КОНКУРС ЗА НОВА ПИЕСА НА НОВ БЪЛГАРСКИ УНИВЕРСИТЕТ - ЧЕТВЪРТО ИЗДАНИЕ

Дата на публикуване: Feb 11, 2020 8:14:13 AM

Победител

Боян Крачолов

Номинирани автори

Боян Крачолов - „Монетата“

Калина Терзийска - „Светлана“

Таня Йорданова - „Наследството“

Теодора Георгиева - „Активи“

Теодора Панайотова - „За парите и други важни неща“

Христо Карастоянов - „Навъсени ангели“

(По регламент имената на останалите участници в конкурса [32] не се обявяват.)

Жури

Проф. Виолета Дечева, д.н. (председател)

Членове

Гл. ас. д-р Владимир Маринов

Гл. ас. д-р Георги Гочев

Проф. Михаил Неделчев

Проф. Пламен Дойнов, д.н.

Проф. д-р Светла Христова

Доц. д-р Снежина Петрова

ЛАБОРАТОРИЯ ЗА ПИСАНЕ НА ПИЕСИ

Лекция на Теодора Димова, водеща лабораторията

Встъпителни думи

Благодаря ви, че сте тук, благодаря за поканата. Приех я с радост и с голямо любопитство, защото този конкурс започна да набира скорост, авторитет. Вие знаете, че от миналата година наградената пиеса, вече с усилията на Столична община и Малък градски театър, и, разбира се, с усилията на проф. Вили Дечева и нейния екип, ще бъде поставена в рамките на календарната година на сцената на Малък градски театър. Това изречение звучи много просто, някак си естествено и едва ли не елементарно. Само че на мене преди години ми отне точно 12 години, докато една моя пиеса най-накрая стигна до сцената. Пътят е огромен, тежък, дълъг и тази възможност с усилията на толкова много хора е голям шанс за българската драматургия. Така че този конкурс не само набира авторитет и тежест, но той се развива и наистина дава една изключителна възможност на драматурзите да стигнат до сцената. Радвам се, че по някакъв начин мога да бъда част от този процес.

Т. Димова, Т. Панайотова, Т. Георгиева,

К. Терзийска, Т. Йорданова, Б. Крачолов

Снимки: T-now

Лекцията

(със съкращения)

Театърът е по принцип консервативен механизъм и в частност българският театър в днешното си незавидно състояние трудно би обърнал поглед към непозната пиеса с реални художествени качества, която изследва социалните реалности в дълбочина, а не на комедийно и епидермално ниво, което единствено би осигурило съответния брой продадени билети. Така че дори и да се появят стойностни съвременни пиеси, те априори са обречени на дълъг и труден път до сцената. Та при това съществуващо положение тази първа постановка в рамките на същата календарна година се осъществява, вече казах, с подкрепата на Столична община и Малък градски театър. Зад тази организация стои наистина огромна мобилизация на сили и на нерви, огромна невидима работа. (Трябва да уточним, че подкрепата на Столичната община е за пет представления. Изиграват се, и край - пиесата тихо и кротко се прибира в родния си дом - Нов български университет. Допускаме, че ако огромната мобилизация на сили и нерви продължи да нараства, Столичната община ще склони на шест представления за следващата наградена пиеса, която да се постави на същото място - кафе-клубчето "При жабите" на Малък градски театър "Зад канала". Тази година пет, догодина шест, след пет години - ура, десет: изкуството е подкрепено - бел. "T-now") (...) Ние писателите и драматурзите обитаваме друг тип пространство и живеем според неговите закони. Няма да обсъждаме дали то е уютно или не, какво ни коства и какви са жертвите, които изисква. Това са въпроси, на които всеки отговаря според собствения си светоглед. Аз лично мисля, че човек би могъл да изживее живота си доста по-ведро и радостно, отколкото един писател, чиято работа в крайна сметка е да се вглежда и да описва тъмната и греховна страна на човека, да я артикулира и в крайна сметка да й прощава, и тя така да става по-светла. Как се ражда един текст, една пиеса? Какъв е процесът на написването й и от какво точно се захранва литературата? Ще попитам всеки един от вас защо е написал своята пиеса, кое го е подтикнало, какъв път е изминал. Добре ли се е почувствал, след като е завършил текста си? И всеки един от вас ще разкаже собствената си история. Тя ще бъде уникална, различна от историите на останалите. Но с нещо всички наши истории си приличат и имат общ корен, защото освен с лапидарната латинска дефиниция Homo Sapiens, човекът се определя и като Homo Skribens, и като Homo Ludens, и е такъв от зората на човечеството.

(...) Много бих искала, ако ни позволи времето, да разработим пет задачи по драматургично писане, през които самата аз съм минала по време на специализацията ми в "Роял Корт Тиътър" в Лондон. Там резиденцията беше месец и половина, а тук имаме едва няколко дни. Разбира се, при изучаването на тези правила, техники и закони има една особено коварна уловка. Да предположим, че ги овладеем толкова съвършено, че можем да жонглираме с тях. Това би ли направило писането ни същностно, дълбоко и смислено? Правилата и техниките достатъчни ли са? Аз отговарям така: не само че не са достатъчни, а са особено вредни и злосторни. Наскоро прочетох един такъв роман - написан умело, сюжетът тече по мед и масло, разгръща се планомерно, за миг дори не застива на едно място, читателят е в постоянен съспенс, образите се разгръщат в дълбочина, всичко е така правилно, технично, че никаква забележка не може да се направи. Но именно тази ловкост на писането още в първите страници се обръща срещу самия роман, срещу самия сюжет и срещу самото писане. Затова казвам, че за мен занаятчийството в писането е по-страшно от лошото писане. Защото една не добре направена пиеса има все пак някакъв шанс, а занаятчийски направената пиеса е запечатана, финализирана, при нея пукнатини няма, няма и шанс през тях да проникне светлина. През този пример се приближаваме до голямата тема за подмяната на художествените стойности. Подмяната в нашия свят е повсеместна - не само в литературата и изкуството, но и в човешките отношения. Това е съвременният палач днес: размиването на границата между качественото и пошлото, неусетната подмяна на едното с другото, привикването към псевдолитературата, псевдотеатъра, псевдоархитектурата. Подмяната не е подминала дори християнската вяра като я е заменила със суеверия, обреди и ритуали. С една дума, не нашествие на варварите, а нашествие на повсеместния кич. Така пошлостта възпитава в пошлост и се превръща в палач, в мода и болест. Да, болестите се лекуват, но трябват лечители и изцелители. Лечители на скръбта и изцелители на раните от този свят. Театърът и хората, призвани да го правят, са едни от тези лечители.

10.02.2020

Галерия УниАрт, НБУ