и сериозно начинание, но също така и ангажиращо и уморително. Толкова много думи, идеи, герои, проблеми и фантазии, и то чужди. Няма нищо по-субективно и индивидуално от това да избереш само няколко от тях - в случая пет. Предполагам, е нещо като влюбването, нещо абсолютно необяснимо и случайно. Така и аз съм се водила от собственото си усещане за интуиция, за вълнение, за душевност в текстовете, които съм чела. Нито повече, нито по-малко. Знам, че публиката е жадна за определения, а журналистите - пълни с въпроси за жанровете, похватите, стиловете, посоките. Драматургията отдавна не е нито традиционна, нито постдраматична, нито социална, нито новаторска. Тя е единствено отражение на промените в живеенето, смяната на вятъра, рязката промяна на климата, изискванията на театъра да се настрои на една или друга вълна, на един или друг контекст, на една, сто или хиляда обществени нагласи. Ето защо пиесите, които най-искрено стигнаха до мен, въпреки недостатъците си, въпреки липсата на ритъм и добър език някъде, въпреки недостатъчното присъствие на въображение и интелигентна дързост, са пиеси, в които човекът се осмелява да остане насаме с театъра и да му сподели своите най-откровени и болезнени светове. Текстовете присъстват противоречиво, допирната точка помежду им е изтъняла. В тях почти са изчезнали очакванията на читателя да срещне конфликт, да преобърне сюжета, да разбърка функциите на героите и на мястото на тази схема идва тази на споделеното несподелено. Можете да въздъхнете с облекчение и да пуснете подходяща музика за развръзка. Сега е моментът да кажа кое обединява избора на пиеси и къде намирам аз фокус. Той е в темата за несподеленото. А ключовото в текстовете е възможността, която е дадена на героите да преобърнат тази несподеленост. "Ех, Прометей, Прометей", "На перваза", "Песента на чучура", "Да се преструваш е прекрасно" и "Ръководството по приземяване". Във всички тях присъства нюансът на темата за споделеността. Все повече заживяваме на едно място, в което споделеността не е само възможност да изразиш случващото се вътре в теб. Тя е шанс да срещнеш друго човешко същество и да се осмелиш да го поканиш при себе си, да го приемеш в живота си с най-страшното си аз - страдащото, разочарованото, тъжното, обърканото, неудовлетвореното. Това е разбиване на митовете и полагане на един легендарен герой в човешки вид, или защо убиваме доброто помежду си. Другаде е обикновена среща между приятели, в която между напитки и покупки в магазина, някои се заобичват, а други се признават за сразени от тежестта на живота. В някои страници любовта е възможна, само ако преди това съумееш да я изиграеш и да й се разкриеш в оголен вид - такъв един самотен и меланхоличен. А на други е преосмисляне на принадлежността към едно или друго място, споделянето на истински важното и фундаменталното за мястото, на което ти е било отредено да се родиш. Вълнуват ме тези срещи между хората, в които споделеността като вариант за по-пълноценно и разбиращо живеене се превръща във водещ мотив на героите. Без значение дали това е скрито или завоалирано чрез различни драматургични похвати. Това разбрах аз от тях и не ме винете, ако вие не го намерите. Може би човек намира в написаното именно онова, което най-много го вълнува в даден момент от живота му. Признайте си, че ако Арто беше прочел тези пиеси, със сигурност сега щеше да стои изправен пред вас, леко разрошен, и щеше да е открил тоталността на театъра, дори в пиеса, в която главните герои колят прасе и делят имоти. В този смисъл изборът ми е провокиран и от още една линия на написаните текстове - линията на осмиването. Осмиването в смисъла на преосмислянето на един или друг сериозен проблем. Смелостта да иронизираш собствената си болка като единствен начин да се справиш с нея артистично, финесът на чувството за хумор, който съумява дори със смъртта да се изгаври и да извади героя на повърхността. Качеството на смеха да засили чувството за споделеност, без да търси лесни ефекти и да се наглася удобно в седалката на пошлостта. Нека открием тази споделеност в новата българска драма тази година и самите ние да бъдем по-снизходителни към реалността като героите й. И въпреки не съвсем блестящото им драматургично ниво, да ги приемем по-усмихнати, отколкото намръщени."

Това беше моят текст. Надявам се да сте го изслушали с поне малко интерес. Сега предлагам да преминем към самото четене на пиесите, защото така ще добиете най-истинска и плътна представа за емоцията, която те носят. Представям ви актьорите: Марина Мозжухина, Михаил Скуджов, Валентин Василев и Елена Атанасова.

Къща-музей "Добри Войников", Шумен

14.05.2018

ОЩЕ ЗА НОМИНИРАНИТЕ ПИЕСИ

"Ех, Прометей, Прометей" е пиеса, която е с много приятна ирония и с много живо чувство за хумор представя мита за Прометей в един аспект, в който човешкото излиза на преден план, не толкова митологичното. Имаше две-три места, на които искрено се смях с глас. Това оценявам в тази пиеса.

"Да се преструваш е прекрасно" е на един съвсем млад автор - актьор. Той прави дебют с тази пиеса. Тя е изградена върху един много интересен диалог - много лек диалог между мъж и жена, които създават една ситуация, и на финала на пиесата разбираш, че това е друга ситуация. Става въпрос за изгубеното общуване, за самотата, за търсенето на споделеност. Там най-много ми хареса диалогът и развитието на отношенията между персонажите - най-много ме изненада как се преоткриват един друг.

"На перваза". Тази пиеса ми е много симпатична. Сабина Стефанова ми беше неизвестен автор. Четох пиесата много леко, т.е. седнах и я прочетох, без да се запъвам, без да има някаква тежест в словото и т.н. Там става въпрос за едни приятели, които си говорят. Общо взето всичко се случва през диалог, отново. Но през този диалог те стигат до много интересни дълбочини и много интересни признания за себе си. Тоест тук пък имаме някаква изповед, чисто човешка, в която се казват неща не съвсем приятни и не съвсем щастливи. Така че там ми харесва, че има някакъв растеж на признания, на искреност.

"Песента на чучура" е на автор, когото не познавам. Към пиесата имам малко критики. Първо, тя започва много интересно и много динамично, със заявка за интересни персонажи. Става въпрос за една американка, която е на екскурзия в България, пада, удря се и впоследствие един екскурзовод й става нещо като гид в София. Темата е за изгубеното чувство за принадлежност, за това, че трябва да дойде някой човек отвън и да ни каже какво имаме, какво притежаваме като история и ценности. Тук на моменти имаше известни нюанси на буквализъм - това, че нещата се казват пряко. Но в края на краищата ми хареса, че все пак авторът е тръгнал по този път - отново на изразяване на някакъв болезнен проблем, който го вълнува, и той е изразен искрено и вътре има театралност. Там има една статуя, която през цялото време отстрани играе това, което се случва, едва ли не, без да говори. Това също е много интересно.

"Ръководство по приземяване" на Оля Стоянова, която вече е доста позната на публиката. Там повече ме улови като че ли формата и това, че има едно заиграване вътре със сюжета. Не успяваш да разбереш на пръв прочит точно какво се случва, как се развиват персонажите. В нея има също така една социалност - темата за ангажираността на човека, за гражданската ангажираност и активност, за това, че се създават фалшиви нагласи за добро и зло в обществото. Там оцених това, че има някаква ангажираност в драматургията.

Катерина Георгиева

Източник: TV Шумен

15.05.2018

Снимка: Нова българска драма, Facebook