"Палачи" - Театър "София"

Дата на публикуване: Jan 17, 2018 9:31:2 PM

Зл. Костова, Д. Михайлов, Ст. Радев, М. Стратиева

Снимка: T-now

СТОЯН РАДЕВ: Милена общо взето представи проекта. Ще се спра на съдържанието, без да издавам интересни моменти, за да се вълнувате като гледате. Героите в "Палачи" изпълняват смъртните присъди в Англия чрез обесване. Действието се развива през шейсетте. Първа сцена - 1963 г., от втора нататък - 1965-та. През 65-та се отменя смъртното наказание чрез обесване в Англия и МакДона насочва интереса си към палача Хари Уейд - така се казва героят. Негов прототип е Хари Алън, който е изпълнил последната присъда. МакДона се пита какво става с този човек, как се пенсионират палачите (смях), как се отразява това на личния им живот, въобще що за птици са тези хора - в какво семейство живеят, в какво обкръжение. Имат ли приятели, каква е нагласата им към живота, какви са дейностите им, какво ги вълнува. Друг палач, също реално съществувала личност, е Албърт Пиърпойнт - легендарен палач в Англия и герой в тази пиеса. В професионалната общност на палачите, колкото и парадоксално да звучи, също има надпревара - кой беси по-добре, кой колко е обесил (смях). В крайна сметка парадоксът, към който Мартин МакДона има непогрешим усет, се свежда до това: дали този, който беси, е човек като всички останали, мъчи ли се да бъде професионалист, има ли как да измери по достойнство професионалните си качества, може ли да ги сравни с нечии други, как това се отразява на живота на неговото семейство - ей с такива неща се занимава пиесата. Тя, разбира се, има криминален сюжет: бесят се престъпници, а те твърдят, че са невинни. Вероятно знаете, че отмяната на смъртното наказание е свързана с много дебати. Най-спорният въпрос е: какво можем да направим, ако се окаже, че съдиите са сбъркали и човекът е пожертван. Няма какво да се направи. В този смисъл смъртните присъди започват да губят ролята си, обществата постепенно се отказват от тях. Това пак са въпроси, които повдига текстът: трябва ли да ги има, превенция ли е това или не, страхуват ли се престъпниците, ако знаят, че всичко може да завърши със смъртна присъда или не. По линия на тези въпроси се прокрадва и криминалната линия в това представление. Един обесен в първа сцена герой, който твърди, че е невинен - наистина ли е невинен или обратното, да не би да са обесили по погрешка него, а виновникът да е на свобода и да е решил да се подиграе с палачите или да търси отмъщение. Спирам дотук, за да ви е интересно. Иначе какво да кажа - много щедра покана от страна на Театър "София", за която съм благодарен. Да те поканят да работиш върху последната пиеса на МакДона е привилегия. Надявам се, че съм на нивото на предизвикателството, въпреки че имам огромни забележки към себе си. Моля за вашето снизхождение като гледате (смях). Най-малкото - хубаво е да не ни сравнявате със самия МакДона. Ние сме загубили тази битка (смях). Той си пише, той си режисира, дават му Златни глобуси, ще си вземе и Оскари и т.н. Да е жив и здрав, той е мой връстник. Влизаме в тежка битка с "Три билборда извън града". И все пак, щастлив съм, че работих с тези актьори. Те дават всичко от себе си, аз съм направил същото. Мисля, че МакДона би го поставил по-добре от нас, но ще му е приятно да гледа това представление (смях), няма да го накараме да се чувства неудобно. Това ви казвам аз, ако някой има въпроси към мен, веднага мога да отговоря, защото трябва да сляза на сцената и отново да стегна дружината преди представлението (смях).

Деян Донков в ролята на палача Хари Уейд

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: Г-н Радев, гледал съм повечето постановки на пиесите на Мартин МакДона, като се започне с "Пухеният" на малко известния през 2010 г. Стайко Мурджев, и ми прави впечатление, че ирландският драматург има адски странен подход към темите. Бих казал даже супер екстравагантен. Най-малко екстравагантен е филмът му "Три билборда извън града", който вече получи няколко престижни награди. Кое е най-екстравагантното в пиесата "Палачи" и във вашия подход към нея?

СТОЯН РАДЕВ: Правите хубав паралел с "Три билборда извън града". Аз смятам, че "Палачи" на МакДона прилича на "Три билборда извън града" дотолкова, доколкото представлява класически разказ. Тук той се е отказал от екстравагантностите, с които обича да борави. В едно интервю след "Седемте психопата" - филмът, който направи преди "Три билборда извън града", той каза, че е малко недоволен от тази си работа. Нарича я "много мета" - много го пратих някъде другаде. С "Палачи" като че ли иска да говори по-достъпно, да разказва в класическа схема. В тази пиеса по-екстравагантно от избора на главните герои като че ли няма, но пък е достатъчно предизвикателно и екстраординерно да насочиш вниманието си към изпълнител на смъртни присъди чрез обесване. Аз не искам да съм по-голям католик от папата и не съм се мъчил да направя МакДона по-екстравагантен, отколкото е - не съм издевателствал върху пиесата му, напротив, доверил съм се и съм си казал: ако той иска да е по-кротък, ще бъда по-кротък и аз. Какво значи обаче "кротък" при МакДона, това е вече друг въпрос (смях). В този смисъл ние сме по-скоро верни, мъчили сме се много добре да слушаме, защото аз смятам, че в МакДона има нещо от Чехов (може да ви звучи парадоксално), нещо от Бекет, разбира се, ирландската традиция. Но казано "от Чехов", то е дотолкова, доколкото той обича да разглежда живота в една малка провинциална общност, да се занимае с някаква маргиналия, с мечти на хора, които по-скоро говорят, отколкото действат. Не случайно тук почти всички картини са в една кръчма - знаете, в кръчмата сядаме по масите, всичко разбираме и т.н - това е обща територия, и за България, и за целия свят. Така че не сме търсили външно екстравагантни ходове, а по-скоро обратното. Това, което наричаме екстравагантно, понякога е просто откровено, просто истината. Истината е екстравагантна в един свят на пост-истина, в един свят на хора, които искат да чуват това, което обичат и отбягват всяка провокация, всяка опасност. Да не би случайно да се окажат виновни или неразбрали. Ние казваме: "екстравагантното" е истината за нас самите, която често не ни радва, но трябва да я понасяме. И тогава аз казвам: да, героите, които ще видите, попадат в абсурдни ситуации, заслужават като че ли нашия присмех, но аз мисля, че заслужават и нашето разбиране, нашата любов, нашето идентифициране с тях, такива каквито са, и тогава, завършвам май с това, екстравагантен е животът, който трябва да приемаме, да не се мъчим да го покрием с някакви тюлове, винетки, целофани, с някакви омекотяващи материали, а по-скоро да срещнем остротата му, болката му, хумора му - абсурдния му хумор. Ето, тази екстравагантност сме търсили.

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: Благодаря ви много.

СТОЯН РАДЕВ: До мен е композиторът Дамян Михайлов. Той завършва Националната гимназия за древни езици и има опит в любителския театър като актьор и композитор. Никога не е излизал на професионална сцена. Много ми се искаше да имам такова невинно присъствие като неговото, защото в пиесата на МакДона не се казва и една дума за Бийтълс, споменава се само Елвис Пресли, и то като нещо лошо, а това са годините, свързани с възхода на Бийтълс на Острова. Да купим правата на песни на Бийтълс е много очакван ход, а и ще ни струва твърде скъпо. Искаше ми се да намеря човек, който е младият Пол Маккартни, без да знае, че е (смях). Мисля, че го намерих. Ще видите каква песен ще изпее накрая. (Обръща се към Дамян Михайлов.) Извинявам се, че толкова високо вдигнах летвата за теб.

(следва продължение)