Спектаклите на VOX POPULI (Студио за документален театър)

Дата на публикуване: Mar 06, 2013 10:36:17 PM

В. Читанов, Е. Димитрова, Н. Соколовска

Снимки от пресконференцията: velyub (T-now)

ЕЛЕНА ДИМИТРОВА: Интересното е, че ние не сме слушали всичките материали - всеки отива и събира, но така и не стигна времето да чуем материалите на абсолютно всички, т.е. аз интерпретирам неща, на които не съм присъствала.

НЕДА СОКОЛОВСКА: Тук може би трябва да кажем няколко думи за самата технология на актьорско възпроизвеждане: това е така наречената вербатим техника. Ние събираме интервюта, които след това обработваме - прави се аудио монтаж и от тях се получават монологични или диалогични форми. Стигали сме най-много до сцени с трима души – форми, които актьорите възпроизвеждат директно на сцената. Това означава, че те слушат през цялото време автентичните гласове и говорят върху тях - симултанно ги възпроизвеждат. Това е вербатим техниката. При нея има позитиви и негативи. Един от големите негативи е, че трудно може да се направи сцена между трима души, защото трима души не могат да синхронизират едни и същи записи. Другото е, че тази техника предполага една статичност, едно приковаване към устройството, от което излиза гласа. Точно поради това, нашето голямо усилие е по посока на динамизиране на спектакъла със ситуационен и движенчески материал, т.е. да създадем невербална динамика. От тази гледна точка, това, което каза Елена - че когато ти си провел интервюто е съвсем различно от това да не си виждал този човек, а само да си получил това готово парче – контактът ти със самия прототип и начинът ти на възпроизвеждане е на съвсем различно ниво. Дени, искаш ли ти да кажеш нещо, защото ти май че създаде най-близки отношения със свои прототипи. Кажи първо кой е Ванката и какво се случи?

... и Деница Петкова

ДЕНИЦА ПЕТКОВА: Иван е моят прототип, който изпълнявам в „Невидими“. Той е на 15 години – момче с церебрална парализа. Вземане на интервю не е точната дефиниция за нашата работа. Става дума за един друг вид общуване с човек, който има сигнали да изпълняваш неговата история. Вербатим техниката дава възможност да представим историята и духа на даден човек. Ако всеки път тя бъде искрена и се подходи с чисто сърце, то ще се случи.

НЕДА СОКОЛОВСКА: Аз пропуснах да кажа най-важното. Ние говорим: „вербатим“, „вербатим“, но някои хора може би не знаят какво означава това. „Вербатим“ идва от латински и означава „дословно“. Това стои в основата на документалния театър, където на базата на интервю се създава драматургичен текст, който после може да бъде превеждан и поставян. Пример за това е постановката, която в момента се показва в Червената къща - „Заполярная правда“. Текстът е писан след тремесечен престой на режисьор и драматург в общество на серопозитивни млади хора от един сибирски град. Материалът е организиран в пиеса - тя се превежда и играе. Но нашите актьори вече нямат тази връзка с прототипите, която са имали първоначалните актьори или даже тези, които са записвали. Поради това вербатим техниката е още по-дословно представяне, т.е. самият човек, който е чул разказа, след това го пресъздава от позицията на човек, който разказва. И тук има една много специфична особеност на вербатим актьорската техника – тя носи голяма отговорност, голяма морална и етична отговорност към това да предадеш разказа на този човек, без да наслагваш отгоре, без да го променяш, без да го изопачаваш, без да го манипулираш по някакъв начин и да спекулираш с него. Тук ние не работим с думи и с фиктивни персонажи, а с живи хора и с техния истински живот. Затова отговорността и нашият дълг да ги предадем такива, каквито са, е много голяма. Има силен етичен момент в тази работа, който предопределя една мисионерска задача на вербатима – да се чуят тихите гласове на хората от обществото. Това са истории, които никога няма да стигнат до широката публика, ако някой не ги зачекне. Актьорите, бидейки проводник на тези разкази, дават възможност на тихите гласове от народа - да кажем, защото ние се казваме и Студио „Вокс Попули“ (от латински: „глас народен“), да бъдат чути. Много от тях носят голяма мъдрост – казват важни неща. Но те не са медийни, те имат нужда от медия, която да ги предаде и по възможност да не ги изопачава.

ДЕНИЦА ПЕТКОВА: Истината е, че самата техника на слушането на гласа на душите вече е предпоставка за друг вид представяне на каквото и да било – на история или на човек, личност и т.н. Ние имаме късмет, че попадаме на личности с интересни истории.

НЕДА СОКОЛОВСКА: Аз вярвам, че богатата световна драматургия не може да предложи толкова големи бисери, каквито можете да намерите в живите разкази на живите хора. Третият ни спектакъл след „Яце форкаш“ е „Майките“. Премиерата му беше преди един месец. Той е построен върху разкази на жени, които са раждали, които са бременни, на акушерки - всички онези, които по някакъв начин са обвързани с процеса на раждане и на бременност. Спектакълът е интересен не само за жените, но и за мъжете, защото всеки човек може да се замисли за собствената си майка, за собственото си майчинство, въобще за този толкова важен и като че ли недостатъчно разглеждан от изкуството акт. Казват „проблемна тема“. По някакъв начин темата за раждането е много интимна, много гинекологична. В нея се крие рискът да навлезем в територии, в които пристъпваме със свян.

ДЕНИЦА ПЕТКОВА: Като в „Яце форкаш“ (на родопски диалект това означава "много бързаш"). Независимо, че отидохме в Родопите, всеки от нас има баба – живот и здраве, и ние ще станем – постановката засяга по-мащабно различни теми, които трудно могат да се разгледат в театъра.

НЕДА СОКОЛОВСКА: „Яце форкаш“ е близо до една голяма българска творба: „Забравени от небето“ на Екатерина Томова, за която сигурно сте чували, чели или пък сте гледали постановката с великата Златина Тодева (реж. Юлия Огнянова – б.р.). Аз имам едно усещане - лека завист към интервютата и разказите, които са записани тогава, защото това е 20 години назад. Съвсем други хора са вървели по тия села и планини. Цяло едно поколение е изчезнало за тези 20 години. Хората, които ние срещнахме днес в Родопите, са сравнително млади, може би шейсетгодишни, толкова амортизирани от тютюна, от работата, от цял живот къртовски труд. Те приличат на старци, без да са такива. Във всичко това има една ТКЗС култура или един ТКЗС стил, който е помел голяма част от тези легенди и митологизми, и въобще от автентичните песни. Те помнят още, но помнят все по-малко и по-малко. И това е гледката, която ние заварихме. А какво ще бъде след още 20 години, никой не знае. Но все пак „Яце форкаш“, според мен, не е спектакъл, който потиска или по някакъв начин назидателно сочи с пръст: защо забравихме възрастните хора в Родопите, а напротив, ние искахме да покажем цялата виталност на тези хора и на това място.

МИЛЕНА МИХАЙЛОВА: Аз имам два въпроса. Единият е към актьорите: какво е усещането, актьор да играе себе си в представлението, да представи автентично своята история? И към режисьорката: документалният театър провокира много сериозна социална ангажираност. Вие една година играете на сцена. Имате ли усещането, че публиката е социално ангажирана, че се ангажира с това, което представяте? Има ли диалог с публиката от ваша страна, как се осъществява диалогът със зрителите?

ДЕНИЦА ПЕТКОВА: Истината е, че всеки път при слушането на гласа, който е като музика, аз забравям какво слушам и става една празна глава. Въпреки това имам опита, който съм придобила от експедицията, а и нося нещо в себе си като заряд, и пускам гласа, и то просто се случва (смях). И другото готино е, че всеки път, когато представлението свърши, аз имам сила още веднъж да го завъртим, да го изиграем. Това зарежда енергийно.

ВАСИЛ ЧИТАНОВ: Аз дори не мисля, че играя себе си, аз просто разказвам една абсолютно реална история, в която имаше някои неща, които не знаех. Много разпитвах баща ми за баба ми, за целия ми род. Не знам дали точната дума е „играя“. По-скоро представям нещо, което е абсолютно реално и автентично. То няма нужда да се представя по друг начин, освен просто да се каже. Вълнувам се от тези неща, защото това са ми роднини и доскоро съм ги виждал. Може би тук е разликата от това да седна и да разкажа някаква история.

НЕДА СОКОЛОВСКА: Нашата публика не е много социално ангажирана. Аз мисля, че ние нямаме толкова силно усещане за социална емпатия. Може би защото има достатъчно много проблеми – много проблематичен е светът, в който всеки един от нас живее, и е по-трудно да възприемеш и чуждите проблеми. Хората не търсят това, когато отиват на театър, те искат една доза забавление, искат нещо, което да ги разтуши, да забравят за собствените си грижи. Но аз съм сигурна, че всеки един от зрителите се ангажира на лично ниво със спектаклите, защото всеки има майка, всеки един от нас има роднина някъде в малките градове, в селата. Може би не всеки познава хора с увреждания - ето, тази тема е като че ли по-непозната, но със сигурност всеки един от нас се е замислял за това: какво бих правил аз, ако загубя целостта си, ако се разболея, как бих продължил нататък. Така че в нашите теми има толкова много допирни точки с личния живот на всеки човек, че това моментално създава много близки връзки между зрителя и актьора, между зрителя и представлението. Аз така мисля - от отзиви на зрители като че ли съм останала с такова впечатление. А социална ангажираност в мащабен вид, в смисъл, че ние се ангажираме с проблемите на социума изобщо, мисля че гражданското ни чувство още е много младо и неразвито за такова нещо. Трябва време, за да се създаде такъв механизъм за разпознаване на големи социални проблеми и желанието да ги премахнем.

ВЛАДИМИР МИХАЙЛОВ: Първо да приветствам вас като режисьор и вашия творчески екип за това, което правите. Наистина е уникално. Мисля, че вие сте първите в България, които го правите.

НЕДА СОКОЛОВСКА: Първенец сме.

ВЛАДИМИР МИХАЙЛОВ: Първенец сте в това отношение... Доколкото разбрах, актьорите пресъздават по фантазия историята без директно да са се запознали предварително с повечето от типажите, които сте посетили. Това умишлено ли сте го направили?

НЕДА СОКОЛОВСКА: Може би не сте разбрали правилно, то всъщност е обратното: актьорите провеждат интервютата и след това представят историите на хората, с които са разговаряли. Но това не винаги е възможно по чисто вътрешно-организационни причини. Така че понякога актьорът предава историята на човек, когото не е виждал и не познава.

ВЛАДИМИР МИХАЙЛОВ: Също искам да приветствам това, че сте разменили образите: актрисата играеше мъжка роля, момчето пък играеше женски образ и много сладкодумно говореше. Предполагам, че това е направено умишлено. Много добре се получи, беше блестящо от актьорска гледна точка.

НЕДА СОКОЛОВСКА: Знаете ли, в театъра има един начин на тенденциозна смяна на половете - преднамерено, с други цели, различни от нашата. Ние нямаме за цел да ви покажем, че мъжът може да играе жена, нашата цел е, че един човешки разказ може да влезе в устата на всеки човек и тогава най-ясно виждате духа на персонажа. Защото, когато духът на тази възрастна дама Лили мине през тялото и говора на едно момче, ние я виждаме много по-ярко, отколкото, ако актриса на нейната възраст изиграе този персонаж. Това е много интересно като явление. Момчето се абстрахира тотално от собствената си личност и не се опитва по никакъв начин да характеризира този глас - да играе жена. То просто казва една история. Това е още една от характерностите на вербатим театъра – той е надполов, надрасов, там просто се срещат човешките души и истории.

ДИАНА ЕНЧЕВА: Тъй като напредваме с времето, ако нямате други въпроси, да приключим с пресконференцията.

НЕДА СОКОЛОВСКА: Много ви благодаря за интереса и добре дошли да гледате спектаклите ни.