"ТРИСТАН И ИЗОЛДА" - БЕЛЕЖКИ НА РЕЖИСЬОРА

Дата на публикуване: May 22, 2015 12:7:58 AM

Ако приемем признанието на Вагнер, че не пише опери, а драми, точно „Тристан и Изолда” се вписва в творческата му и житейска биография като неговата лична и истинска емоционална драма. С тази си творба, Маестрото дeфинира своята философия в достигането на върховен импулс и смисъл на живота, с прозрението, че само чрез любовта и единствено в любовта човек може да открие себе си.

Музиката и стиховете на „Тристан и Изолда” извират от най-интимните нишки на преживени душевни терзания. Като живи сенки, излезли от един неосъзнат сън на любовна забрава, страстно и без страх, нашите герои политат в космоса си от мечти и емоции на илюзорно щастие.

Заблудата за тяхното звездно любовно пътуване не е греховна. С огнения им изпепеляващ бяг от реалността, пътят на живота им ги води от неразделна любов към избора им в полет към щастието в смъртта. Така спасяват себе си и любовта си.

Както в никоя друга опера, тук при Вагнер главната героиня не умира. Тя се преобразява в светлина, където е царството на вечната и най-истинска любов. Отнасяйки със себе си любимото си същество, за да бъдат вечно заедно и живеят завинаги заедно.

С последните тактове на партитурата, на финала на спектакъла, виждаме образа на любовта в алегорията за космическото щастие.

Сложната философия на поетичния шедьовър на Рихард Вагнер потърсих да реализирам с напълно разбираем, емоционален, динамичен и силно изразителен музикално-театрален език. Самият Вагнер е искал да види на сцената театъра в музиката си. Независимо от екстремното условие за вокалната издръжливост на певците, не по-малко изискване е те да са и големи актьори.

С поглед от партитурата на „Тристан и Изолда” към създаването на образа й на сцената, в режисьорската интерпретация и разработката на ролите с артистите, естествено е да се признае разбирането, че Вагнеровата музикално-поетична мистерия за Тристан и Изолда е в абсолютно съответствие с философията на Шопенхауер. Ето редове от размишленията му „За метафизиката на музиката”:

Музиката на една опера, както я представя партитурата, има напълно независимо, особено, сякаш абстрактно съществуване само за себе си, на което са чужди събитията и лицата в операта и което следва собствените си, неизменни правила. Ето защо и без текста тя постига пълно въздействие. Но тъй като е композирана с оглед на драмата, тази музика е сякаш нейната душа, изразявайки чрез връзката си със събитията, лицата и думите вътрешното им значение и почиващата върху него крайна и тайна тяхна необходимост. Насладата, изпитвана от слушателя, се дължи всъщност на смътното чувство за всичко това, разбира се, ако той не е само зяпач. При това в операта музиката показва хетерогенната си природа и по-висша същност чрез пълното си безразличие към всичко материално, свързано със събитията. Вследствие на това тя изразява навсякъде по еднакъв начин бурята на страстите и патоса на чувствата, съпровожда ги със същото богатство на тоновете си, безразлично дали в операта са представени Агамемнон и Ахил, или раздорите в едно обикновено семейство. За нея съществуват единствено страстите, вълненията на волята и като Бога тя вижда само сърцата.

Артур Шопенхауер, „Светът като воля и представа”, том 2

В този контекст, дълбоко философската страна на музиката на Рихард Вагнер е задача на режисурата: да нарисува в образи красивото и възвишеното чрез музиката и поезията в пространството на сцената, да разкаже по най-естествен начин на зрителя и слушателя една примамлива романтична приказка за любовта, оживявала от една древна легенда.

Може би се постарах в повече, като въвеждам малък пролог на предисторията, преди увертюрата, преди да видим с първите тактове на първото действие в операта на Вагнер ирландската принцеса Изолда на кораба, на път за нежеланата си сватба с корнуолския крал Марке.

В генезиса на предисторията действието се развива най-напред в Ирландия, където в спасения от смърт, от самата нея, чужденец – рицаря Тристан, тя силно е усетила копнежа си към него. В операта направо виждаме Изолда, вече качена насила на кораба за Бретан; силно ранена от обида, тя истерично се измъчва. За измамата решава да отмъсти на предателя, когото обаче още обича и винаги, и до края на живота си ще е обречена да бъде само негова.

Благодарен съм на моите прекрасни колеги: Мартин Илиев, Петер Свенсон, Радостина Николаева, Цветана Бандаловска, Мариана Цветкова, Баясгалан Дашням, Цвета Сарамбелиева, Ангел Христов, Петър Бучков, Веселин Михайлов, Даниел Острецов, Бисер Георгиев, Атанас Младенов, Красимир Динев, Пламен Папазиков, Антон Радев, Николай Петров. Без да пестят усилия в трудния мизансцен и истински всеотдайно, те работиха за постигане на необходимата драматична изразителност и актьорска акробатичност. Естествено, на първо място, поклон за техния талант да отговорят на изискванията на сложната вокалност. Това е един общ резултат, в който голяма заслуга отдаваме на музикалната им подготовка от неуморния пианист-корепетитор Рихард Тримборн, който работеше с тях в продължение на една цяла година, както и на пианистите Милен Станев и Йоланта Смолянова, на диригента Велизар Генчев и на водещия диригент на постановката Константин Тринкс. Благодарност за професионализма на техническите служби и ателиетата, които произведоха декора и костюмите, и на асистентите Вера Петрова и Юлия Кръстева и на всички сътрудници в нашия солиден режисьорски екип, за да създадем първия за българската национална оперна сцена „Тристан”.

ПЛАМЕН КАРТАЛОВ