ЕДИН ДЕН НА ДУМИ, ВЪОБРАЖЕНИЕ И ПРИЯТЕЛСТВО

Дата на публикуване: Jun 29, 2018 11:27:41 AM

Творчески срещи с Хуан Майорга

Н. Мичева, Св. Славчева, Х. Майорга, Ат. Атанасов

Първа среща

НАТФИЗ

23.03.2017

ЮРИЙ ДАЧЕВ: Добре дошли. Наш гост днес в Националната академия за театрално и филмово изкуство е един от най-известните европейски драматурзи Хуан Майорга. Искам да благодаря на г-н Хавиер Валдивиелсо, директорът на Институт Сервантес, който е наш гост днес. За да бъде диалогът бърз и точен, ще помогне преводачката Светослава Славчева. Драматургът живее странно. Обикновено неговите създания са тези, които общуват с публиката, а неговото лице, неговият глас, неговото присъствие остават разтворени в това, което е написал. Затова е особено радостно, когато имаме възможност да се срещнем очи в очи с един, както казах, драматург от европейска величина, носител на ред национални и европейски награди за драматургия и литература. Сам преподавател по драматургия. Най-доброто, което тежи в биографията на един драматург, е присъствието на неговите пиеси в репертоара. В това отношение нашият гост е известно име за българските зрители, защото в репертоара на българските театри той не е ново присъствие. "Облогът на Паскал" - една пиеса, поставена преди няколко сезона от проф. Атанас Атанасов на сцената на Театър 199, "Хамелин" - която се играе в момента на сцената на Сатирата, съвсем наблизо, под режисурата на младата ни колежка Александра Петрова; прочити, преводи, което означава, че общуването ни с г-н Майорга продължава и в бъдеще ще има още интересни срещи с него. Сред нас е и Нева Мичева, един преводач, на когото дължим страшно много относно присъствието на испанските текстове на съвременна българска сцена. Винаги съм смятал, че да си театрален преводач, е един много особен талант, различен от този на преводача въобще. Като човек, който работи в театър и търси добрия текст за репертоар, мога да кажа, че българският театър е щастлив, че имаме преводач като Нева Мичева. Сега ще я помоля да представи накратко нашия гост, когото тя знае най-много. Заповядай, Нева.НЕВА МИЧЕВА: Здравейте. Много ви благодаря, че така рано за моите стандарти сте тук, за да се срещнете с наш интересен гост. Надявам се някой от вас да се вълнува от писането за театър, за да може да си тръгне с нещо съществено оттук - с някоя идея или поне фраза. Хуан (аз сега ще нахвърлям малко сухи сламки за това кой е той и откъде идва) е роден през 1965-та година в Мадрид. Идва оттам, там живее. Учил е философия и математика - това е завършил в Университета. Като се замисли човек, тези знания вероятно имат връзка с драматургията: математиката със структурата, философията - за пълнежа. Той ще каже после дали е така. С театър започва да се занимава след това. Казвал е в интервюта, че за пръв път е бил на театрална постановка едва на 16 години. След Мадрид учи и в други градове - тогава започва международното му пътешествие. Сега е един от най-представяните, ако не и най-представяния испански автор извън рамките на страната си. Мисля, че в 30 държави се играят неговите пиеси. На над 20 езика е превеждан. Едно от най-екзотичните места е Корея. Там е представен с една пиеса, от която ще четем довечера малък откъс в Червената къща - "Костенурката на Дарвин". И така, той си доучва в Мюнстер, Берлин и Париж. После прави докторат по философия върху идеите и творбите на Валтер Бенямин. По-нататък следва много театър - изцяло е посветен на театъра. Преподава театър. Има малък опит като учител по математика в гимназията и оттам идва вдъхновението му за една от неговите най-известни пиеси "Момчето от последния чин", поставена от Деси Шпатова в Бургас преди няколко години. Сега започва да се репетира в Пловдив, което е голяма радост. Преди пет години Франсоа Озон, френски режисьор, направи екранна адаптация на "Момчето от последния чин". Казваше се "В къщата" - чуден филм. Спечелиха много награди със сценария и с филма изобщо. При Хуан Майорга винаги има философски проблеми - не един и два, а много възли, върху които човек може да се замисли, да поспори със себе си. Много философски подхожда към темите си. Текстовете му са изключително интересни за превод - за четене, дори, не само за представяне и гледане. Искам да прочета два фрагмента от едно интервю, което правихме с Хуан през 2009-та. Става въпрос за неговото отношение към театъра:

"Театърът е най-старото, но и най-зареденото с бъдеще изкуство. От гърците насам с театралното представление няколко актьори свикват града, полиса, обществото, за да изложат пред него различните възможности, които предоставя битието. Не се сещам за друга артистична програма, която да е по-семпла и в същото време по-амбициозна. Моето убеждение е, че театърът трябва да се обновява постоянно, за да постига отново и отново постигнатото преди векове от гърците. Да представи разноликия живот, за да може полисът да прецени между какво и какво да избира: действителния живот и евентуалните животи."

"Голямата тема на театъра - отново от гърците насам, е крехкостта на човека: поривът му към щастие и трудността на сбъдването му."

Ето я голямата тема. Това е от мен засега. Предоставям думата на Хуан да се запознаете лично с него.

Снимки: T-now

ХУАН МАЙОРГА: Много благодаря, че сте тук. За мен е много вълнуващо това, че съм тук. Много се вълнувам, защото съм сред хора, които се обучават да работят в театъра. И затова бих искал да благодаря на всички, които направиха възможна тази среща. Разбира се, на първо място на институцията, която ме посрещна днес - така че много благодаря, Юри. Също му благодаря и за щедрите думи. Бих искал да изкажа специални благодарности и на Институт Сервантес, който направи възможно моето идване в България. Също огромни благодарности на Нева Мичева, която инициира моето пътуване. Тя в един прекрасен ден обърна внимание на един мой текст и реши да го преведе на своя прекрасен език. Съгласен съм с това, което каза Юри за театралните преводачи. Те трябва да са в центъра на обществото. Тяхната работа е невероятна. Когато си говорихме вчера с актьорите от пиесата "Хамелин", аз си спомних някои фрази на философа Бенямин за превода. Той има един текст, който се нарича "Задачата на превода". Там се казва, че най-важното в един превод е точно непреводимото. То изисква от преводача огромно усилие и го задължава да разтегли собствения си език, така че да погълне и да приеме изходния език. В този смисъл преводачът извършва дейност, която е двойно значима и полезна. Той е в състояние да пренесе на своя език чуждото и в същото време се оказва способен да разтегли полето на опита, на знанията на собственото си общество. Сега ми се ще да направя коментар на някои от нещата, които бяха споменати. Мислех да прочета няколко текста от едно мое есе за театъра, което се нарича "Повод за театър". Сега реших да променя програмата (смях) и ще говоря за други неща. Също бих искал да поканя моя приятел проф. Атанасов да се намесва по всяко време.

АТАНАС АТАНАСОВ: Добре, обещавам (смях).

ХУАН МАЙОРГА: За мен е много вълнуващо, че имам възможността да се срещна с него, защото ми казаха, че постановката му на "Облогът на Паскал" е много добра. Тази творба се играе в момента в Бразилия, Колумбия, Мексико и Турция. Даже се подготвя и опера, което е голямо предизвикателство, защото като се има предвид, че там почти всички персонажи са кучета - как ли точно пее едно куче? (Смях.) И дали един ротвайлер не пее по-различно от една немска овчарка! (Смях.)

АТАНАС АТАНАСОВ: Сигурен съм! (Смях).

ХУАН МАЙОРГА: Но на мен тази творба ми е необходима, за да представя една идея за театъра. Много често се казва, че театърът е изкуството на конфликта. Съгласен съм, но мисля, че най-важният конфликт, на който ставаме свидетели, е този между актьора и зрителя. Театърът е изкуството, в което зрителят може да се срещне със своя двойник. Но двойникът ти не е твое копие, той е една възможност за теб. Двойникът ти може да е онзи, който ти не се осмеляваш да бъдеш, онзи, който не искаш да признаеш, че си. За мен това е чудото на театъра - че ти си седиш в креслото и си мислиш, че си дошъл да се забавляваш, но в един момент си казваш: аз съм Вуйчо Ваньо (смях) или: аз съм Крал Лир. За мен това е невероятно. Театърът е изкуството на среща и на въображение. На среща, защото се прави в група. Актьорите не слизат от Юпитер. Те са тук. Приближават се, правят две крачки напред и заедно със съучастието на зрителя започват да представят възможности от човешкия живот. За мен това е изключително. Това е много елементарно средство, но е невероятно. Големият аржентински писател Хорхе Луис Борхес казва, че театърът е изкуството, в което едно човешко същество се прави на това, което не е, а друго се преструва,че му вярва (смях). Така че театърът се оказва договор между хора, които се преструват. И ако вие вярвате, ние сега можем да се превърнем и в кучета или в костенурка на 200 години, или дори в Крал Лир. Това е невероятно. Наскоро присъствах на постановка на "Костенурката на Дарвин" в един театър в Лондон. Персонажът е костенурка, която е еволюирала до жена. Тя е на 200 години и е еволюирала под ударите на историята: изправила се е на крака, за да избяга от бомбардировките на Герника; започва да говори с човешки глас във Варшавското гето (създадено от Нацистка Германия), за да спаси дете - да му каже: не, не минавай оттам. Когато испанският режисьор, който щеше да постави тази пиеса, ми каза коя актриса ще играе ролята, аз му заявих: "Не. Тя е много добра актриса, но е прекалено млада". Беше само на 40 години (смях). Това беше много глупава реакция от моя страна, защото за да се изиграе този персонаж, не е необходимо да се търси възрастна актриса. Тази роля не може да бъде изиграна от нито една актриса на света. На каквато и възраст да е, няма как да се превъплъти в героиня, която от двестагодишна костенурка да стане на жена. Този персонаж може да бъде изграден само в съзнанието на зрителите. В Испания актрисата, която игра тази роля, трепереше като болна от паркинсон и каза: "Аз съм костенурката на Дарвин". Другият персонаж, преподавателят, заяви: "Не, ти не си костенурка, ти си жена." На това тя отговори: "Аз вече еволюирах като жена" - и прави това движение с ръце на болните от паркинсон, т.е. тя успя да направи така, че зрителят да пожелае тя да бъде костенурката. В един момент от произведението тя разказва, че е загубила дете, защото не е съумяла да го предпази. И аз усетих (както в Лондон, така и в Испания), че някои зрители се развълнуваха. Тези зрители се развълнуваха от загубата на дете, дори и на една двестагодишна костенурка, която е еволюирала до жена. Това вълнение за мен е чудо. То може да се роди само в главата и сърцето на един зрител. За мен също театърът е изкуство на критиката и утопията. Той ни позволява да подложим на изпит това, което сме, и това, което бихме могли да бъдем. Особено важно е, че изследва това, което вършим с думите. Театърът изследва езика, а езикът е политически въпрос. Всеки ден аз като писател, но и като гражданин, се питам кой пише моите думи, т.е. до каква степен аз в момента изричам своите собствени думи, до каква степен съм автора на моите думи, или аз използвам думи, които други са написали за мен. До каква степен аз съм зает да се вглеждам в политически коректното, до каква степен съм окупиран от сили, които дори не мога да назова. Струва ми се, че тъкмо това прави театъра особено важен в този момент. Има един велик писател в испанската класическа литература, това е Калдерон де ла Барка, чиято основна тема, както и на много други барокови автори, е светът в театъра. Ясно е, че всички ние сме герои. Всички ние сме герои в момента, в който си избираме дрехите сутрин. Но въпросът е до каква степен сме автори на собствените си персонажи. Театърът ни помага да се замислим върху това. Накрая, защото бих искал да чуя и вас, нека спомена нещо и за моето образование. Нева Мичева наблегна на това, че съм учил математика и съм бил учител по математика. Да, дефиницията за математика в Британската енциклопедия е: наука за реда, структурата и връзките. Мисля, че това определение може да бъде приложено и за моята работа като драматург. Математиците трябва да са в състояние да намерят прост израз за много сложни материи. Например, ако вие сега тук си представите един триъгълник, това е резултат от огромно усилие на човешкото въображение. Идеята за триъгълник не се свежда само до тези, които сме виждали и сме чертали, а до всичко възможно триъгълно. Ако се замислим, това е изключително. Така че синтезът заема важно място в работата на математика, но и нашата работа в театъра е такава. Винаги съм казвал, че езикът в театъра трябва да бъде без "мазнини", без пълнеж. Най-добрите актьори могат да изразят състоянието на своя персонаж само с един жест, с едно движение. Най-добрите сценографи са способни да представят цялото пространство само с един предмет, а най-добрите писатели са в състояние да разкажат за персонаж, ситуация и дори епоха само с едно изречение. В този смисъл аз считам, че моето математическо образование ми е помогнало в работата ми като драматург. По отношение на философията: изглежда, че театърът и философията са два отделни свята, защото философията е в света на абстрактното, а театърът е света на конкретното: на телата и на предметите. Но нека да помислим за "Антигона" на Софокъл. Той е в състояние да превърне в нещо конкретно един напълно абстрактен конфликт. Не е без значение и това, че философия, театър и демокрация са родени заедно. За мен източникът на философията и театъра е един и същ. Те идват от изумлението към света. Раждат се от желанието да питаш. Важното е да поставиш хубави, точни въпроси - зрителят да остане изумен от въпроса и по този начин да го преобразиш. Това е свързано с началото на моето творчество. Исках да поставя пред зрителя проблем. Някои твърдят, че театърът не може да промени света, но това е глупост, защото ние не знаем какъв би бил светът без театър. Мен лично театърът ме промени. Научи ме да обръщам внимание на неща, върху които никога не бих спрял погледа си. Но при всички положения ние, които правим театър, трябва да го правим така, сякаш театърът би променил света. Трябва да правим театър с тази амбиция. Желанието ми е, когато зрителят, който е гледал мой спектакъл, се прибере вкъщи, неговите близки да кажат: той се е променил, това не е същия човек, който отиде на театър. Мисля, че театърът трябва да бъде акт на любов към хората, на уважение. Но да уважаваш хората значи да очакваш нещо от тях. Най-добрите ми преподаватели са онези, които очакваха нещо от мен. Затова, когато правим театър, не трябва да се отнасяме към зрителя като към обикновен потребител на някакъв продукт, предлагайки му това, което очаква и търси. Точно обратното - ние трябва да го предизвикаме. Това е нашия начин да поднесем уважението си към него.

(следва продължение)