"Танцът Делхи" - Народен театър "Иван Вазов"

Дата на публикуване: Nov 25, 2017 9:49:39 PM



ТАНЦЪТ ДЕЛХИ

от Иван Вирипаев


Режисьор - Галин Стоев

Драматург - Светлана Панчева

Сценограф - Никола Тороманов

Костюми - Елица Георгиева

Музика - Емилиян Гацов-Елби

Снимки - Гергана Дамянова, Мария Цветкова


Участват:

Владимир Карамазов,

Светлана Янчева,

Радина Кърджилова,

Радена Вълканова,

Елена Телбис,

София Бобчева




ПРЕСКОНФЕРЕНЦИЯ


Думи на режисьора след първата репетиция - 05.10.2017

Премиера - 01.12.2017


ГАЛИН СТОЕВ: "Танцът Делхи" е част от едни по-големи търсения на Иван Вирипаев, които са свързани с идеята да разчисти пространство, в което западната гледна точка - философия, етика и морал, могат да се срещнат с източната философия. Както личи от заглавието, "Танцът Делхи" е свързан с Индия по един или друг начин, но рамката или стилът на произведението е нещо, което бих определил като телевизионен реализъм - на моменти прилича на ситком. И всъщност тази комбинация между формат на сериал и източна философия създава един парадоксален обет, който е изключително смешен - на моменти абсурден, на моменти страшен. Има една психологическа история - има сюжет, нещо, което е разбито на седем части, т.е. "Танцът Делхи" е поредица от седем едноактни пиеси, за които авторът настоява, че са самостойни пиеси, нямащи нищо общо помежду си. Единствената им прилика е, че героите винаги са едни и същи и мястото на действието е едно и също. Това е един от най-комуникативните му текстове. Пиесите на Иван Вирипаев са интересни с това, че в тях винаги остава някакъв процент незавършеност и текстът може да се осъществи цялостно и крайно, само когато е изигран: когато е изречен от една група хора от сцената за друга група хора, които седят и гледат това нещо. За мен беше важно този текст да се случи тук, защото той е непознат в България. И понеже в генезиса на целия проект лежеше идеята това представление да бъде показано в Тулуза през януари, аз търсех текст, който да има смисъл и в нашия контекст, и извън него. И понеже с Иван се познаваме много отдавна и имаме една многогодишна колаборация, за мен беше важно да споделя това с актьорите и с тукашния контекст.

Актьорите, които играят в представлението, са двете млади дами, които са тук: София Бобчева и Елена Телбис. С тях играят Радена Вълканова, Светлана Янчева, Радина Кърджилова и Владимир Карамазов. Художник на декора е Никола Тороманов, костюмите са на Елица Георгиева, музиката е на Емилиян Гацов-Елби. Всички знаем, че в класическата драматургия ролите за жени са два пъти по-малко от ролите за мъже, защото дълги години жените не са можели да играят на сцена и драматурзите са се оправяли както могат, пишейки женски партитури, много по-лесни и по-малки. Въпросът за паритета, за възможността жената да се изразява и да има същата легитимност, както мъжа - на всяко едно ниво, е много важен. Аз настоявам, че трябва да се натиска на това и хората да имат едно наум, когато правят тези избори. Хубавото тук е, че това е пиеса, в която има шест пълноценни женски образа, и един мъж - за цвят (смее се). Това обръщане също ми харесва - че не са петима мъже и една жена, както обикновено сме свикнали да гледаме, а точно обратното.


С. Панчева, Г. Стоев, С. Бобчева, Е. Телбис

Снимки: "Народен театър"



Иван Вирипаев винаги работи с големи теми - с размах. Той не се свени. Неща, които тук минават заради традицията ни и заради това, че религията е на мода след промените, в една лаическа страна, каквато е Франция, е много ясно разделено това, че религията е едно нещо и не се занимавам с него (всеки си вярва в каквото си иска, но за това не говорим), структурирането на общността се случва през рациото. Това идва и от просвещението им. Те смятат, че разумът може да контролира неконтролируемата действителност и да я структурира. При Иван темите са няколко: какво да правим със страданието на света или с това непрекъснато акумулиране на страдание, което в един момент обвива планетата отвсякъде, така че не може да се пробие на по-горно ниво, и какво става с нас, когато се включим в тази програма на възпроизвеждане на страдание. Другото е: каква би била ролята на изкуството или на художеството в цялост, което би могло да алхимизира това страдание и да създава нова реалност - не просто нова реалност, която е художествена, красива, и е отделно от истинската реалност, а да модифицира реалната реалност, т.е. изкуството като действена сила, която може да измени конкретната ни реалност. Става дума за любов, за загуба и за смърт. Но всичко това е много смешно. Парадоксът при Иван е, че ако погледнем списъка с темите му, никой не би влязъл в салона, защото никой не би искал да се занимава с това. Но начинът, по който той ги третира, препрограмира гледащия. И понеже това се случва в общност, т.е. в театър - заедно съпреживяваме едно нещо, ние започваме да се чувстваме като навързани елементи на една система. Иначе действието се случва в болница, в която чакаме някой да умре или да не умре, има една корумпирана медицинска сестра, която взема пари под масата, и т.н. - едни такива познати елементи, а пък в същото време натрупването им започва да създава една метафизика, която е много интересна за експериментиране.