ТВОРЧЕСКИ ФЕСТИВАЛ "МАЛЪК СЕЗОН" - ТР "СФУМАТО", 2018

Дата на публикуване: Jul 12, 2018 3:11:6 PM

ДРАМАТА НА ДРАМАТУРГИЯТА

Дискусия *

03.07.2018

Организатори: Ясен Василев и Стефан Иванов

ЯСЕН ВАСИЛЕВ: Здравейте. Благодаря, че сте тук. Защо решихме да направим тази дискусия? Със Стефан Иванов тръгнахме от едни наши разговори, в които стигнахме до тъжното заключение, че драматургът е изключен от процеса в българския театър. Става въпрос за депрофесионализация на ролята на драматурга. Зададохме си въпроса как бихме могли да се самоорганизираме и да поискаме собствените си права в тази ситуация - как да извоюваме пространство за собствената си работа. В България театралната продукция е доста впечатляваща като обем. Процентно обаче българската драматургия се оказва пренебрежимо малка. Това може да се види при номинациите на Академия "Аскеер", където има около 20 нови български текста. Половината от тях са на независимата сцена, т.е. те не са на институционална сцена, и това е пренебрежимо малко в сравнение със стотиците представления, които се създават по чужди текстове и по класическа драматургия. Със Стефан си говорихме за важността на драматургията за здравето на една театрална система, както и на една култура, и решихме да поканим практикуващи автори и драматурзи от различен контекст, които да разкажат за своя опит, за политиките и стратегиите в своите държави. И по този начин да предложим някаква визия как ситуацията в България може поне малко да се подобри. Ще представя гостите: Флориан Хирш, драматург в Бургтеатър, Виена (най-големия немскоезичен театър в света), и главен редактор на списанието на Бургтеатър; Мигел Рохо - режисьор и част от компанията Лос Барбарос, базирана в Мадрид, също така автор на драматургични текстове. Води и ателие, заедно с артисти, в рамките на "Малък сезон"; Ангелики Дарласи от Гърция - романист и драматург, и Роберто Скарпети - резидентен автор в Театро ди Рома в Рим. Като продължение на тази дискусия, със Стефан решихме да поканим четирима автори, които да работят в рамките на пет дни с режисьори и актьори в свободните пространства в ТР "Сфумато" и накрая да представят своите пиеси в един уъркшоп формат. Целта на това начинание е авторите за пръв път да чуят текстовете си, произнесени от актьори. Писането на драматургия не е като писането на поезия и проза. То не може да се случва само в самота. Може би това е началния вариант, първия драфт на една пиеса, но след това тя има нужда от пространство, в което да бъде изпитана и проверена. Това изисква пари, време, екип и институция, която да подкрепи развитието й. Един автор, когато чуе текстовете си, произнесени от актьори, научава за това, което е направил - може да редактира, може да се включи активно в процеса, да преосмисли работата си, да завърши пиесата, и така тя да стигне до продукция. За съжаление в нашата ситуация такъв тип ателиета (уъркшоп формати, стипендии) липсват. Съществуват пет или шест национални конкурса за драматургия, организирани от институции, които очакват завършени, добре направени пиеси, готови за продукция, които след това да продават билети. Почти никога не се появяват перфектни и готови да влязат в репетиции пиеси, т.е. няколко звена и един много важен процес на работа липсват. Затова ни се искаше съвсем скромно да инициираме едно такова ателие, в което авторите да могат да работят в колектив, тъй като театърът е колективно изкуство и би трябвало драматургът да е включен в този колективен процес.

МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Представете ги и тях.

ЯСЕН ВАСИЛЕВ: Стефан Прохоров, режисьор и автор, който ще представи две неща: "Дневник на скръбта" по Ролан Барт (режисьорски опит), и пиесата "Бермео". Олга Кочанова, която е дипломант, драматургия в НАТФИЗ. Пиесата се казва "Пауза". Радослав Чичев с пиесата "Звездата на Планк". Това е неговия трети текст за театър. И Михаил Казаков, който е печелил няколко конкурса на продуцирана от радиотеатъра пиеса, но за пръв път работи на сцена.

Ст. Прохоров, М. Мачева, О. Кочанова, Ст. Иванов, Я. Василев

Снимки: T-now

(...)

МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Държавните театри в България се финансират по една формула, в която субсидията зависи от прихода, т.е. стойността на всеки продаден билет се индексира по: 2.5, 3, 4, 6 и 9 за симфониетите. Всичко останало, което няма приход, се изключва. Освен този принцип, абсолютно нищо друго от националния бюджет за култура не влиза в театрите. Има няколко сесии за независими проекти и за фестивали, но за творчески проекти - не. Бюджетът на театъра е грижа на самия театър. Това кара директорите и театралните ръководства, а също и практиците (режисьори и актьори), да правят абсолютно конвенционален, да не кажа банален, сюжетен театър. Там целта е да включат актьори звезди, наречени "мечки", познати на българския зрител от телевизионния екран и от сериалите, защото тези познати лица пълнят залите. Театърът като език, като любопитство към езика, към уникалността на представлението като система, като сериозност на процеса, се върна много назад. Тази практика е повсеместна. Единственото изключение във формулите за финансиране е една сума от десет хиляди лева, която се дава на театъра (не на драматурга), ако този театър рискува да постави нова българска пиеса. Тоест наистина може да се каже, че за младата драматургия грижа отвън няма и тя е предоставена на самата себе си.

Маргарита Младенова

Другият проблем на правещите театър в България - вътрешния проблем, е следния: ние за тази дискусия, която считаме за изключително важна, защото сме загрижени за бъдещето на театралното развитие, отправихме нееднократно покана към всички драматурзи, актьори, млади режисьори, сценографи, театроведи, журналисти, институции. Вижте какво става, мили хора: присъстват няколко драматурзи; театроведите Николай Йорданов и Камелия Николова бяха тук; цяло чудо е, че Георги Господинов - един от най-големите съвременни автори прозаици, поети и драматурзи, е дошъл, защото това го занимава. В залата няма актьори, няма режисьори, няма сценографи, с изключение на няколко от нашите студенти, които са възпитавани да мислят себе си като част от едни процеси, а не толкова като хора, които са загрижени само за това да свършат своята си работа. Театърът е невероятно трудна съвместност и това че нас не ни занимава какво става с младата драматургия, е за сметка на нашите театрални процеси, на нашето бедно участие в тях. Това, че ни няма, когато става дума за младата драматургия, е тестът.

ИВАН ДОБЧЕВ: Аз искам да добавя още нещо, което е по-скоро информация за нашите гости. Ситуацията в българския театър е много тревожна. Той почти тотално изхвърли от щата си драматурзите, които имаха компетентността да селектират текстове. Мисля, че само в Народния театър има още един или двама драматурзи, които обаче според мен не се занимават точно с това. От щата на българския театър отпаднаха и режисьорите. В голямата си част театрите имат актьори, имат сценични работници, но нямат режисьори. Все повече и повече артистите сами поставят. В една трупа от четири-пет души, някои от които са "мечки" - едната "мечка" режисира другите "мечки" (смях). И тази тумба обикаля из цяла България (смях). Това е реалната, брутална ситуация на българския театър. Той е затънал в това - тотален комерс. Преди десетина години, когато ситуацията беше малко по-различна, имахме такъв феномен: наш ученик, който беше приет в класа ни като актьор постепенно започна да проявява качества на драматург - пишещ човек, поет. Казва се Георги Тенев. Ние го поканихме и заедно започнахме да пишем новите варианти на нашите спектакли по Достоевски: "Иван" и "Альоша". Те са инспирирани от нас, но той ги написа, той пренаписа отново текста на Достоевски. След това с него отидохме още по-далеч и написахме спектакъл за Стриндберг, който не е по текстове на Стриндберг, а за неговата съдба, свързана с последната му пиеса. Също така написахме и пето действие на "Хамлет", което се казва "Завръщане във Витенберг". Това беше такава една същинска работа с драматурга. Той е вътре в процеса, той пише, примерно, за Иван. Когато свършихме и стигнах до последния вариант, открих, че имам над хиляда страници текстове от предишни варианти, които са отпадали в процеса на работата. Този спонтанен ход от наша страна отговаря на въпроса за какво ни е драматургът в театъра. Не там някъде в самота да си напише текста, ние да го харесаме и да вземем да го реализираме, а някак си той да участва същински в създаването на произведението, както вероятно е било с Шекспир.

Иван Добчев

с принос към теорията за "мечките":

"В една трупа от четири-пет души, някои от които са "мечки" - едната "мечка" режисира другите "мечки". И тази тумба обикаля из цяла България."

ЯСЕН ВАСИЛЕВ: Може би е добре да дадем думата на някои от авторите, които поканихме да работят текстовете си тук, и да обърнем въпроса: от какво имаме нужда, какво бихме искали да ни се случи в тази професия?

ОЛГА КОЧАНОВА: Първо, много съм благодарна, че все още има "Малък сезон", защото тук хората могат да видят нещо съвременно, нещо различно. В другите театри много не ходя, понеже нещата, които ме интересуват, намирам на английски навън или тук, в тази сграда. От една година си задавам въпроса какво ще правя - по-скоро ще обикалям от читалище на читалище и ще ходя по някакви села, понеже там ми е спокойно, и ще си пиша текстовете. Лошото е, че това е свързано пак с изолация, но писането за мен са страшно много редакции. Съвсем скоро се запознах с режисьора, с който ми се иска да работя. Не я познавах, срещнахме се заради "Малък сезон". Разбирам, че повечето хора, които се занимават с изкуство и специално с театър, имат много големи резерви към съвременния театър. Камелия Николова, която си тръгна, каза нещо много интересно: новата драматургия в много голяма част е субективно тяло. Тя даде пример със Стопард и Бекет. Тяхната работа е интернационална и екзистенциална - разбират я и я поставят навсякъде. Това е проблем, който хората виждат в новата драматургия - че не е такава. Нещата, които ме интересуват, са точно екзистенциални и интернационални. Ако искам нещо да е перфектно, трябва да работя с режисьори, заедно да пишем. Това е мечта, която бях отхвърлила като възможност от съзнанието си. За пръв път имам такъв прекрасен театрален опит с режисьор и актьори, които с желание да участват в тази работилница и това четене, а не защото някой го изисква от тях. Да, четенията са нещо, към което трябва да се насочим, да, има ПроТекст - заради тях разбрах, че наистина обожавам театъра и искам да се занимавам с това нещо. Но са твърде малко все още четенията. Добре е покрай театралните фестивали вече да има такава форма на представяне на текстове, което ще помогне в бъдеще да се появят по-добри пиеси. Благодаря.

МАРГАРИТА МАЧЕВА (режисьор): За мен участието в четенето е много интересно като опит, защото досега не съм се занимавала с такова нещо. Бях чела доста български пиеси, понеже ме поканиха в един театър да направя нов български текст. Но пиесите ми бяха изпратени, без да знам имената на авторите - нямаше комуникация, нямах обратна връзка, и не си избрах нито една. А в този случай ние работим заедно по текста, веднага могат да се направят корекции, обсъждаме нещата. Мисля, че и за двете страни, както и за самите актьори, процесът е доста интересен, защото всички се включват, създава се нещо общо и имаме обратна връзка, което досега ми беше липсвало при работата върху други текстове. Това е нещо много полезно. От ниво четене то би могло да се развие по-нататък в представление.

РАДОСЛАВ ЧИЧЕВ: Добър ден. Имам две поставени пиеси до този момент. Едната се играе все още в държавен театър. Но аз вече не съм толкова млад и реално, започвайки да се занимавам с театър, имах една много по-илюзорна представа за това що е то драматургия, що е то театър. В самия работен процес навлязох в направата и в същността. Оттам насетне ми се откриха нови възможности и желанието ми да се занимавам с театър стана по-голямо. В самия процес, както стана ясно, човек се развива. И дотук. След поставянето на тази пиеса нещата спряха. После написах още една. Тя беше поставена по независим начин със съфинансиране от Министерството на културата. Тя се игра десет пъти в независимо пространство и спря. Съществува порочен кръг: в повечето театри, изключвам "Сфумато", започва да не се прави театър, правят се "телевизионни предавания". Обикновено се казва: хората искат това. Няма как ти да знаеш какво иска един човек. Другото е, че публика се възпитава, както ние тръгваме на училище, запознаваме се с някакви неща и, живот и здраве, след това ставаме студенти, и се развиваме, развиваме, развиваме. Само че това нещо бива кастрирано, абсолютно туширано. Възможност да се поставя съвременна българска драматургия има - осигурено е финансиране, но театрите не го правят, защото е рисково, защото, видиш ли, това нещо може да стресне зрителя или да го уплаши. Понеже повечето български текстове, или поне тези, с които съм запознат, са, както биват наричани: необичайни, нетрадиционни и т.н. - някакви неща, които не е много ясно какво означават. Оттам насетне този порочен кръг продължава да се завърта. Много млади хора искат да бъдат режисьори, искат да бъдат актьори, но условията не им дават тази възможност. Другото нещо, което правят, са независими проекти, чийто живот обаче е много ограничен, защото е рисков и се търси финансиране. Българската драматургия е субективна, защото няма концепция. Не може един човек да се роди и да бъде завършен драматург. Има възможност такива четения, лаборатории, да се направят към всеки театър. Вероятно хората биха проявили интерес. И така, имах две пиеси, сега имам един текст, който ще се прочете. За мен беше интересен процесът, защото пиесата ми не е напълно завършена и имам възможност, съвместно с режисьор и актьори да чуя това нещо, да видя как работи, така че то да се разгърне, да се развие и да се превърне в нещо, чиято съдба отново не е ясна (смях), но е възможност. Благодаря.

ЯСЕН ВАСИЛЕВ: Искам да кажа няколко неща. Едното е продължение на това, което каза Иван, че драматургът е тотално извън театъра. На този етап и режисьорите са заплашени от същата депрофесионализация - извадени на пазара, състезавайки се едни с други. За това, което Олга и Радо казаха за липсата на интерес - това е основният аргумент в театрите: че публиката не иска да гледа нова българска драматургия. Но съществува и този проблем - за липсата на любопитство от страна на режисьорите. Според мен е важно да се създаде някакъв тип платформа, пространство, където те да могат да се срещат. Олга не го каза, но знам, че това доста я тормози: студентите в Академията, специалност драматургия във Факултет "Екранни изкуства", нямат никакъв достъп до актьори и режисьори. Ако искат да се занимават с театър, това може да стане само на база на някакви лични контакти и връзки. Например, аз познавах Тея Сугарева, преди да влезе в НАТФИЗ, и така имах възможността да й предложа моята първа пиеса, и стигнахме дотам, че тя я постави, но това беше абсолютно изключение. Този разговор между режисьор и драматург е напълно прекъснат и трябва да намерим начин, по който да го възстановим. Другото нещо, което ми се струва много важно: всички сме съгласни, че тези лабораторни процеси са добър начин за развитие на нови текстове, но те не могат да бъдат правени само на мускули, само в рамките на "Малък сезон". Трябва да се обособи такова пространство, което да е, от една страна, ясно за драматурзите - да знаят, че там ще могат да предложат своите текстове и те ще бъдат развити, и, от друга страна, да е ясно за публиката, че ако я вълнува съвременната българска драматургия, може да отиде точно на това специфично място и да види в процес, лабораторно, какво се случва. Мисля, че като говореше за херметичните (затворени) нови съвременни текстове, Камелия Николова искаше да каже, че един режисьор не може просто да вземе съвременен автор и да не работи с него - авторът трябва да бъде интегриран в процеса. Много добър пример за това е немският драматург Шимелпфениг, който казва за своите пиеси, че са така конструирани, че ако не намериш ключа, не можеш да ги поставиш. И много пъти се случва така, че режисьорът не може сам да намери ключа към един съвременен постдраматичен, изключително затворен (херметичен), текст. Това обаче не означава, че тези текстове не са социални. Напротив, на мен ми се струва, че случванията в българския театър в момента - нещата, които се поставят на българските сцени, са несоциални, т.е. ние тотално избягваме всички проблеми, които има нашето общество, замитаме ги под килима и правим някакъв театър, който няма нищо общо с живота ни. Мисля, че дори най-субективната съвременна пиеса може да ни разкрие много повече за начина, по който живеем днес, от това, което виждаме на институционалните сцени.

(...)

МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Ние работим в приложни изкуства. Това се отнася и за драматургията. В контекста на т.нар. дигитален модернизъм театърът е принуден да преосмисли пространството си, предмета си. Дали да прилича на всичко, което се вижда, чува, коментира, таксува, и да краде от неговите средства, или обратно, да търсим начини театърът да очертае автономията си на жива среща, която има за фокус? Кое от двете: това, което медиите казват, това, което всеки човек вече знае - сюжетите, с които е пълна, както казва Чехов, "мелодрамата, наречена живот", или същински да се допълва картината през един друг предмет, който единствено и само там, в театъра, на сцената (през драматурзи, артисти, режисьори и зрител) може да се случи, и това е целият човек. Не какво от човека се появява в интернет, какво се таксува в репортажа. Т.нар. "социална драматургия" има опасност да тръгне да разиграва на чисто сюжетно ниво неща, които са много по-шокиращи в репортажите. Животът е надскочил абсолютно всички мерки за скандал и драматургията много трудно може да го достигне. Тогава с какво да се занимава театърът през всичките си ръце, очи (сетива) и съзнание? Това е много голям въпрос и може би около него (независимо от разлики, възраст, уникалност и т.н.) предстои да се обединят театралните хора. Театърът е единственото място, където е представен целият човек - не това, което той ролево проявява и прилага в т.нар. житейска реалност, а това, което той е като потенциал, като ресурс, като възможност, като интуиция за битието - сам или в общност. Предмета на театъра, предмета на драматургията - това е голяма тема и аз знам, че не може да се изчерпи в един такъв формат, но това също е грижа според мен на Стефан, на Ясен, на Олга, на хората, които искат да пишат за театър. Въпросът не е само в това как да ти се създадат условия да те види светът, как да намериш тандема си, партньора си. Въпросът е кое е това, което те движи и не е важно само за теб. На въпроса на Стефан за положителните практики, които можем да ползваме като пример, моят отговор е: Леон Даниел, един много голям български режисьор и наш учител, преди да си отиде, ни беше сърдит. Той беше сърдит на всички млади режисьори, защото не се събирахме да говорим за важните неща и защото непрекъснато, според него, мрънкахме, че нямаме условия, че сякаш чакаме някой нещо да ни даде, да ни оправи и тогава да работим. Той с това си отиде. Неговия завет беше: правете, бе, кой ви пречи. Това е най-положителната практика, на която може да се стъпи - когато имаш идея, когато тя не те оставя на мира, тръгни и го прави. Търси си режисьор, търси си място, дерзай, не спи нощем - то е потеглило, то е като една любов, като едно зачатие, което вече върви и настоява.

ЯСЕН ВАСИЛЕВ: Извинете, аз не съм съгласен (смях). Според мен това са два различни въпроса. Много е важен въпросът с какво трябва да се занимават драматургията и театърът в XXI век, но въпросът за условията е тотално различен според мен, и политически. Мога да дам пример с внучката на Леон Даниел, която се премести да живее в Германия, тъй като години наред се чувстваше фрустрирана от невъзможността си да работи в българския театър. След дълги опити на мускули и след определени пробиви на институционални сцени, например, в Народния театър, просто се премести в Германия. Сега всъщност се опитва да работи и на двете места. В един разговор ми каза, с доста болка, че ние не можем да имаме това, което е имал Леон Даниел като условия за работа. Той е влизал от представление в представление. Ида Даниел го каза с болката, че тя не би могла да работи по този начин, няма такива условия вече. Ясно, аз съм съгласен с теб, че трябва да намерим пътищата, начините, формите, в които да удържаме тази любов и да продължаваме да се занимаваме с театър, но според мен не трябва да се гледа на това само като на мрънкане за финансиране, защото въпросът не е само финансов.

МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Не, аз не го казвам на вас, Леон на нас ни го казваше (смях).

(...)

ЯСЕН ВАСИЛЕВ: (...) Това, което страшно ме плаши, е, че в една такава ситуация на разпад на институциите, пазарът остава единствения регулатор на това какво е качество. Трябва да имаме съпротивителни сили срещу тези процеси, ако искаме да ни има, да сме видими, защото пазарът ще ни направи абсолютно невидими. Ще дам пример, който е доста потискащ, с последното представление на Ида Даниел, което тя направи с репетиции (полу-скайп, полу-в Гисен, полу-в София) в ДНК - едно институционално пространство в НДК, което по мое лично мнение, а и не само по мое, не функционира, както трябва. След като представлението беше номинирано за ИКАР в категорията "Съвременен танц и пърформанс", идва един човек публика. Те са строили декор цял ден, репетирали са четири часа, и трябва да вземат решението дали да играят пред тоя човек (те са трима души). Решават, че ще играят и изпращат разпоредителката да викне единия човек публика. Заедно с билета си той е избягал. Те започват да развалят декора. Двайсет минути по-късно започва да бичи чалга от Зала 6 на НДК. Естествено, те разбират, че може би е по-добре, че човекът е избягал, защото поне представлението не е било развалено по този начин. ДНК, освен това, е бивша дискотека. И това е единственото ни пространство за съвременен танц и пърформанс в София, което също е голям проблем. При моите последни пътувания в други постсоциалистически държави като Литва и Унгария, ситуацията е коренно различна.

(...)

ИВАН ДОБЧЕВ: Беше споменато името на Леон Даниел, когото аз считам за свой учител. През 60-те години той поставя пиесата "Поетът и планината" на един от най-големите български поети Иван Теофилов. Спектакълът е брутално свален, забранен, и оттам насетне този поет е лишен от правото да пише за театър, да се занимава с театър. А Леон дълги години беше принуден да поставя в по-периферни театри: Видин, Враца и т.н. Разбирате ли каква е била битката тогава? Не казвам, че сега битката с този пазар и комерс е по-малка. Тя е още по-брутална, но поне я няма онази цензура, няма го онзи партиен чук, който може да се стовари върху теб и тотално да те елиминира. Битка, битка има! Имаме конфликт - това е драматургия. (Смях.)

НИКОЛИНА ДЕЛЕВА (театровед): Въпросът ми е към младите драматурзи: казвате, че за вас не е ОК това, че институциите работят на пазарен принцип. Какъв друг принцип предлагате? Ако трябва да си представите идеалната ситуация, каква би била тя за вас, какво трябва да се направи конкретно, за да се реализирате?

СТЕФАН ИВАНОВ: Не знам (смях). Вече има изключително образовани мениджъри, свързани с културата, с всевъзможен опит. Яна Генова е един от тях. Има множество други хора, които са почерпили не само български, но и международен опит. Има достатъчно експерти, има потенциал да се създаде работещ модел, който да не почива само на пазарно отношение, а да равнопостави и комерсиалното, и желаещото да прави нещо по-необикновено, по-ексцентрично, по-авангардно, по-независимо. Тези неща са измислени, могат да се приложат. Пречи само амортизираната административна машина, необновлението й. Общо взето нивото на мислене за изкуство и култура в България може да се конкурира с възрастта на прожекторите в Народния театър - някъде на около 40-50 години, ако не греша.

ИВАН ДОБЧЕВ: Даже са и по-стари.

СТЕФАН ИВАНОВ: Даже и по-стари. И когато тръгнем от едно ниво на базова немарливост, колкото и марксистки да звучи, надстройката е същата: немарлива, без отношение, без ангажимент, бил той духовен, конкретен, активистки, съпротивителен, конструктивен. Възпроизвеждат се едни матрици, едни концепции за поведение. Ще продължат да се възпроизвеждат. Иначе, да, мога да ви кажа много хубави примери, много конкретни. Но аз наистина мисля, че театърът е социално изкуство. Той е за едни хора в едно общество, в едно пространство, което споделят заедно. И то трябва да говори по най-силния, интензивен начин в каквото поле си е избрал да задълбае. Това не се случва, то съществува като изключение. Иначе по въпроса за оплакването и за липсата на активен флирт спрямо изкуството, аз от 15-годишен организирам нещата: в клубове, заведения, барове, които вече не съществуват. Имам 17-годишен брак с изкуството по добра воля. И ще продължа да го имам - безсребрено и на добра воля да правя изкуство. Проблемът е в това, че липсва перспектива. Не мисля, че става по-добре. По никакъв начин. Има едно определено дъно, което се нарича екзистенц-минимум. Когато нямаш екзистенц-минимум за една определена практика, каквато и да е тя, отиваш под дъното и не се чувстваш посаден - че ще израсне нещо хубаво и смислено: дърво на живота, цвете, пеперуда или каквото и да е, даже може би театрално представление. Чувстваш се погребан. Когато не виждаш перспектива и хоризонт, и възможност за осъществяване на собствената си практика, без значение дали тя е да си учител, драматург, лекар, медицинска сестра. Когато се наблюдава всеобщ колапс на едно общество - не, това не е претенция, не е нещо безпочвено. Да, можем да правим нещата, ще продължим да ги правим, няма да се откажем, поне гарантирам за себе си. Но какво да правим отвъд това голо желание, отвъд тази гола амбиция? Не говоря за планово, петилетно осмисляне на драматургичните цели, говоря за определени, елементарни, минимални, адекватни на европейското обединение перспективи. Да бъдем съответни поне на съседите си: Румъния, Сърбия, Македония, Гърция. За Турция - нека не бъдем еквивалентни на Турция по отношение на културната политика на държавно ниво. Ако разбираме театъра като социална практика, на среща между хора, които искат да обменят нещо ценно или безценно помежду си, наистина трябва да мислим диалогично и социално. Реалността, поне в полето на изкуството, не се заключава единствено в едни определени характеристики, а в жива, конкретна работа в едно колективно изкуство, в този случай театъра.

ТЕЯ СУГАРЕВА (режисьор): Здравейте и от мен. Искам да продължа това, до което най-накрая достигнахме в изказването на Стефан: перспективата - нещо много ключово като наше търсене. Да работиш с перспектива за мен означава да имаш екип, едно сигурно ядро от хора (други творци около себе си), и своя публика - нещо, за което вие споменахте - с които да правиш неща, мислейки в перспектива. Василиев пише, че работейки в пазарните структури, ти се стремиш да правиш най-доброто, което си постигнал, и продуцираш едно и също. Ако продължаваме да мислим по този начин за нашата работа, тя е обречена. Ценно е какво ще правим "тук и днес", но не може да се ограничим само във факта на едно случване на дадена пиеса, на дадено представление. Въпросът е в това да можем, работейки днес върху тази пиеса с Ясен или с който и да било, ние да мислим за следващото представление, за екипа, с който ще реализираме следващата пиеса (която ще напиша и аз). Това е нещо, което трябва да ни мотивира, т.е. какви са механизмите да останем и да се борим тук. За мен единственото нещо, което имаме, е да се потърсим един друг и да запазим един екип около себе си. Нашата сила е да бъдем заедно. В този смисъл всичко, което вие започнахте като диалог, е много ценно. Заради това днес съм тук. Много съжалявам, че няма мои колеги, че няма и актьори. Това е обезпокоителен симптом.

ИВАН ДОБЧЕВ: Понеже беше зададен въпросът какво да се направи, ще разкажа един куриозен случай, с който се сблъсках при едно от турнетата ни във Франция: Леонардо да Винчи е в емиграция (изгнаник) и е приет от някакъв граф, който се държи като меценат - плаща му, но не да нарисува картина, а да му построи две стълби, които да се вият по такъв фантастичен начин, че сутрин, когато неговата любовница си отива, да не се среща със съпругата му (смях). И Леонардо измислил тази стълба. Нашата държава се държи като този - тя иска да ни поръчва такива стълби (смях).

______________

* избрани моменти