"Скъпа Елена Сергеевна" - Сдружение "Реплика" и ТР "Сфумато"

Дата на публикуване: Mar 16, 2012 1:18:2 AM

Сезон 2011 - 2012

СКЪПА ЕЛЕНА СЕРГЕЕВНА

от Людмила Разумовская

ПРЕСКОНФЕРЕНЦИЯ

15.03.2012

ВАСИЛКА БУМБАРОВА: Добър вечер на всички. Като начало искам да ви представя екипа, който е осъществил това прекрасно представление. Всички знаете, че това е първата самостоятелна продукция на Сдружение „Реплика“. Продуцент на представлението е Стефан Алексиев. Членовете на това сдружение са: Благой Бойчев, Милко Йовчев, Ивайло Драгиев, Ованес Торосян и Стефан Алексиев. Творческият екип, който осъществи тази вечер представлението: Мартин Киселов - режисьор, Пламена Дичева - сценограф, и актьорите: Ангелина, Никола, Благой, Ева и Милко. Тук сред нас - за наше голямо удоволствие, е авторката на пиесата Людмила Николаевна Разумовская (продължителни аплодисменти).

ЛЮДМИЛА РАЗУМОВСКАЯ: Спасибо.

ВАСИЛКА БУМБАРОВА: Тя дойде специално за тази премиера от Санкт Петербург...

МАРТИН КИСЕЛОВ: Със съдействието на Министерството на културата.

ВАСИЛКА БУМБАРОВА: Да, именно със съдействието на Министерството на културата...

МАРТИН КИСЕЛОВ: И трябва да кажем: с мълниеносното съдействие на Министерството на културата, което направи това нещо възможно за един ден. Кога за последен път в България институция работеше за един ден - от повикване до резултат? Трябва да изкажем голяма благодарност на Красимира Филипова, която направи възможно това нещо (аплодисменти).

ВАСИЛКА БУМБАРОВА (към Мартин Киселов): Разкажи ни как възникна идеята да поставите именно тая пиеса, как събрахте екипа.

МАРТИН КИСЕЛОВ: Това най-добре ще го разказват Ангелина и Милко, те са виновни.

ВАСИЛКА БУМБАРОВА: Добре, тогава, Ангелина?

МАРТИН КИСЕЛОВ: Скъпа Елена Сергеевна!

ВАСИЛКА БУМБАРОВА: Скъпа Елена Сергеевна!

АНГЕЛИНА СЛАВОВА: Преди много години съм гледала филма, ученичка съм била. Сега като мина много време, си казах, я да се съберем едни приятели и да го направим. Милко каза „добре“, поканихме Мартин, и така.

МИЛКО ЙОВЧЕВ (говори тихо): Аз тайно от Ангелина поканих Мартин.

РЕПЛИКА: По-височко бе, хора - млади артисти сте.

ИВАЙЛО ДРАГИЕВ: По-силно, значи. (Продължава с тънък писклив гласец.) По-високо е така. (Бурен смях.)

МИЛКО ЙОВЧЕВ: Ангелина ми се обади един ден и ми каза: „Ела да гледаш тук едно сръбско представление, аз тази пиеса много искам да я направим заедно“ - защото ние много се обичаме и сме приятели, и аз мечтая да работя с нея. Точно тогава работех с Мартин, а в сдружението си търсехме нов проект - вече бяхме направили „Белградска трилогия“, и направо дадох пиесата на Мартин, без да питам Ангелина... Май тя искаше да я постави, не знам.

АНГЕЛИНА СЛАВОВА: Не-е... не, не. Трябваше да се упражняваме със студентите, почнахме да правим анализ на пиесата и...

МИЛКО ЙОВЧЕВ: И Мартин мълниеносно, както Министерството на културата (тих саркастичен смях в залата), на другия ден ми каза: какво ни пречи да... т.е. как беше, Марто?

МАРТИН КИСЕЛОВ: Имаше голямо съображение, че пиесата е стара. Дори вчера видях в един блог - някой се изповръщал в интернет, че „ах, тая соц. глупост ли...“ и т.н. Вярвам, че след като гледахте, знаете защо не е. За мен това съображение изобщо не стоеше и така: Милко, веднага да го правим, докато е топла идеята.

МИЛКО ЙОВЧЕВ: И после нещата се случиха сами... - с помощта на Мартин, естествено, и на Ангелина - на всички.

МАРТИН КИСЕЛОВ: Имаше един важен момент, който трябва да добавим: може би най-подходящият театър за този спектакъл в София (става дума за Младежкия театър - б.р.) се отнесе към пиесата като към плюнка... И в рамките на няколко седмици се стигна дотам, че представлението можеше да не се случи въобще. След което Иван Добчев и Маргарита Младенова прочетоха концепцията - това, което си представяхме, че ще направим, и поканиха спектакъла да влезе тук във вариант на копродукция, като ни подкрепиха с репетиционна зала, технически... и т.н. Така че им дължим огромна благодарност. Въобще нямаше да има спектакъл, ако „Сфумато“ не беше казал: елате да го направите тука. И така, аз съм по благодарностите (аплодисменти).

ЙОРДАНКА КУЗМАНОВА: Може ли да попитам, играе ли се в момента пиесата в Русия, на колко места и къде?

ЛЮДМИЛА РАЗУМОВСКАЯ (превод от руски Василка Бумбарова): Пиесата съществува вече 30 години и има много постановки в Русия. Сега, естествено, не се играе толкова много, но в момента върви в няколко театъра.

РЕПЛИКА: Повечето хора не знаят историята на тази пиеса и може би е добре да я разкажете.

Василка Бумбарова, Людмила Разумовская и Мартин Киселов

снимки от пресконференцията: velyub

ЛЮДМИЛА РАЗУМОВСКАЯ: В началото искам да благодаря, както на театъра, така и на Министерството на културата за поканата. За пръв път съм в България, колкото и странно да ви звучи това - сега се появи такава възможност. Искам сърдечно да благодаря и на артистите, и на режисьора за прекрасното изпълнение. Гледала съм много спектакли по тази пиеса и е трудно да дам истински емоционален отзив. Онези хора, които за пръв път се срещат с пиесата, имат по-изострено усещане за това какво се случва на сцената, но и аз гледах с голямо внимание и напрежение спектакъла. Всички артисти работят превъзходно, изключително добре построяват психологически линията на образите - искренно, органично и с много смисъл, което е важно. Ето защо смятам, че това е победа на този малък колектив. Пожелавам им големи успехи, за да може спектакълът да живее и да радва зрителите. Благодаря на режисьора и на артистите. А що се отнася до историята на пиесата, тя е написана през 1980-та година. Тогава бях начинаещ млад автор и карах в Москва висшите театрални курсове. С нас Министерството на културата сключи договори да напишем пиеси. Темите на тeзи пиеси трябваше да бъдат идеологически приемливи. По-възрастното поколение знае, че от една страна комунистическата власт у нас, а мисля, че и у вас, се грижеше за изкуството, а от друга страна изискваше от хората на изкуството и културата идеологическо съответствие на своите изисквания. И когато аз сключих договор на тема „трудните юноши“, трябваше по някакъв начин да изпълня този договор. Но аз като автор нямах никакво отношение към този проблем и това се превърна в голям проблем за мен: за какво да пиша? Помня, че няколко пъти ходих в един съд с надеждата да намеря някакъв материал, някаква тема, но за съжаление там нищо не намерих. Времето неумолимо изтичаше, а аз не знаех за какво да пиша. И един ден през август 1980-та година бях в Руския музей на изложбата на художника Сомов. Беше много хубав слънчев ден, излязох от музея, седнах на една пейка и този сюжет по някакъв начин кацна в мислите ми, в главата ми. Много бързо написах пиесата, но когато я представих в Министерството на културата, там от ужас, се направиха, че такава пиеса няма, че тя не съществува, че не е написана. На мен, разбира се, ми стана ясно, че в онова време никой никога няма да я постави. Но случайно се оказах в Талин и оставих в Министерството на културата, просто така, без никаква надежда, текста на пиесата. След половин година ме поканиха на премиера. Там всичко мина леко - нямаше цензура. Но за втората постановка в Ленинград имаше много комисии - партийни, съветски, комсомолски, и никой не искаше да поеме отговорността и да разреши да пуснат този спектакъл. На една от генералните репетиции присъстваха някои московски драматурзи, сред които се оказа и известният и знаменит по онова време драматург Виктор Розов. Той написа хвалебствена рецензия за спектакъла във в-к „Литературная газета“, а това е вестник, който се четеше в целия Съветски съюз, и по този начин пиесата получи добра реклама и мигновено разпространение. Разрешиха спектакъла и в Театъра на ленинския комсомол в Ленинград, но там бяха направени известни съкращения, като сложиха и благополучен финал: Елена Сергеевна отиваше сутринта при майка си и всичко свършваше прекрасно. Имаше още едно условие - след всяко представление да се провежда дискусия с публиката.

РЕПЛИКА: Както и сега - ето, ние го изпълняваме (смях).

ЛЮДМИЛА РАЗУМОВСКАЯ: Спектакълът имаше 23 представления и през това време много театри започнаха да поставят пиесата. Но през 1983-та година учителите от гр. Уфа написаха писмо до Централния комитет на партията, в което питаха с възмущение как е позволено да се играе такова нещо. Тогава забраниха пиесата и до перестройката тя не се играеше. От 1987-ма година започна вторият живот на пиесата, излезе филмът на Елдар Рязанов с Марина Нейолова, почнаха да я поставят зад граница и тя действително имаше една добра сценична съдба, и до ден днешен тя се играе в много страни по света. През 2007-ма година в Петербург имаше фестивал на пиесата „Скъпа Елена Сергеевна“ - гостуваха спектакли от различни страни, и специално за този фестивал режисьорът Семьон Спивак, който през 1982-ра година постави тази пиеса, възобнови спектакъла с вече поостарелите артисти.

ВАСИЛКА БУМБАРОВА: Мога да добавя - аз бях студентка, когато излезе това представление, че там раздаваха валидол на зрителите, преди да влязат, защото действително беше изключително тежко като усещане всичко онова, което се случваше на сцената.

ЛЮДМИЛА РАЗУМОВСКАЯ: Това е накратко, което мога да ви кажа за тази пиеса. На мен, разбира се, ще ми бъде интересно да узная вашите впечатления - как младото поколение възприема този сюжет, тези проблеми.

ГЛАС ОТ ЗАЛАТА: Аз си признавам, че се разплаках.

ВЪПРОС: Нека попитаме г-жа Разумовская, г-н Киселов, Ангелина и най-младия актьор: как според тях е насочена тази пиеса към съществуващата и нарастваща носталгия по годините на социализма и комунизма в България? Нарастваща лавинообразно, уверявам ви, ако не сте го забелязали.

ЛЮДМИЛА РАЗУМОВСКАЯ: Мисля, че тази пиеса няма отношение към носталгията по комунизма.

ВЪПРОС: Не, как би въздействала на тези, които имат носталгия?

ЛЮДМИЛА РАЗУМОВСКАЯ: Струва ми се, че ние мислим в различни плоскости. Тази пиеса не е насочена против социалния строй. Тук става дума за такива фундаментални въпроси на нравствеността, които в днешно време все повече губят своето значение. Разбирате ли, когато младите, а и не толкова млади хора, започват да се бунтуват срещу злото, което съществува при всяка една социална система, те се опитват да оправдаят собствената си безнравственост, собствената си злоба и цялото зло, което съществува в света. Ако вземем християнската позиция, тя се стреми да каже друго - че човек не трябва да се бори със злото в другия човек, със злото в обществото - той трябва да се бори със злото в себе си. Наистина, ние се борихме с комунизма, със социализма, ние като че ли ги победихме, но злото остана в днешния свят в много по-голяма доза, много по-голяма форма. Защо се увеличава то? Защото ние не живеем по божиите заповеди. Действително ли е възможно деца и юноши да се борят така агресивно и жестоко всъщност със своята майка, със своята учителка? Това е нарушение на петата заповед. Но дали са много хората, които разглеждат тези проблеми именно от тази гледна точка? Аз мисля, че има хора, които биха могли да оправдаят тези младежи. Ще кажат, че те критикуват системата. Да, естествено, че системата не е съвършена. А кога е била съвършена една система, къде е тази съвършена система, покажете ми я. Ние знаем кой е първият бунтовник - Сатаната. Затова всеки от нас, повтарям, трябва да се бори със злото, което е вътре в самия него, и ако това го правеха всички хора, то тогава злото действително би било много малко. (Към разплаканото момиче от публиката.) Ето, и момичето е съгласно (аплодисменти).

МАРТИН КИСЕЛОВ: Аз също бих искал да добавя нещо към отговора на г-жа Разумовская. Не мисля, че може да става дума за носталгия по социализма, щом най-младата актриса е родена през 1990-та година. Аз трябваше да обяснявам част от нещата, които по-старото поколение знае от родителите си - за цензурата и т.н., трябваше да обяснявам буквално какво значат, защото въпросът отсреща седи така: нямам представа за какво говориш? И това е една от пресечните точки на пиесата със съвременния свят - около нас е пълно с осемнайсетгодишни деца, които знаят, че България не работи, но не знаят защо. Не китайците са измислили израза „български морал“, ние сами сме си го измислили, ние много добре знаем, че не работи, но по някаква причина се опитваме да си го обясняваме със социализма. Аз не смятам, че какъвто и да било „изъм“ може да реши вътрешночовешките проблеми. Всеки път, когато се създава система, отговорността се изнася извън индивида и става така, че от една страна трябват правила, а от друга стои въпросът: как да ги спазваме вътрешно. Виждал съм в Русия тези носталгични маршове по Сталин. Вие гледахте спектакъла, аз не мисля, че вътре имаше и капка сантименталност по онова време. Ако търсех такова нещо, може би щях да избера оригиналната версия на „Стената“ от Пинк Флойд за музикалния саундтрак. Тази версия е от 1999-та година. Целта ми е била, ако влезе човек, който няма представа какво е било при социализма, да каже: аха, то и сега е така. Защото и сега е така - под други форми. Вероятно голяма част от вас са гледали онова видео, на което деца от Видин танцуват на песен от Азис. Знаете ли къде е моя проблем тук? Аз не слушам чалга и нямам никакъв проблем с Азис, аз имам проблем с деца, които са накарани да танцуват. Отстрани седи една съвременна форма на дружинен ръководител и подвиква. Погледнете стихотворението на последната страница на програмката „Репетиция за едноминутно мълчание“. Това е текстът, който аз раздадох на актьорите първия ден.

РЕПЛИКА: На Стефан Цанев.

МАРТИН КИСЕЛОВ: На Стефан Цанев. Аз раздадох този текст първия ден, защото за мен нищо не се е променило.

Репетиция за едноминутно мълчание

Казват,

че смелост е нужна да казваш правдата.

Но да мълчиш – героизъм е потребен.

И така: площад. А по площада –

коленичили деца –

Боже, като на молебен!

И глас божи реве от рупора:

- На колене!

Сведете глави! Спуснете клепачите!

Поеми дъх!

Задръж!

Окаменей!

Не е задължително да плачете.

Представете си, че пред вас е майка ви в гроба.

Изобразявайте скръб,

а не отчаяние!

Тишина! –

Генерална проба

за едноминутно мълчание!

Какво е това? Кошмар? Шега? Или подигравка?

От устните

като змийчета изпълзяват лъжи.

Пуква нейде сърце

беззвучно –

като взрив на фотография.

Смърди на унижени души!

И сълзи наистина текат от очите.

Командващият мълчанието е опиянен:

- Вий трябва да се научите да мълчите

и да падате

на колене!

Магнетофон, включвайте с пълна сила

„Вий жертва паднахте

в неравна борба...”

Аз спирам до тук, родино мила.

Знам, протестът е вид молба.

Но въпреки всичко:

момчета, момичета – горе главата!

Мили мои, защо мълчите? Викнете: не!

Изправете се!

Падналите за свободата

не са падали

на колене!

Когато трябва – ще плачем, земята ще ровим с нокти.

Ще мълчим, ако трябва, не минута,

а ера –

но не по командата на някакви идиоти,

които правят

от смъртта на героите кариера...

Площад. Коленичили деца по площада.

Те плачат.

И молят пощада.

(1986)

МАРТИН КИСЕЛОВ: Това е така и в Англия - „Пинк Флойд“ са написали „Стената“, без да познават социализма, така е и в Америка - казвам ви го от личен опит, било е така и по време на социализма, т.е. аз мисля, че ние имаме страшно много даскали и ни липсват ментори. И съответно видяхте, че и едната и другата гледни точки могат да се споят в спектакъла. А от момента на разрушението нататък падат всички учителски педагогики и спираме да се назидаваме - започваме да си говорим като човек с човека, което за мен лично превръща пиесата в единствения истински урок, който Елена Сергеевна е преподала на учениците си. Ние виждаме резултата от нейното образование - нито един от тях не е написал матурата добре, т.е. тя не е добър преподавател по математика, или пък децата са необразоваеми по математика. Но каквото и да е, образованието не работи в тази форма, иначе всеки от тях щеше да изкара шестица. И в тази ситуация се наложи Елена Сергеевна да отиде докрай, край, край, край, за да преподаде този урок. Без назидание - тя го направи отвътре, а не по морализаторски причини. И огромната заслуга на актьорския състав е, че тази истина излиза от спектакъла. Това е свободен от идеология спектакъл.

АНГЕЛИНА СЛАВОВА: Искам да добавя нещо - аз имам осемнайсетгодишен син, който ще държи матура съвсем скоро. И когато прочете пиесата, той каза: „Хм, ние даже сега сме още по-гадни.“ (Смях в залата.) Той гледа много пъти въртенето на спектакъла и обратната връзка, която дава, е, че продължава да се вълнува.

ВЪПРОС (към младите актьори): По-гадни ли сте сега?

АНГЕЛИНА СЛАВОВА: Не са, малко по-големи са.

РЕПЛИКА: Нищо, те знаят.

ЕВА ДАНАИЛОВА: Аз мога да добавя нещо към това, което се каза. Преди представлението режисьорът ни каза да бъдем честни. Сега авторката на пиесата сподели, че сме били честни и искрени. Ние сме млади хора, които се занимават с театър и темата на спектакъла страшно много ни вълнува. Иначе младите хора според мен са в някаква странна позиция в момента, ориентирани са точно към материалното, нямат тези духовни ценности, които са най-важни. Една от любимите ми реплики е: „не може да се живее само с хляб“.

ЛЮДМИЛА РАЗУМОВСКАЯ: Ну это евангельская реплика.

ЕВА ДАНАИЛОВА: Аз съм родена през 1990 година и много хора ми говориха - и режисьорът, и майка ми, която през 80-та е била на осемнайсет, за живота тогава. Всичко, което ми казаха за онова време, се повтаря сега, абсолютно. В смисъл, младите хора, които гледат спектакъла, могат да кажат, че са виждали и деца, които се отнасят нечовешки едно към друго, и деца, които се отнасят зле с възрастните, с родителите. Така че темите, които се засягат в пиесата, ни вълнуват много. Затова можем да бъдем честни.

РЕПЛИКА: Аз като човек, който е живял и при комунизма, нямам усещането, че това ме връща към някакъв предишен строй. Това са неща, които са абсолютно валидни и продължават да седят навсякъде и днес, не са географски обособени - тук и там, или от някакъв строй. Това са общочовешки неща... Въпросът винаги е: да прескоча ли някои закони, за да постигна това, което искам, или да бъда добър и да го направя по нормалния начин. Много ви благодаря, че ни дадохте два часа истинско удоволствие (бурни аплодисменти).

ВАСИЛКА БУМБАРОВА: Има ли други въпроси или да благодарим...?

ЯВОР БАХАРОВ: Може ли, Василка, и аз да кажа нещо?

ВАСИЛКА БУМБАРОВА: Да, може, Яворе.

ЯВОР БАХАРОВ: Мисля си (така съм може би научен, а може би такова е усещането ми за театъра), че той трябва да се занимава с крайности. И въпросът ми е по-скоро към режисьора и към екипа: при положение, че виждаме в интернет и навсякъде в пространството как деца от училището убиват двайсет и седем човека, примерно, или с джиесема си заснемат изнасилване във физкултурния салон, и как правят чудовищни неща - не им ли се струва, че това нещо, което се случва на сцената, е по-малко от това, което виждаме в живота? И не му ли е необходим по-голям взрив на спектакъла, за да може да порази и да се замисли човек? Имам предвид, че театърът трябва да взима от живота и да го удря горе, да го уголемява, защото виждаме, че се случват много големи гадости в живота, а тук аз не видях да се уголеми това нещо.

ЛЮДМИЛА РАЗУМОВСКАЯ: Колкото по-дълго живеем на тази земя, толкова повече гадости ще ни се случват. Злото в света действително се увеличава. Тук не е важна степента на злото, а какво е то, как се ражда то в човека. Защо човек вътре в себе си не поставя преграда за това зло и до каква граница то може да стигне. Разбирате ли, в света има толкова престъпления, че аз не зная, навярно може да се създаде спектакъл за това убийство, но във всеки случай, важен е мотивът, иначе това е някакво съществуване отвъд - човек взема и стреля без причина, защото е дързък. Освен това, не можем да се ограничим с една пиеса, аз мисля, че ще има автори, които ще разгледат този проблем в друга ситуация.

БЛАГОЙ БОЙЧЕВ: Може ли да кажа нещо по повод разговора, който се заформи тук. Аз се замислих за това, защо театърът трябва да уголемява нещата - да си показваме как се изнасилват в тоалетни, защо трябва да уголемява следствието? Нека да уголеми мотива, причината. Защо трябва да се уголемява крайният резултат, каква е ползата от това нещо, освен атракция?

РЕПЛИКА: Затова са измислени новините, нали.

БЛАГОЙ БОЙЧЕВ: Затова има заснети с режисьор порнофилми и т.н. Защо в театъра трябва да го има това уголемяване? Нека да се уголеми мотивът, да се види какъв е той, каква е причината, пък оттам нататък дали ще убия муха или човек... (смях).

ЯВОР БАХАРОВ: За това, Благой, ще говорим, аз исках да има някакъв диалог, някой да каже...

БЛАГОЙ БОЙЧЕВ: Благодаря ти за това (смях).

МАРТИН КИСЕЛОВ: Аз влизам в репетиционната стая първия ден и нямам план да шокирам и да се занимавам с атракции. А от един момент нататък, ако ми разкажат, че някой изнасилва някого във физкултурен салон, боя се, че атракцията е толкова атрактивна, т.е. шокираща, че аз не съм готов да слушам причините въобще. Зная, че такъв театър съществува, но аз не съм съгласен, че театърът трябва да е „да“, каквото и да било.

ЯВОР БАХАРОВ: Да де, да.

МАРТИН КИСЕЛОВ: Това е прескриптивна дефиниция на хора, които смятат, че са намерили своя театър. Това е абсолютно ОК за мен, аз мога да гледам и доста по-крайни неща, но от един момент нататък крайното отчуждава, т.е. получава се ефект на картинка заради самата картинка. Това е ОК с мен, но не е нещото, което органично излиза от мен. Аз се опитвам още от първите дни да намеря с тези хора в стаята този спектакъл. И ако тук има крайности, до тях се е стигнало след предложения от моя страна. Аз обаче не виждам режисьора като командир на нещо с крайна визия, което ходи с един специален образ, всичко знае и т.н. Това са легенди, много често той не знае и тази власт му се дава ей така, защото е режисьор. Доста приличащо на учителка по математика, която всичко разбира, защото е учителка. Тоест за мен е интересно кое им пали окото на тези хора. Това им запали окото. Всеки един от тези хора си скъса задника шест седмици и половина да работи и аз мисля, че ако натискам за крайни крайности, които на мен по някаква причина биха ми били сладки, на средата на пътя просто ще имам „ролите изпълняваха артистите“. Но тогава не мога да предложа основната сделка: играйте честно. „Честно“ е много по-силно от „шокиращо“. Аз не съм съгласен, че новините правят това нещо, новините го правят с толкова бели ръкавици, че просто е невероятно. Интернет е мястото, където можем да видим това... И ти какво, държиш ли наистина да получаваш тези атракции всеки ден в YouTube, да ги гледаш? Не усещаш ли, че не ти дават нищо друго, освен... Много филми се направиха на тази тема, особено след Колумбайн през 1999 година, когато момчетата влязоха с автомати и изпозастреляха съучениците си. „Клас“ е може би най-вълнуващия от тях - естонски филм, който се занимаваше, за мен лично, с мотивите това да се случи. И всъщност малки неща направиха големи последствия. Една от най-вълнуващите сцени беше с главното момче и неговата баба. И аз разбрах защо назад път няма, както казват 5'nizza (Пятница) в песничката: “назад дороги нет“, т.е. от един момент нататък ти си толкова в ъгъла, че повече няма накъде назад. Във филма бяха доста резервирани с гадостите, които се случиха... Не знам, има театър и театър, всеки прави театър, както го вижда за добре и аз съм много далеч от идеята да уча някого как да го прави. Мога да оценя много различни видове театър. Просто този, който аз предлагам на своите сътрудници, е този, който виждате на сцената, и аз мога да кажа, че той е изпълнен на 100 % - това, което сме замислили, това сме направили. Друг режисьор ще направи друго. Доколкото знам, има повече от 1000 версии на спектакъла - сигурно има и много по-крайни неща, сигурно има и много по-мили. Ако Елена Сергеевна може да отиде при майка си на сутринта, за мен липсва урокът в цялата работа. Те ще си тръгнат леко намусени, но ще продължават да гаднеят в живота. А за мен урокът е в това, че след тази нощ никой вече няма да бъде същият. Така го виждам, така го правя.

ЯВОР БАХАРОВ: Браво. Добре, че е Мартин да си поговорим, иначе... (смях).

РЕПЛИКА: Драматургично вие много добре сте си свършили работата. Има една ситуация, в следствие на която героите накрая са променени....

МАРТИН КИСЕЛОВ: Паднаха тия маски в началото... За съжаление някои умряха в процеса.

АНГЕЛИНА СЛАВОВА: Ами, обръщам се и затварям ножа. Това е положението (смях).

ВЪПРОС: Мога ли да попитам сценографката Пламена Дичева - как стигнахте до решението да оформите тази аскетична стая точно с книги, подсказано ли ви е или това е ваше решение?

ПЛАМЕНА ДИЧЕВА: Не мога да кажа, че решението е само мое. С Мартин заедно мислихме върху това как да изглежда спектакълът, минахме през няколко варианта, и в момента, в който ни хрумна идеята с книгите, просто решихме, че е това. Оттам тръгнаха нови идеи, и така.

РЕПЛИКА: Вие вероятно не сте ходили в жилището на Ангелина, аз също не съм (смях), но се носят легенди, че тя живее сред 6000 тома книги.

АНГЕЛИНА СЛАВОВА: Тя не пуска никой там (смях).

РЕПЛИКА: В дома на една такава учителка, 1980 година, какво друго има? Има книги, за които тя се реди на опашки и търси връзки, за да си ги купи.

МАРТИН КИСЕЛОВ: Има един момент, в който героят казва: “Този Шагал го купихте на черната борса ли, аз не мога да си позволя такива неща“. Въпреки че с тоя татко сигурно може... Но опитът да се уязви човека през любовта му към книгите...

РЕПЛИКА: Прекрасно е това - те ги ритат.

ВЪПРОС: Въобще книгата замразява учението, словото на учителя, и в този смисъл го убива - така ли да го разбираме?... За книгата ли става въпрос или за...?

МАРТИН КИСЕЛОВ: За „beauty is in the eye of the beholder“, т.е. красотата е в окото на този, който гледа. Книгата е в окото на този, който я пише и този, който я чете. Има прекрасна глава на Стивън Кинг в книгата му за писането, в която той казва: абе, малко са безсмислени тези работи с телепортирането и мисловните вълни, които ще си предаваме един на друг, защото аз вече я имам тази технология. Аз сега седя три години, преди вие да сте отворили книгата, и на съвсем друго място, без въобще да ви познавам, ви предавам своите мисли... Момента, в който се слагат белезници на всяко нещо, то започва да се превръща в тухла в стената, защото има нужда от тази тухла да се направи стена, отвъд която да не се минава. Моят възглед е такъв, че, колкото очи, толкова мнения, ние живеем в субективен свят и съответно, ако някой се опитва да мачка някого с книга, той го бие с тухли. Това се отнася дори и за Библията - няма вариант, в който Библията да е писана с идеята да бъде репресивна. И това е момента, в който религията излиза накриво и момента, в който няма начин да работи. Ако има религиозен пласт пиесата, за което говореше г-жа Разумовская, той е в това, че ако някой им каже божиите заповеди, те ще се изхилят, но когато ги открият сами, в действие, всичко става иначе. И аз мисля, че това е огромната сила на текста. Бърнард Шоу казва, че ако учиш някого на нещо, той никога няма да се научи. Ти трябва да му предложиш обстоятелства и да го оставиш да си счупи главата сам. Тогава урокът е успешен... Осемнайсетгодишните синове вероятно вече са с автоматични тапи в ушите от толкова много пъти “не бива, не бива, не бива”. Аз имам две деца и вече се усещам, че им меля непрекъснато - като една бъдеща Елена Сергеевна (смях).

АНГЕЛИНА СЛАВОВА: Пламена направи и боядиса сама целия декор. Казвам го това, защото досега не съм ... (бурни аплодисменти). Не, казвам го сериозно.

МАРТИН КИСЕЛОВ: В помощ на актьорите е.

АНГЕЛИНА СЛАВОВА: Разбира се. Това е впечатляващо. През всичките години, откакто работя, сценографът дава проектите си и има изпълнители. Тук това, което тя предложи, го свърши сама.

РЕПЛИКА: За следващото представление й помогнете малко.

АНГЕЛИНА СЛАВОВА: Ние й помагаме, редим заедно, но това беше впечатляващо.

МАРТИН КИСЕЛОВ: И страшно много неща са ръчна изработка - това е телефон, който е облепен.

АНГЕЛИНА СЛАВОВА: Всичко е облепено и се събира в такова пакетче (показва с ръце).

МАРТИН КИСЕЛОВ: Оттук в музея, дето се казва, но не го казвайте на Пламена, защото е страшно скромна (аплодисменти).

ВАСИЛКА БУМБАРОВА: Ако нямате други въпроси, да приключваме... Да благодарим на г-жа Разумовская и на всички за прекрасната вечер, и довиждане.