"Пияните" - Малък градски театър "Зад канала"

Дата на публикуване: Sep 30, 2017 1:21:12 PM

Сезон 2017 - 2018

ПИЯНИТЕ

от Иван Вирипаев

Режисьор:

Явор Гърдев

Сценография: Никола Тороманов-Фичо

Музика: Калин Николов

Костюми: Свила Величкова

Хореография: Виолета Витанова, Станислав Генадиев

Превод: Здравка Петрова

Фотографи:

Симон Варсано, Павел Червенков

Участват:

Весела Бабинова, Иван Бърнев, Луиза Григорова-Макариев, Анастасия Лютова, Пенко Господинов, Владимир Пенев, Светлана Янчева, Герасим Георгиев-Геро, Василена Атанасова, Петър Калчев, Бойко Кръстанов, Христо Пъдев, Никола Мутафов, Христина Караиванова, глас: Деница Серафимова

ПРЕСКОНФЕРЕНЦИЯ

29.09.2017

ЮРИЙ ДАЧЕВ: Добре дошли на нашата първа за сезона премиера. Тя е очаквана, защото е свързана с един режисьор, с когото имаме отдавнашни срещи. Явор Гърдев за трети път работи на сцената на Малък градски театър "Зад канала" - за трети път съвременна руска пиеса. От "Таня, Таня" до "Пияните" мина много време, минаха години с много успехи. Радваме се, че той отново е при нас и че точно с този спектакъл започваме сезона. Няма да отнемам от времето в което може да задавате въпроси към Явор, и към Бина, разбира се. Заповядайте.

БИНА ХАРАЛАМПИЕВА (към Явор Гърдев): Добре е най-напред да им кажеш няколко думи.

Юрий Дачев, Явор Гърдев, Бина Харалампиева

Снимка: T-now

ЯВОР ГЪРДЕВ: От години стои една покана от Бина да се срещна с тази трупа. Тя се подновяваше от време на време. Аз чаках, разбира се, такъв момент, в който бих имал точния материал и, не по-малко важно, точните хора в трупата за тази постановка. Така се случи, че имахме два варианта за представление. Започнахме с един опит с последната пиеса на Мартин МакДона "Палачи", която за съжаление се оказа вече със закупени права от друг театър и не можа да се осъществи. Но този път, което много рядко се случва, аз имах две пиеси, които бях готов да направя и които биха могли да се осъществят в подобна конфигурация на трупата. Другата беше "Пияните". Пиеса, която ми се искаше да реализирам, защото считам, че е малко по-различна от другите пиеси на Вирипаев. Тя има в себе си чудесна игрова ситуация, способна да отключи прекрасни възможности - не само игрови, но и смислови. Вирипаев е автор, който не щади откъм тежест на смисъла. Той е едновременно чувствен и смислов автор. В тази пиеса има един чудесен ход, който предлага възможност за игрово разработване на неигрова тематика и за синтез между драматически пласт и комедиен пласт, много благодатен от гледна точка на самата театрална ситуация. Вирипаев ползва чудесно този ход, той създава поредица от осем кратки едноактни пиеси и всеки персонаж участва в по две от тях. Тоест тя има един добре преценен математически строеж, който за определено време успява да разкрие характерите в пределна степен. Много трудно за постигане с такова количество характери и персонажи. Струва ми се, че в крайна сметка този проект се оказа точният. Много съм доволен от това, което се случи тук в репетиционния период. Удовлетворен съм персонално и емоционално. Казвам го с облекчение, защото все по-често се случва човек да няма емоционално удовлетворение от нещата, които трябва да прави, не поради характера на самите неща, а поради характера на срещата си с другите. Ние имахме един добре оразмерен, бих казал, период, в който тази драматургична структура ни позволи да работим така, че с актьорите да се срещаме през известно време, тъй като те не са заети непрекъснато, но да бъдат натоварени с еднакъв ритъм. Това, от една страна, им даде възможност да участват с пълна енергия в процеса, от друга страна, на мен ми даде възможност да работя дълго време индивидуално с всеки един от тях. Така се стигна до този спектакъл по чудесната пиеса на Иван Вирипаев "Пияните". Тя му е поръчана от Дюселдорфския театър през 2013 г. Премиерата й беше през 2014 г. След това започна да се играе в много немски и австрийски театри - в немскоезичната зона. Веднага беше поставена и в Русия. Играе се в БДТ (Большой Драматический театр) в Санкт Петербург под режисурата на Андрей Магучий и в МХТ (Московский Художественный театр имени А. П. Чехова), а също и в много други театри в Русия. Тоест тя се припознава и в Русия. Нейната перспектива е интересна - тя е много гранична. Вирипаев живее от две години и нещо в Полша със своята съпруга Каролина Грушка. Тя е полска актриса, имат и дъщеря. Установил се е във Варшава и работи общо взето по поръчка на европейски театри, главно от Германия. Част е от един контекст, който се интернационализира по познатата театрална ос Москва - Варшава - Берлин. Много силна театрална ос - традиционно силна. Вирипаев е припознат изцяло в трите театрални култури. Неговите пиеси вече се очакват с голямо любопитство. Те са добре представени и в България. Вие помните, че с първите представления на Галин Стоев бяха представени "Кислород" и "Археология на сънуването". Последваха спектакли и на други наши режисьори по Вирипаев. Така че българският театрален контекст е добре запознат с този автор и, мисля, че той по някакъв начин е адекватен на този автор, не само като понятие, но и като тип емоционалност, като тип усещане за театър изобщо. Вие ще видите, тук има една по-висока степен на стилизация - персонажите носят имена, които са в известен смисъл със символичен характер. Тоест те са по-скоро категории, въпреки че са наши съвременници. В тях можем да припознаем някакви типове характери, които съществуват в представите ни от драматургията, но в тая пиеса придобиват интересна трактовка, която е неочаквана, според мен - неочаквана и за мен. И най-важното: те получават много силно и задълбочено развитие в рамките на малко време. Това е, според мен, особен драматургически дар, защото обикновено лаконичността в миниатюрите предполага да се работи с по-едри щрихи. Тук не е така - за късо време имаме пълноценно развити персонажи. И това, разбира се, представлява особено удоволствие за разчитане. То предполага неща, които ти се струват очевидни в началото. След това започваш да ги проверяваш в репетиционния период и те се оказват не толкова очевидни, след което се оказват неверни, после невъзможни, и когато ги преосмислиш, се връщаш отново към някакво начало, но вече различно. То не може да бъде постигнато в самото начало. Тоест репетиционният процес беше процес на задълбочено разчитане, все по-задълбочено разчитане, и връщане към някакви основни неща, но след задълбочена работа по това да се отиде по-далеч в разчитането на характерите. Хубавата вест за мен, както вече казах, беше в партньорството ми с актьорите, които подходиха към този текст с изключително вътрешно любопитство - не наиграно, а действително. Работихме озарени от този текст, защото той изключително много разчита на вдъхновението, предполага такова вдъхновение и е за вдъхновението, в края на краищата. В каква степен сме успели, това вие ще кажете, но всички влизаме удовлетворени в тази фаза, в която вече трябва да показваме представлението. С добра доза на увереност от страна на екипа. Той се състои от Никола Тороманов - автор на сценографското решение, от Свила Величкова, с която работихме по костюмите, от композитора Калин Николов и хореографите Виолета Витанова и Станислав Генадиев, които в началото заедно, после поотделно, помогнаха на актьорите да усвоят тоя тип пространство и психосоматична кондиция. В случая това не е само въпрос на физически тренировки, и даже по-скоро не е, то е един вътрешен аспект, през който трябва да се отиде до пиянството. В никакъв случай не сме абсолютизирали физическото му наподобяване, ни най-малко, но това изиграване предполага сериозно физическо натоварване. Това е, общо взето, от мен, ако имате въпроси, ще се радвам да им отговоря.

АНЕЛИЯ ЯНЕВА: Иска ми се да направите едно обобщение. Вие очевидно напоследък имате много сериозен интерес към новата руска драматургия: "Нощна пеперуда", "Жана", сега "Пияните". Усещате ли някакво общо течение между различните автори, което да може да се улови и през тяхната драматургия, или всеки за себе си е един самостоятелен глас? Усещате ли нови тенденции в драматургията в Русия? Можете ли да направите паралел с България за подобно движение?

ЯВОР ГЪРДЕВ: Движението за нова драма в Русия се оформя благодарение на съпротивата срещу един контекст. Много неща, всъщност, стават така. Когато има, да ги наречем, консервативни, въпреки че това не е точният термин, настройки, които се държат силно скептично към нещо, тогава това нещо, особено ако то има демографски потенциал да се случи, т.е. да има критична маса хора, които да проявяват интерес към него, то се развива. Така се разви, според мен, и новата руска драма в последните години. Тя вече има своите добре обособени сцени. Това са главно ТЕАТР.DOC и Театър "Практика", на който Вирипаев беше директор до 2015 г. Той е една от централните фигури на това движение. Въпреки че неговите общностни белези са по-скоро предмет на външен наглед и се налага ние да ги обобщаваме. Но така или иначе тези театри имат собствена публика (около течението за документален театър), която с новите поколения има своята демографска база и съответния целенасочен интерес. Това са представления с точен адресат. Там не се очакват особени постановъчни чудеса или фокуси, стремежът е да се осъществи едно оголено и максимално честно общуване с минимално количество условности. Тези театри работят като някакъв вид процесуален купон, така да го наречем, който обаче се отнася много сериозно към материята и поради това и успява да произведе продукт. Русия е страна, в която новите неща в културата се приемат много бавно и се случват с големи усилия, поради наличието на силна памет за отминалите неща. Тоест има силна проверяваща тенденция. Там хората не са склонни да мислят, че появилата се вчера пиеса може да бъде обявена за велика днес. Те проверяват това в продължение на десетилетия. Но независимо от този скептицизъм, който е нормален за всеки културен консерватизъм, ярките гласове си личат на секундата, те се припознават от своя малка общност, могат да бъдат много силно атакувани с всякакви средства - медийни и други, защото са ценностно обусловени. Тоест хората, които ги атакуват, имат коренно противоположни ценности. И в този смисъл войната на ценности държи съвременната руска драма все още в кавички, т.е. в кавичките на съмнението, въпреки очевидни и признати вече и в Европа и къде ли не постижения. В Русия това няма да се случи сега, утре или другиден, но ето, основните театри поставят Вирипаев, той е в МХТ, той е в БДТ, той е вече мейнстрийм, така да се каже, в Русия от гледна точка на признатостта. Всички знаят за него. Това е ситуацията. Тя няма своя точен аналог в България, не по причини на липса на сходство, а по демографски причини. Просто в България твърде малко хора се занимават с цялата тази работа, която наричаме театър, твърде малко хора има в театралната система, поради което не може и да има такъв обем на културна продукция, не може да има такова количество грамотно написани пиеси. В България пиеси се пишат според който както подхване и се очаква, че самоизрастването е естествения процес, а пък грижата за култивиране (това касае всички сфери на обществения живот) е минимализирана и работата отива до лична хигиена, лична амбиция и лична заинтересованост от това да се развиваш професионално. Затова и ние не можем да произведем голям обем качествена продукция. Но това не значи, че няма. Има, разбира се. И това се забелязва най-вече в литературата през последните години - това е забележително нещо в България: излизат много хубави романи, много сериозни романи, много добре написани романи, при това романи със заявка, които отразяват някаква литературна фаза, значително по-интересна от, примерно, хаотичната фаза от деветдесетте. Там обаче имаше интересни поетични изблици. С драматургията, която е труден литературен жанр, нещата стоят по сходен начин. И тя се поражда в среда, която има вътрешния ресурс да я култивира - общност, която би могла сериозно да рефлектира върху нея, а също, за съжаление, и от потреблението, т.е. от хора, които имат нужда да чуят тия текстове. Доколкото всички тези стъпала са не докрай изградени, ние разчитаме на локално изникващи феномени, към които насочваме вниманието си, но затова пък го насочваме много по-бързо. Тоест, ако се появи нещо, веднага се вижда. За един човек в България е много по-лесно да издаде книга, ако реши, включително и с желанието да се самоиздаде. Поради това има голям процент на издадена графоманска литература - няма високо вдигната летва, която да трябва да се преминава. В Русия творците са по-тренирани в една значително по-конкурентна среда и много по-настойчиво отстояват това, което създават - с по-закален характер са. Ние нямаме нужда от чак толкова калени характери, защото живеем в други условия и това не е предмет на изискуемост.

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: Вирипаев е смятан за патриарх на постдраматичния театър в Русия. Своеобразна библия на този театър е пиесата му "Кислород". В сегашната ви постановка има ли елементи на критика на съвременното руско общество, независимо че героите носят немски имена? Известно е, че Вирипаев не е приятел на режима на Путин. Има ли такава по-остра, разголваща критика на обществото?

ЯВОР ГЪРДЕВ: Не, защото пиесата не визира руското общество. Тя е разположена в едно условно европейско общество, без да се назовава кое е. Тъкмо затова казвам, че персонажите в известна степен са категории. И при това те са категории на човешкото измерение, а не на социално-политическата среда. Разбира се, има такива елементи, но те не визират конкретно политическо устройство на някаква страна, а по-скоро посочват съвременен социално-политически тренд, който е универсален, условно казано неолиберален. Въпреки че той не е точно такъв. По-важното е, че пиесата се занимава категориално с човека. Това е един кафкиански похват, в който кръщаваш единия от персонажите Карл, другия Густав, но няма трети, за да е Юнг, да кажем. Това са персонажи категории. Също така Вирипаев работи с един чудесен похват на парадокса - хора, от които очакваме нещо, говорят за абсолютно друго. Примерно, пияни банкери започват да говорят не за това, което очакваме, а по теологическа проблематика, и много задълбочено при това. Говорят си за Бог. Това е пиеса, която има силно моралистко измерение. Тя е с много силни категориални позиции по вечните морални въпроси. Освен това тя е драматическа, а не постдраматическа. Това е пиеса с изградени вътрешни взаимоотношения на завършени характери, поднесени с драматургически техники, които обаче не са канонични.

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: Аз имам предвид "Кислород".

ЯВОР ГЪРДЕВ: "Кислород" е друг текст, друг тип текст. "Пияните" е от тази категория негови пиеси, които предполагат развити персонажи с драматически взаимоотношения. Понякога даже и единство на време, място и действие. Тук написах един текст за "новата искреност". Нали имаше едни надежди в края на осемдесетте и началото на деветдесетте години, когато постмодернизмът беше натежал, културният контекст се беше преуморил от него и имаше тенденции той да се преодолее с някакви форми на връщане към модернизма - някакво възкресяване чрез актуализиране на теми от модернизма или от класиката. Това се наричаше тогава "нова искреност". Мисля, че терминът е на Михаил Епщайн. Той е руснак, който живее в Щатите. Дейвид Фостър Уолъс говореше за това. Имат си една група тогава, която счита, че вече няма нужда от такъв тип цитатност, аналогии - неща, които се свързват само с предишни културни феномени: говорете директно за всичко, което ви интересува. Това се наричаше "нова искреност" и аз мисля, че в драматургията на Вирипаев винаги я е имало. Не знам дали някой го е класифицирал като представител на тази тенденция, не съм чел подобно нещо, но във всички случаи ми се струва, че това е човек, който се стреми максимално да преодолее каквито и да е зависимости от условността на театъра. Затова и неговите пиеси биват най-различни - има монолози, има текстове, които са в трето лице, има и такива, които са с драматическа структура.

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: С Галин Стоев случайно ли се ориентирахте по едно и също време към Вирипаев? Защото той ще прави "Танцът Делхи" в Народния театър.

ЯВОР ГЪРДЕВ: Не, не сме се договаряли. Въпреки че има една актриса, която играе и в двете представления - Светлана Янчева. Тя почва репетиции при Галин.

БИНА ХАРАЛАМПИЕВА: Искам да ти благодаря за този прекрасен репетиционен период. Радвам се, когато трупата е озарена. Приятно гледане.

Поклон

Снимка: T-now