"Откат" - Театър "Българска армия"

Дата на публикуване: Jan 19, 2011 9:44:36 PM

Театрален сезон 2010 - 2011

Творчески съставсценична версия и режисура - Стайко Мурджевсценография и костюми - Нина Пашовамузика - Петър Дундаков (гост)пластика - Мила Искренова (гост)3D анимация - Здравко Миленов (гост)и Владислав Илиев (гост)

Фотограф: Иван Дончев

участват: Анастасия Ингилизова, Ангел Генов, Веселин Анчев, Георги Новаков, Гергана Данданова, Иван Радоев, Лидия Инджова, Леонид Йовчев, Милен Миланов, Мимоза Базова, Тигран ТоросянПРЕСКОНФЕРЕНЦИЯ

19.01.2011

МИРОСЛАВ ПАШОВ (директор на ТБА): Добър вечер, колеги. За четвърти път през този сезон ви каним на предстояща наша премиера - пресконференцията на „Откат“ от Захари Карабашлиев. Преди да започна с кратко встъпление, искам да обърна внимание и поднасям извинение, че не е пълна (показва листовката, която съдържа информация за постановката - б.р.)... Захари Карабашлиев е носител и на „Аскеер“. Съжалявам, че тук не е отбелязано, и то точно в нашата листовка.

РЕПЛИКА: В програмата го има - „Неделя вечер“ печели наградата „Аскеер '2009“. Пише.

МИРОСЛАВ ПАШОВ: Така... значи, не говоря за програмата... Няма значение. Захари е носител и на нашата награда „Аскеер“ - на фондация „Аскеер“ за драматургия. И така, искам да започна... Ето, и актьорът. Заповядайте, г-н Радоев.

ВЪЗГЛАСИ: Браво. (Ръкопляскания.)

Звъни мелодичен телефон.

МИРОСЛАВ ПАШОВ: Благодаря за озвучаването.

РЕПЛИКА: Пак е от наша страна.

МИРОСЛАВ ПАШОВ: Така е. Искам да започна с това, че в Театър „Българска армия“ след загубата на едно голямо име - на проф. Крикор Азарян, след излизането му от състава, както всички знаете, преди една година - точно след една година и няколко дни на сцената на Театър „Българска армия“ се появява спектакълът на един млад режисьор, наш режисьор на Театър „Българска армия“ - Стайко е част от нашия състав. И се появява българското заглавие „Откат“ на Захари Карабашлиев. В интерес на истината, нещо любопитно ще ви кажа, тъй като бях неподготвен до известна степен да започна работа като директор на Театър „Българска армия“... Вие знаете, че в края на май и началото на юни, тогавашният директор Митко Тодоров, сегашен зам.-министър на културата, беше поканен в правителството. И той тръгна, и изведнъж се оказа, че аз трябваше да поема нещата в ход. Едното от заглавията с режисьор Стайко Мурджев беше „Откат“. Знаете ситуацията, в която се промени бюджетът в ход през лятото, изведнъж в касите на театрите, включително и в нашия, нямаше достатъчно средства, за да се започнат заглавията, да се работят заглавията. Това е съвсем нормално, през лятото театрите не работят, перспективите не са много обнадеждаващи, криза и т.н. Няма да скрия, че аз имах доста големи колебания дали да не започнем работа първо със сигурното, а именно с режисьорите, които са тук на щат, или да започнем с един млад човек - с риск, казвам, определено с риск. И тук, искам да кажа, че един мой колега и добър приятел - Милен Миланов... Добър вечер, Милене.

МИЛЕН МИЛАНОВ: Здравейте, г-н Кирилов. (Смях.)

МИРОСЛАВ ПАШОВ: Имахме един много добър, приятен разговор между Захари и Стайко Мурджев, и в този разговор, в интерес на истината, аз се убедих, че трябва да заложим на младежите, на младите хора, за да покажем къде е мястото на театъра, че той може да поема риск и този риск да е оправдан. Тази вечер, аз мисля, че този риск се оправда на 100 процента. Няма да скрия вълнението си и истинската си радост, тъй като аз наблюдавам целия репетиционен период много внимателно - не съм пропуснал ден, в който да не погледна какво се случва на сцената - те преминаха през много сериозни изпитания, актьорите, защото това заглавие доста дълго се репетира, но не защото нямаха ход, а просто защото преди това театърът трябваше да реализира други три заглавия, вие много добре знаете, появиха се други три неща, други три премиери. Дойде и авторът, той също внесе до известна степен смут и посока в същото време, и посока, искам да ви кажа, всичко това е много полезно, сблъсъкът, конфликтът е много полезен, и така, мисля, че се стигна до това представление. До изчистването, до изкристализирането на тазвечершното представление, което гледахте и което според мен е готово, но ще става все по-зряло и по-стабилно. Това е част от историята на този спектакъл. Аз се радвам, че зад заглавието на Захари Карабашлиев „Откат“ застанаха сериозни творци от нашия театър, и гости. Благодаря на сценографката Нина Пашова, която започна работа със Захари по сценичното оформление, благодаря на Петър Дундаков - ето, това е Петър Дундаков, за тези, които все още не го познават (ръкопляскания). Това е един истински нов приятел на Театър „Българска армия“. За мен той не беше нов човек, аз го познавам малко по-отдавна. Хубаво е да го попитате, той има интересна биография, да ви разкаже. Мила Искренова, излишно е да ви представям Мила (ръкопляскания), един прекрасен творец. Благодаря на Здравко Миленов и на Владислав Илиев, които направиха анимацията. Излишно е да ви казвам колко се радвам за тези момчета. И, разбира се, оттук нататък бих искал да кажа за нашите актьори. Започвам с Мимоза Базова, Анастасия Ингилизова, Гергана Данданова, Лидия Инджова, Жоро Новаков, Милен Миланов, Иван Радоев, Леонид Йовчев, Ангел Генов, Тигран Торосян и Веселин Анчев. (Ръкопляскания.) Благодаря и на авторката на плаката, който виждате зад мен - Радослава Даскалова, която работи в Прага, и както виждате, ние сме в глобалното село, всичко си прехвърляме по имейли и по скайп, и аз мисля, че се получават едни истински и сериозни неща, стига човек да работи сериозно. С това приключвам... Спомням си един разказ на Андре Мороа „Вие виждали ли сте река“. Не знам дали си спомняте тоя разказ, така, по-зрялото поколение. Той беше доста нашумял, излизаха в библиотека „Панорама“, едни малки книжки. Излязоха в тази поредица неговите разкази и там имаше един такъв разказ...

ЮЛИАН МИТЕВ: Илюстриран от Иван Газдов.

МИРОСЛАВ ПАШОВ: ... „Вие виждали ли сте река“. На една изложба, всички разглеждат картини, всички любопитстват, нали, и всеки дава своята си оценка за дадена картина, докато изведнъж така: а, ето го авторът, нека да каже какво точно е нарисувал. Той казва: А вие виждали ли сте река? Така завършва разказът. Аз мисля, че вие всички сте виждали река след тази вечер. Въпросите са толкова много, които се зададоха към публиката. Изображението, онова, което се вижда от зрителя, е нещо невероятно за мен. Мисля, че името и мястото на Театър „Българска армия“ е защитено достойно и ние се намираме на „Раковска“, на театралната улица, на 60 години, и театърът стои здраво. С това свършвам и давам думата на режисьора, човекът, който общо взето положи изключително усилия... Това с „изключително“ не ми харесва... Да, потруди се и направи, с качествата, които притежава, това представление. При това кратко, както каза днес по телевизията моят колега, така че да имаме възможност и да си говорим. Стайко, заповядай.

СТАЙКО МУРДЖЕВ: Аз ли да кажа нещо или...

МИРОСЛАВ ПАШОВ: Ако не искаш, ще попитаме колегите дали имат въпроси...

СТАЙКО МУРДЖЕВ: Да попитаме колегите.

МИРОСЛАВ ПАШОВ: Тогава питаме колегите: имате ли да питате нещо? Ако не, да си допием кафето заедно. Да, слушам ви.

ВЪПРОС: Четейки книгата, бях останал с впечатление, че е в доста насипен вид. Има отделни сцени, които просто трудно си представях как ще бъдат организирани. И едва сега, като гледах как е направено, виждам, че му е създадена структура и е създаден, да не кажа сюжет, но една композиция, която го обединява. И за мен петдесет на петдесет е дело на автора и на режисьора. В този лабиринт от неща, защото от тия диалози със Стойчо, които варират доста, вие сте взели съвсем малко, ред неща са променени... Как намерихте структурата в този лабиринт от насипни текстове?

СТАЙКО МУРДЖЕВ: Структурата... Директорът спомена за дълъг процес на репетиране. Голямо предизвикателство беше. Малко е коварен текстът на Захари Карабашлиев... Първо ти имаш една съвременна българска пиеса и си казваш: това неминуемо е интересно, защото знаем, че новите български текстове са любопитни, само защото са български и нови - това е на първо място. И си казваш: дай да чета, и като четеш, това е много атрактивно, много е забавно, и си казваш: да, ето, много е свежо. И това някак си лъже, че би могло да остане така, както е написано, според мен. Но на първата репетиция с актьорите, когато изчетохме текста, той се разпадна на съставни части. Такова беше моето усещане. И някак си това алармира, че веднага трябва да се намери структурата, да се вкара в някакъв театрален език, да стане част от театралния език. И доста дълго време търсихме структурата, нишката, като как би могло да се спои всичко това едно в друго. За намирането също така голяма вина имат и колегите актьори - заедно търсихме, заедно намирахме... И така.

РЕПЛИКА: Трябва да ви кажа, че при друг режисьорски прочит може да изглежда съвършено различно.

СТАЙКО МУРДЖЕВ: Разбира се, да, разбира се. Тук не говорим за някакво различно четене, нали - да четеш по различен начин текста или нещо такова. Тук според мен говорим за някаква свръхинтерпретация на текста - да имплантираш текста в нещо съвсем външно, нещо, което не съществува в него, някак си трудно е да подчиниш текста на някаква външна идея, но мисля, че се справихме.

МИРОСЛАВ ПАШОВ: Да, Краси?

КРАСИМИРА ВАСИЛЕВА: Нещата вече клонят към това, което в самото начало ми направи впечатление, а по-точно, че лично аз като цялостно впечатление от спектакъла давам приоритет на режисурата преди текста. Към текста имам солидни резерви. Колкото и авторът да поднася своите извинения, че е така накъсан, напарчетисан и т.н., и безсюжетен, трябва да кажа, че текстът търпи сериозна критика, що се касае от професионална гледна точка. И действително младият режисьор - аз гледах и „Пухеният“, за което го поздравявам със закъсняла дата, защото не успях да се видя с него, когато гледах спектакъла - аз мисля, че това е човек с много сериозни режисьорски качества, сериозен потенциал. Силно съм впечатлена от страстно еуфоричния начин, по който са създадени диалозите, по който е работено с актьорите. И намирам, че това е верен ключ към този доста странен и при всички случаи недостатъчно театрален текст - с дълги монолози, с неоправдан персонаж на места. И мисля, че режисьорът е успял да поправи тези недостатъци на текста. Разбира се, в единомислие с актьорския състав, актьорите дават всичко от себе си. Тук виждам младите хора, които съм гледала още в провинцията, като Гергана Данданова и Тигран Торосян, Ангел Генов в Театър „София“ преди това и т.н. А Иван Радоев вече е набрал сериозна преднина, той е в зрял период на своето творчество. Много интересно ми беше да видя това противопоставяне на тази страстност, на тази органичност на актьорите със студенината на сценографията на Нина Пашова, с геометричната й точност, бих казала дори перфекционистична точност, което не е случайно, и също така с 3D изображенията, които също бяха много добре вплетени в тъканта на спектакъла, изграждаха едно цяло с актьорския състав. Това е много трудно да се постигне, както всички знаете, защото едното е технология, а другото е живо присъствие. И също така не мога да не отбележа пластиката на Мила Искренова и страхотно добрата музика на Петър Дундаков. Поздравявам екипа за неговото творческо единство. Мисля, че това е един много голям успех на Театър „Българска армия“. С всичките ни резерви, които имаме, разбира се, българска драматургия трудно се създава, но каквото има - „на безрыбье и рак рыба“, както се казва - и каквото има, ще се справят актьорите, то се вижда, но поздравление предимно за Стайко Мурджев, впечатлена съм от работата му.

Влиза Нина Пашова.

МИРОСЛАВ ПАШОВ: Нина, заповядай при нас, моля те.

ТЕОДОРА МУСЕВА: Аз съм точно на обратното мнение.

РЕПЛИКА: Ами кажи го тогава.

ТЕОДОРА МУСЕВА: Аз съм от младите хора, които са вашата таргет аудитория сигурно.

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: Целева група, да го кажем на български, все пак, защото „таргет“ стана много сложно вече.

ТЕОДОРА МУСЕВА: Да, извинявам се. Не ходя много често на театър.

КРАСИМИРА ВАСИЛЕВА: Нищо, тя употребява чуждици, ще го разберем.

ТЕОДОРА МУСЕВА: Аз говоря на полуанглийски обикновено.

ЮЛИАН МИТЕВ: И на четвърт креолски.

ТЕОДОРА МУСЕВА: На мен много изморително ми се стори това преиграване през цялото време. И аз мисля, че то е всеобхватно - това са и българското кино, и българските сериали и то е някакъв...

ЮЛИАН МИТЕВ: И българският пърформанс, кажи.

ТЕОДОРА МУСЕВА: ... според мен някакъв ненужен остатък от миналото.

РЕПЛИКА: Да, добре.

ВЪПРОС: Какво, кога?

ТЕОДОРА МУСЕВА: От миналото.

РЕПЛИКА: От социалистическото минало.

ТЕОДОРА МУСЕВА: Ама всички говорите сега.

МИРОСЛАВ ПАШОВ: Тихо, тихо, колеги, моля ви тишина. Да, да, давай мойто момиче.

ТЕОДОРА МУСЕВА: Така... простете ми изненадата, защото аз мисля, че то е нарочно... не съм сигурна дали съм права, да каже режисьорът. И не случайно свършва цялото нещо с Чехов, въпреки че Чехов е страхотна простота и чистота. За мен има някаква... (силен звук от паднал предмет, който заглушава думите й - б.р.) между драмата и преиграването на пиесата и Чехов, и човека, който си мечтае всичко да бъде красиво и просто.

КРАСИМИРА ВАСИЛЕВА: Е, то има включен текст от Чехов вътре.

ТЕОДОРА МУСЕВА: Да, де, мисълта ми е, че режисурата според мен е с цел не толкова еуфорично-страстна, както се изразихте. Всъщност, това подигравка със себе си ли е или не е?

СТАЙКО МУРДЖЕВ: Аз не ви чувам и не ви разбирам.

Силен шум, смях, възгласи.

РЕПЛИКА: Стилът, по който се играе, символично...

ТЕОДОРА МУСЕВА: Подигравате ли се със себе си или не?

СТАЙКО МУРДЖЕВ: Дали се подигравам със себе си?

ТЕОДОРА МУСЕВА: Да, или със самата пиеса, със...

СТАЙКО МУРДЖЕВ: Ами, не... не мисля, че се подигравам със самата пиеса... Не, не се подигравам със самата пиеса.

ТЕОДОРА МУСЕВА: А защо е всичко толкова емоционално, страстно?

РЕПЛИКА: Заради постмодернизма.

СТАЙКО МУРДЖЕВ: Ами тук, мисля, че говорим... всъщност трябва да си поговорим за жанра ли? Питате ме какъв е жанрът?

КРАСИМИРА ВАСИЛЕВА: Тя не знае какво пита.

ЮЛИАН МИТЕВ: Е, не, не, хубаво е, че се изказва.

РЕПЛИКА: Не може да схване... какъв тип театър е това, тя не може да схване очевадно.

ЮЛИАН МИТЕВ: Напротив, схваща, защо да не схваща.

СТАЙКО МУРДЖЕВ: Искате да обсъдим жанра ли?

ТЕОДОРА МУСЕВА: Да, давайте, говорете... (Смях.)

КРАСИМИРА ВАСИЛЕВА: Иска обяснителни бележки.

ЮЛИАН МИТЕВ: Мога ли и аз тогава в допълнение на това нещо да кажа: вашата лична интерпретация в жанра между модернизма и постмодернизма, къде го поставяте, да речем? Айде, това да речем.

СТАЙКО МУРДЖЕВ: Авторът твърди, че това е неоабсурдизъм.

ЮЛИАН МИТЕВ: Така, това е хубаво, така...

СТАЙКО МУРДЖЕВ: Това е отговорът.

ЮЛИАН МИТЕВ: Добре, но само с един гол неоабсурдизъм няма да стигнем доникъде.

Звучен женски смях.

СТАЙКО МУРДЖЕВ: Защо да е гол?

РЕПЛИКА: Защото е гол.

ЮЛИАН МИТЕВ: Защото е гол, именно. Той е по чорапки, все пак, аз като гледах трите четвърти черни чорапи...

СТАЙКО МУРДЖЕВ: Колеги, ще ви помоля наистина малко по... малко несериозно почва да ми седи. Ако искате да си кажем нещо сериозно, да си го кажем, ако не, там да си сипем просто по едно и да...

РЕПЛИКА: Да си налеем, значи.

ЮЛИАН МИТЕВ: Бягство от сериозните въпроси.

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ (иска думата и я получава): Нека свърши той отговора, г-н Мурджев... Свършил ли е?

СТАЙКО МУРДЖЕВ: Свърших, да.

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: А, добре. Първо, честит старт, и то много добър старт на Театър „Българска армия“ в новата, в календарната 2011 година, и един друг дебют на г-н Мурджев - млад режисьор, който аз познавам от „Пухения“. Още тогава говорихме с него веднага в „Сатирата“ и разбрах, че той вече е в състава на театъра, тъй че успех и на него. Според мен е постигнат един много интересен кинематографичен ефект на цялата режисьорска постановка и концепция, за което допринася всичко това, което Красимира спомена - и сценографията, и мултимедийното използване. Искам да попитам обаче режисьора Мурджев: кои според него в този на вид разпокъсан спектакъл, кои са центровете - слабата чуваемост ли: „аз знам, че не чуваш, но сега ме слушай“ или „ти не ме чуваш, защото мислиш какво да ми отговориш след това“ или пък това „за всяко нещо има време, но времето никога не идва“? Може ли да се каже, че имате някакви центрове, около които вие сте завъртели своя спектакъл и сте обединили усилията на целия актьорски състав? И вторият ми въпрос е към г-н Пашов. Вие споменахте, че дошъл Захари Карабашлиев и внесъл смут, но и посока. В тази пиеса безспорно има много силни автобиографични моменти от неговата трудна биография в Щатите, която на повечето от колегите, предполагам, е известна. В какъв смисъл той внесе смут и посока в тази пиеса?

МИРОСЛАВ ПАШОВ: Според мен е изключително трудно при жив автор да се прави пиесата му. Той винаги няма да си я хареса... В този смисъл казвам, че ще се получи смут. Просто защото като дойде живият автор, той си я е представял по един начин в главата... Аз имах възможността да гледам един спектакъл в близък тук на нас театър и до мен седяха колеги, които са играли в този спектакъл преди време и виждах техните реакции.

ВЪПРОС: „Откат“?

МИРОСЛАВ ПАШОВ: Не, не, друг спектакъл в друг театър.

ЮЛИАН МИТЕВ: Закат.

МИРОСЛАВ ПАШОВ: И наблюдавах реакциите на тези наши колеги през цялото време. Неволно бях свидетел на реакциите им - как отреагират на това, което те са играли. И понеже познават пиесата, играли са я, имали са стотици представления зад гърба си, и виждам как отреагират. Същото е това нещо: идва авторът - в главата му стои по този начин, текстът му звучи по този начин, и изведнъж вижда, че текстът му се интерпретира от друг човек по някакъв друг начин. Нормално е той в първия момент да не може да възприеме, но аз мисля, че в крайна сметка се получи това, което виждате на сцената. За мен тази среща точно в тази посока беше полезна, защото авторът с режисьора намериха някакъв ход на нещата. Защото иначе текстът действително е доста разпокъсан и на пръв поглед звучи анекдотично на места и т.н. Но аз мисля, че сега е излишно да коментираме. Вие виждали ли сте река? - това е. Ето, Стайко сега да си каже.

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: За центровете.

СТАЙКО МУРДЖЕВ: Ами, аз не знам дали точната дума е центрове. По-скоро бяха... как се казва...?

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: Опорни точки, хайде така да го кажем.

СТАЙКО МУРДЖЕВ: Опорни точки, да. Те дадоха някак си мотивация и на анализа, и после на работата по текста... Не знам дали сте забелязали... в тези модерни театрални текстове, че има една такава по-особена структура на изграждането на диалога, да не влизам в подробности... но някак си имам усещането, че нечуването е станало модерно. И нечуването, не само в този текст на Захари Карабашлиев, а и в доста други текстове от нашето време. Сега нечуването някак си задава друг ключ на общуване. Аз не мога да кажа, че нечуването изключва общуване, но то е особен тип общуване. И така, ние с колегите доста говорихме и работихме, но бих казал, че да, нечуването беше знаменателят някак си на уравнението, така, генерално за работата ни. Едни хора, които говорят, обменят информация, но като че ли не се чуват, а понякога може би се чуват, но свикват да живеят в контекста на нечуване - някак си то се превръща във фикция.

РЕПЛИКА: Е, вие сте внесли групата на родителите, някои персонажи сте ги обединили - любовницата, редакторката, имаше доста досъчиняване на нещата.

ЮЛИАН МИТЕВ: Няма как, той затова е режисьор - да досъчинява.

СВЕТЛА МИЛЧЕВА: Аз имам въпрос. Моите поздравления за режисьора, наистина се е справил блестящо. Въпросът ми обаче е към актьорите. Според мен това е една изключително трудна пиеса за работа. Знаем от опит обаче, че ако виждате актьора да играе с лекота, а вие всички играхте с лекота тази вечер, и съм сигурна, че спектакълът ще се развива още много, тепърва му предстои - това означава, че сте минали през големи трудности. Къде, ще ви помоля да споделите, бяха тези трудности - в синхрона между текст и режисура или в нещо друго? Блестящи изпълнения имаше тази вечер и съм сигурна, че те ще се, така... - лавината ще доведе до още такива.

АНГЕЛ ГЕНОВ: Аз... и преди малко исках (да отговоря) на момичето, което зададе въпроса... (Обръща се към Теодора Мусева.) Стори ми се, че казахте, че не ходите често на театър?

ТЕОДОРА МУСЕВА: Не.

ЮЛИАН МИТЕВ: Тоест ходи рядко.

АНГЕЛ ГЕНОВ: Значи, изключително трудно беше да се намери точния жанр на текста - как да се поднесе, защото знаете, че има различни жанрове. Беше пробвано по много различни начини как този текст може да се поднесе на публиката: пробва се и по чисто психологически начин, пробвахме да дълбаем вътре, да търсим някакви особени смисли. В крайна сметка обаче... изключително трудно беше... и, слава богу, вие казвате, че се е получило, слава богу. Докато се избистри наистина този жанр, тази гротеска да се намери и да стане това нещо.

РЕПЛИКА: Точно гротеска, и аз така го възприех.

ЮЛИАН МИТЕВ: Е, не, аз не съм съгласен - жанрът е трагифарс.

АНГЕЛ ГЕНОВ: Добре.

МИРОСЛАВ ПАШОВ (към Ирина Гигова): Да, кажи.

ИРИНА ГИГОВА: Мога ли да задам и аз въпрос към режисьора Стайко Мурджев, когото поздравявам, както и целия екип. В едно скорошно интервю казвате, че сте провокиран от личността на автора, защото той е всичко това, което вие не сте. Какво имате предвид и това сцепление между автор и режисьор проблем ли беше по време на работата или напротив - стимул, провокация?

СТАЙКО МУРДЖЕВ: Със сигурност беше стимул. Какво имам предвид като казвам, че той е всичко, което аз не съм. Имам предвид, че той е всичко, което аз не съм - това имам предвид. (Смях.)

ЮЛИАН МИТЕВ: Железно.

СТАЙКО МУРДЖЕВ: Ние сме доста различни като светоусещане, въобще като нагласа за света и хората около нас. И за мен беше предизвикателство и беше интересно да работя с него. Наистина беше предизвикателство и това наистина е генералното решение за нещата, което подаде той чрез нашето общуване по-скоро в живота, а не толкова в работата.

МИРОСЛАВ ПАШОВ: Да.

МНЕНИЕ: Ами, поздравления. Наистина с удоволствие се гледа това представление и човек може да си направи свои открития, и то в най-различни планове: и в плана на сериозното, и в плана на игровите ситуации, и в плана на пластиката - разкрепостена. Иска ми се обаче да кажа няколко добри думи и за текста - за литературната основа. Може би ни е трудно да приемем, че няма единство, каквото сме свикнали - някакви класически единства да видим в един съвременен автор, но струва ми се, че тази липса на логика, на логично последование, да кажем, на действие след действие, дава възможност за отключване на едни други сетива и на едни други опити на възприемане. Дава възможност да се действа на подсъзнателното директно на зрителя, не толкова на някакво мислене в логични конструкции, което за мен е едно постижение на представлението. И тук бих искал да кажа, че има и малко ретро неща, които не го правят постмодернистично в смисъла, в който би ми се искало да бъде. Например, много ретро е тая пишеща машина, която щрака, тя напомня за средата на двайсти век, може би, много ретро е тоя фотоапарат, който трябва да се фокусира, много ретро, прощавайте, е и музиката. Не знам тая смиряваща всичко „боса нова“ ли е, или какво е, такова едно латино, като че ли от шейсетте години. И тук виждам малко едно разностилие, което би могло да бъде решено по друг начин. Разбира се, това не омаловажава общото красиво впечатление и благодаря за... така, за удоволствието. Ще препоръчам на зрителите да гледат.

РЕПЛИКА: То ако беше лаптоп, нямаше да тракат клавишите, то звуковият ефект се гонеше.

ТЕОДОРА МУСЕВА: Абе, какъв беше смисълът на тази музичка, бе, „боса нова“ ли беше?

Бурен смях.

ПЕТЪР ДУНДАКОВ: Ретрото, според мен, се определя от възрастта на един човек. По принцип за един човек едно е ретро, за друг е модерно, и в този смисъл аз не бих сложил това определение „ретро“, също не бих нарекъл това „музичка“ (смях).

ЮЛИАН МИТЕВ: А звуково оформление.

ПЕТЪР ДУНДАКОВ: Давам пълното право да реагирате, както искате на това, да.

Всеобщо веселие.

ЮЛИАН МИТЕВ: Добре стана, това ми харесва.

МИЛЕН МИЛАНОВ: По някакво стечение на обстоятелствата един от... не един от последните, а последният текст... (обръща се към Теодора Мусева, която не е достатъчно концентрирана) сега слушай, слушай...

РЕПЛИКА: И се учи.

МИЛЕН МИЛАНОВ: Един от последните текстове, които Йордан Радичков написа, мисля, че беше последният...

КРАСИМИРА ВАСИЛЕВА: Момичето е толкова босо за нещата.

ЮЛИАН МИТЕВ: Спокойно, то това му е хубавото.

МИЛЕН МИЛАНОВ: ... трябваше да напише един текст от името на българския народ, за да приветства Йоан Павел II...

ВЪПРОС НА НЕИДЕНТИФИЦИРАН ЖУРНАЛИСТ: Кой, Радичков ли?

ОТГОВОР ОТ СЪЩИЯ ВИД: Папата.

МИЛЕН МИЛАНОВ (запазва самообладание): Някои го знаят, но други не го знаят. Това е дълга история и няма да ви занимавам с това как го написа... Това беше... 2002-ра година.

МИРОСЛАВ ПАШОВ: Да, точно така.

МИЛЕН МИЛАНОВ: 2002-ра година Йордан Радичков написа своето слово с молив, а жена му го преписа. Той тогава беше след втори удар, само се подписа. Казвам ви го това, за да разберете, че в изкуството, в писаното слово, в говореното слово, неща от рода на „ретро“ и „модерно“ са дълбока чалга. Този начин на мислене въобще ни лишава от мислене, въпреки че аз му давам право да съществува, но с огромно неудоволствие. Това е, което искам да ви кажа.

ЮЛИАН МИТЕВ: Тоест Барт и Бодрияр въобще не мислят. Добре... (и след кратка пауза - тих, кротък изблик на мъка и отчаяние) а-ах, добре, добре...

МИРОСЛАВ ПАШОВ: Да, кажи... Лилия Абаджиева.

ЛИЛИЯ АБАДЖИЕВА: В момента вече стана на разговор, а не пресконференция...

МИРОСЛАВ ПАШОВ: Точно така (смее се).

ЛИЛИЯ АБАДЖИЕВА: ... и си позволявам... Аз се качих горе, защото исках да се чуя със Стайко Мурджев. Исках наистина, така... виждали сме се по улиците, но... Искам да кажа, че съм ужасно впечатлена от личността му... но искам нещо много по-патетично да кажа: не съм чела този текст и неговата фрагментарност по никакъв начин не ме притеснява, напротив... Това, че един човек минава по улицата, докато вие сте в кафенето и той е някакъв епизодик във вашия живот, не означава, че той няма свой личен (живот), но това е, така, най-патетичната част, към която искам да пристъпя - че ужасно много вълнуващо за мен беше, връзката на, как да кажа, на младата българска драматургия, която се осъществи, поне за мен, именно в играта и в лицето, и в личността на Иван Радоев. Всички знаем кой е неговият баща и изключително удоволствие за мен беше да видя, че той се превъплъщава в ролята на...

КРАСИМИРА ВАСИЛЕВА: Писателя.

ЛИЛИЯ АБАДЖИЕВА: Не че друг път не го е правил, нали, но тук той се превъплъщава в ролята на български автор и за мен това беше някакво, как да кажа, много вълнуващо усещане и прекрасно удоволствие. Извинявайте.

ЮЛИАН МИТЕВ: Но защо, напротив.

ИВАН РАДОЕВ: Благодаря ви.

СТАЙКО МУРДЖЕВ: Аз може би е време да благодаря, наистина, безкрайно да благодаря на всичките актьори - да не ги изброявам, няма смисъл, защото е ясно кои са. Да благодаря от сърце на Нина Пашова. Благодаря ти, Нина. На Петър да благодаря, на Мила и на театъра да благодаря... и ви благодаря за тази среща.

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: Щеше да каже нещо много интересно композиторът, написал музиката.

ПЕТЪР ДУНДАКОВ: Не, нямаше да кажа нещо интересно.

ЮЛИАН МИТЕВ: Напротив, напротив...

МИРОСЛАВ ПАШОВ: Защото го казах в началото.

ЮЛИАН МИТЕВ: Точно така.

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: За вас каза, че нещо много интересно ще ни...

ПЕТЪР ДУНДАКОВ: В личен разговор може да си го споделя. Мисля, че за представлението е изчерпано.

МИРОСЛАВ ПАШОВ: Само секунда. В интерес на истината композиторът има хубава биография, имам предвид. За тези, които не знаят, той е завършил философия в Софийския университет...

ЮЛИАН МИТЕВ: Ау-у!

МИРОСЛАВ ПАШОВ: А след това е завършил консерватория в Холандия.

ПЕТЪР ДУНДАКОВ: Композиция в Ротердам съм завършил и съм живял в Холандия голям период от времето си. Също, говоря на английски понякога :), но българския си го поддържам (смях).

ЮЛИАН МИТЕВ: И Петър Първи го е правил.

ПЕТЪР ДУНДАКОВ: Освен това съм част от „Тибетски сърца“...

МИРОСЛАВ ПАШОВ: „Тибетски сърца“, това е, което...

Възгласи, ръкопляскания.

МИРОСЛАВ ПАШОВ: Веселин Ранков, ако обичате, на вниманието ви.

ВЕСЕЛИН РАНКОВ: Аз съм актьор от този театър (смях, възгласи) - от много отдавна, от 85-та година. Но става въпрос за това: значи, сигурно момичето (обръща се към Теодора Мусева) за втори път влиза в театър и не знае, че органиката в някакъв жанр е органика, където и да е тя... (прекъсва мисълта си, защото забелязва, че тя усърдно пише). Това няма никакво значение, това...

ТЕОДОРА МУСЕВА: Не, аз слушам и си записвам.

Смях, възгласи: o-ye, ye...

ВЕСЕЛИН РАНКОВ: Вижте, когато един автор е сложил своя текст някъде, той просто го е сложил на един тезгях. Оттук нататък някой го купува като нещо и оттук нататък сготвя своята манджа.

ЮЛИАН МИТЕВ: Точно така - пари, стока, пари, пари...

ВЕСЕЛИН РАНКОВ: Как ще я сготви, това вече не е работа на онзи, който е произвел нещото. Всички ние трябва да бъдем верни на автора дотолкова, доколкото онова, което той е направил, е за тезгяха. Стайко е направил своята манджа и тя е перфектна, невероятна. Но не за това става въпрос - поздравявам всички. Колеги, най-хубавото нещо, което преживях тази вечер, е, че видях новото стъпало на Военния театър, и то в лицето на всички актьори, които без разлика на годините и на своя опит, започнаха да градят новото лице на Военния театър. Военният театър дълги години, въпреки че правеше „Аскеер“, като че ли нямаше своя облик. Тази вечер, колеги, вие нарисувахте първия щрих от новото нещо, от новото стъпало на Военния театър. И това се дължи на хубавата спойка, която сте направили помежду си, на всичко онова, което е направил Стайко като работа с екип и между вас. За което страшно ви благодаря и... много ви обичам!

Бурни ръкопляскания.

СТАЙКО МУРДЖЕВ: Не искам да забравя да благодаря и на Наташа Колевска, наистина благодаря ти! Благодаря ви на всички!

СВЕТЛА МИЛЧЕВА: Колеги, искам да ви кажа само една дума още - че това е спектакъл, който, ако някой нещо не е разбрал, ще пожелае да дойде да го гледа още веднъж, за да разбере. Бъдете сигурни. Това е представление, което предизвиква много мислене след него...

МИРОСЛАВ ПАШОВ: Благодаря ви, ще предстои нова премиера на театъра, но за това друг път.

ЮЛИАН МИТЕВ: Тука сме, тука сме.