ОТКРИТА ЛЕКЦИЯ НА ПРОФ. Д-Р ХАНС-ТИЙС ЛЕМАН

ГЛАС ОТ ЗАЛАТА: Не.

ХАНС-ТИЙС ЛЕМАН: Хайнер Мюлер смята, че това е най-важния текст на Брехт. За съжаление, от тази пиеса-урок е останал само един фрагмент и ние не знаем как завършва. Става дума за малък колектив, да го наречем, от четирима дезертьори по време на Първата световна война, които се скриват в Мюнхайм (малко градче) и чакат революцията, която не се случва. Има една такава сцена: Фатцер отива в града да вземе храна. Там се забърква в някакъв скандал и войници го пребиват. Приятелите му са наблизо, виждат това, но не му помагат, защото не искат да се издадат. Много умно! Фатцер им казва: "Вие правилно бяхте така умни. Но може би прекалено умни. Стояхте си там и се сдържахте. На такива хора няма какво лошо да им се случи. Но от толкова умни хора до себе си никой няма нужда. Най-многото, което би могло да се каже за вас, е, че ви липсваше нещо малко, липсваше ви импулсивна привързаност, за да се намесите. Но ако бяхте "избухнали", щяхте вероятно да се забъркате в неприятности. А може би пък щяхте и да излезете от тази ситуация, да изплувате. И тогава вашият Фатцер може би щеше да е просто развълнуван от вашата привързаност." Накрая Фатцер извиква: "Малко неразумност, моля!" Това е хубав сигнал за апорията на политическите сметки. Тоест този, който си държи мускулите в ръката, винаги е овладян. Обаче с тази рационалност той може би губи шанса чрез импулсивно действие да помогне на някого, който се нуждае от неговата симпатия. Всъщност невъздържаността може да бъде и грешка. Обаче без такава неразумност, без прекрачване на разума, няма да действа рационалната логика, която води към целта. В своите пиеси-уроци Брехт не разработва почти никаква друга тема, освен тази. Това разтърсване провокира гражданското и комунистическото съзнание. Какво е модерният субект - това се опитва да покаже Брехт чрез прекрачването на разума. Хората обикновено си мислят, че при Брехт е много важно подчинението на индивида на колектива. Не е точно така. Той непрекъснато показва конфликти, при които индивидът се възправя срещу тази рационалност на колектива. (Това може да ви прозвучи като увод към семинар. И аз бих водил с удоволствие такъв семинар в НБУ.) Та има едно късно стихотворение на Бертолт Брехт, което прави много силно впечатление на Хайнер Мюлер. В него става дума за престоя му в Шарите, болницата в Берлин, където една сутрин чува в стаята си песента на един кос и осъзнава, че не изпитва страх от смъртта, защото усеща собственото си отсъствие, над което се носи само тази птича песен. Това усещане му носи радост, защото открива реалността, живота след себе си в песента на коса. Намирам това стихотворение за прекрасно. Не е достатъчно разумно в мислите си човек да се опитва да се справи със страха от смъртта. По-доброто знание идва със съвършеното изпълнение на птицата, когато той преживява и може да се зарадва на една реалност, в която няма да живее. Това може да се разбира и като ницшеанското утвърждаване. То е повече от самосъхранение, повече от утеха. То изразява способността да можем да мислим отвъд себе си. Навремето Брехт е имал предвид вероятно комунистическата политика. Но независимо от това, както и от факта какво се разбира сега под "комуна", това разбиране остава актуално. В своята пиеса урок "Фатцер" Брехт обозначава това разбиране като учение за смъртта. Както в барока. И пише бележка към нея: "Индивидът е възможен само като безсмъртен. Ако умре, той се деиндивидуализира." Мисля, че необходимостта от театър се състои в следното: непрекъснато да напомня това, което се замита под килима в политиката и правото. Естествено, че работата днес в театъра се различава от тази в миналото. Театралните форми на Айнер Шлееф, Хайнер Мюлер, на Сара Кейн, на определени режисьори, на пърформъри, се различават от драматичния театър на Шекспир. Това е може би закон на театъра - да се показва театър на закона, такъв театър, който винаги превръща закона в проблем. Естествено, това бяха само фрагменти от мислите ми за съвременния театър. Бих искал да остане време да поразговарям с вас. Много ви благодаря за вниманието. (Аплодисменти.)

ВИОЛЕТА ДЕЧЕВА: Благодаря ви, проф. Леман. Заповядайте за въпроси.

СНЕЖИНА ПЕТРОВА: Искам да направя директна връзка от последното ви изказване с опита си на майка и темата за справедливостта. Това, което всеки ден чувам от моите деца, е: това не е справедливо, не е честно, той има повече пари, аз имам по-малко, него го обичаш повече, мен - по-малко. Докато един ден стигнаха до изречението: не е справедливо да умреш преди нас. В тази връзка темата за справедливостта се свързва по прекрасен начин с темата за смъртта, което вие току-що направихте. Аз като актриса се опитвам да преведа и на нашите студенти как да опростят конструкциите, с които ние практиците в театъра не сме свикнали да работим толкова добре. Във връзка с "малко неразумност, моля" е и моят въпрос: какво представлява обучението и образованието по неразумност?

ХАНС-ТИЙС ЛЕМАН: Брехт е разработил идеята за пиесата-урок. Това понятие често се разбира погрешно. Самият Брехт го преведе на английски като learning play, т.е. пиеса, с която се учи - пиеса за обучение. И казва изрично, че тази пиеса е урок само за онези, които играят в нея. Тя не е урок за публиката. Напротив, публиката може да получи погрешни уроци, да си направи погрешни изводи. Затова най-важната си пиеса-урок "Мярката", той забрани да се играе пред публика. В едно писмо от 50-те години до режисьора, който поставя въпросната пиеса, Брехт пише, че тя е създадена, за да даде урок на онези, които участват в нея - на актьорите, а не на публиката. Зрителите може да не разберат правилно пиесата и затова тя не трябва да се играе пред тях. По отношение на смъртта - имах приятел актьор, който загина рано в катастрофа. За подобни случаи той беше подготвил кратко послание към семейството си (на едно листче). Там пишеше, че смъртта е онази несправедливост, която природата причинява на човека. Да си спомним и нашата Библия. Ние сме наследници на Каин, защото Авел е мъртъв. Какво се е случило с Каин? Бог е приел жертвата на Авел, но не и жертвата на Каин. В Библията Бог не дава обяснение за това и за нас хората е ясно - има тъжна сигурност за това, че Бог още от самото начало е изразявал предпочитания. Защото би могъл да избере да се отнася по един и същи начин и към Каин, и към Авел. Предпочитанията са факт - в природата, в сферата на нашите емоции и желания - и обществото трябва да се опита да компенсира това. Но както и да го направи, ще създаде нова несправедливост. Затова ни е нужно изкуството. То показва онова състояние на човека, което трудно можем да си представим, което е непоносимо. Хьолдерлинг има една прекрасна формулировка за Софокъл във връзка с "Антигона": Софокъл искаше да ни покаже хората като същества, движещи се в сферата на нещо, което е отвъд представимото. Човекът винаги прави нещо, което не може да обоснове, и само в тази ситуация се зараждат нови неща. Тук не бива да забравяме уроците на Брехт. Не знам дали ви е позната пиесата "Полет над океана". Героят иска да прелети океана с летателен апарат, но метеорологичните прогнози са лоши и се влошават непрекъснато. Но не, аз няма да чакам повече, ще рискувам, още сега ще се издигна във въздуха. В пиесата-урок "Мярката" главният герой получава съвети от своите приятели с много причини да не се предприеме нищо. Но той казва: Със своите две очи виждам, че положението е нетърпимо - трябва да действам сега, защото живея сега. Или малкото момче, герой от пиесата-урок "Този, който казва Да, и този, който казва Не". То трябва да тръгне на пътешествие, но има много причини да не го направи - опасно е за него. Момчето казва: Разбирам всичко, което ми изтъквате, но въпреки това ще тръгна. Брехт ни показва хора, които действат в разрез със здравия разум. Показва също така как тези хора се провалят, не успяват. Но той не ги съди. (...) Смятам, че в днешно време е много важно да си спомняме това. Как иначе би възникнала борбата за справедливост на социалистите без усещането за несправедливост.

ВЪПРОС: Темата на днешната лекция беше обявена като "За правото и прекрачването му: Пиесата-урок и постдраматичната трагедия". Интересно ми е каква е връзката между тези три понятия, и по-скоро, какъв е постдраматичният поглед върху трагедията, и каква е връзката му с пиесата-урок.

ХАНС-ТИЙС ЛЕМАН: За съжаление, наскоро завърших една книга от 500 страници, в които отговарям на вашите въпроси (смях). Така че не мога да ви отговоря накратко, ще спомена само два-три аспекта. Много хора мислят, че в днешно време няма трагедия. Смятам, че това не е вярно, защото има драматични трагедии. Не както при Шилер, където хора извършват драматични действия на сцената, бият камбаната. Имаме различно разбиране за човека като субект, за "аза", но въпреки това има трагично преживяване. Виждам това изразено в работите на такива творци като Кантор, като много пърформъри, в чиито пиеси и представления е застъпен точно този аспект. Хайнер Мюлер и Сара Кейн са автори, в чието творчество също има този силен аспект на постдраматичната трагедия. Те са сред най-изявените поети, които познавам. Отдалечили са се от драматичната форма и са преминали към постдраматичната. Да вземем "Психоза 4:48" на Сара Кейн. "Много дълго мълчание" - така започва пиесата. Какво представлява "много дълго мълчание"? Ясно е, че Сара Кейн иска да постигне нещо с него. Всеки зрител в залата изведнъж осъзнава театралната ситуация - че се намира на едно и също място с актьорите. И тогава започва текстът, но вие вече имате приятели. Кое е това "вие" ("вие имате приятели")? Това може да засяга публиката, може да бъде адресирано към всеки, който присъства в помещението. Тук става въпрос за отношението на Сара Кейн към човека, защото тя се интересува от любовта и от отношението на хората един към друг. Затова накрая се казва: "гледай ме как изчезвам, гледай ме, гледай ме". Вижте как умирам. И актьорът, пърформърът на сцената, който произнася тези реплики, умира малко по някакъв начин. А последната реплика в пиесата гласи: "моля, вдигнете завесата". Това не е драматична трагедия, но е трагичен опит, трагично преживяване, защото е премината границата на обикновените взаимоотношения. Тя е много нужна, но е изпусната. Затова репликата е към публиката: вдигнете завесата, вдигнете вашите прегради към нас. Така че постдраматичен театър има както на ниво текст, така и на ниво пърформънс. И една от моите тези в книгата ми беше да се противопоставя на мнението, че не съществува вече трагедия. Има трагично преживяване, което е показано в античността в предраматични форми, след това в драмата, и в днешно време - в постдраматичния театър. По този начин се реализират и тези пиеси-уроци, придобиват валидност, защото, пресилено казано, представляват театър без публика. Може да има публика, но за самата пиеса не е решаващо да има такава. Това е практиката на театъра. Брехт е предназначил тази форма за млади хора, за студенти, за практикуващи театър, за политически активисти, защото е бил убеден, че има неща, които могат да бъдат научени само чрез практиката на театралното действие, чрез жестове, езика на тялото, а не само по рационален начин чрез използването на мозъка.

ВЪПРОС: В днешно време има ли такива пиеси-уроци?

ХАНС-ТИЙС ЛЕМАН: За съжаление, не. Но сутринта в интервюто си по телевизията споменах, че сръбският режисьор Пакович е поставил пиеса на Ибсен като пиеса-урок на Брехт. Публиката е била разположена пеобразно около сцената, актьорите са се появявали по отчужден начин, както е при Брехт. (...) Смятам, че всеки може да направи такава пиеса-урок, без да е необходим огромен театър. Като цяло, препоръчвам на всички млади хора, които днес се занимават с театър, да не разчитат на големите театри, а да правят собствени театрални проекти с малко средства. Рано или късно големите театри ще дойдат и ще ви повикат, защото имат нужда от свежа кръв.

ВИОЛЕТА ДЕЧЕВА: Вие напомнихте, че правото никога не сработва напълно, т.е. че понятието за право, което имаме, се формира в неправдите. Това ни връща отново към Брехт и към правилото и изключението, т.е. ние формулираме правилото върху изключението. Също както формулираме справедливостта върху несправедливостта. Връщате по този начин към Бенямин и към неговото напомняне, че нашата цивилизация е изградена върху несправедливостта и варварството, че там, където има цивилизация, винаги има варварство ("Всяко голямо творение на цивилизацията е същевременно варварско творение", Валтер Бенямин - б.р.). Тоест когато театърът се занимава с правото, той се занимава точно с прекрачването му и чрез прекрачването отново го проблематизира. Това обаче не може да стане без театърът да проблематизира самия себе си и да прекрачи собствените си възможности. И моя въпрос е колко далеч може да стигне театърът в това прекрачване.

ХАНС-ТИЙС ЛЕМАН: Това е решаващо. Прекалено малко внимание обърнахме на този аспект. Ако театърът не поставя под съмнение самия себе си, не може да поставя под съмнение обществото. Като гледам как са позиционирани нашите театри - ерархично, с много пари за директорите, с малко пари за актьорите и т.н., а на сцената се издигат лозунги за социална справедливост... Това не звучи достоверно за мен, не мога да го повярвам. Ако театърът поставя под съмнение обществото, трябва да постави под съмнение и себе си, което означава, че ще се намери отговор. Да се замислим над "Пръстена" на Вагнер - цялата история се върти около невъзможността на правото да възтържествува, защото от самото начало отровата на измамата съществува, присъства. И тази история продължава чак до "Залеза на боговете". Никой не знае какво става след катастрофата. Знаем само за катастрофата. Брехт оценява това и използва този принцип в своята пиеса "Възход и падение на град Махагони". Махагони в крайна сметка избухва в пламъци, бива изпепелен, както и Валхала. И никой не знае какво става нататък. Това означава, че трябва да намерим отговорите сами. (Превод: Мая Стефанова и Цветелина Алексиева)

ВИОЛЕТА ДЕЧЕВА: Благодаря ви много. Колеги, аз ви предлагам да продължим този разговор довечера, да не изтощаваме повече проф. Леман с нашите въпроси. Допускам, че напират много въпроси във вас в резултат на тази лекция, но запазете ги. Довечера в 18 часа в Гьоте-институт ще продължим дискусията върху постдраматичния театър по повод българското издание на тази книга. Благодаря ви, проф. Леман.