"#мъжътмиевиновен" - Сатиричен театър "Алеко Константинов"

Дата на публикуване: Feb 05, 2020 8:7:52 PM

ПРЕСКОНФЕРЕНЦИЯ

(със съкращения)

05.02.2020

СИЛВИЯ ЛУЛЧЕВА: Това изкуство е колективно, то е за няколко играчи и за една топка, която се подава и държи зрителите на пет сантиметра от седалките. Когато си сам на сцената, температурата е малко по-различна и подзаглавието е: сама съм си виновна. Мечтала съм го години наред и когато се случи единство на време, място и действие - директорът го предложи и Лиза откликна, нямах друг ход, освен да застана пред вас. Когато ме хвана най-голямото шубе, си казах: какво пък толкова много страшно може да стане. Най-страшното е да разберете истината за това какво съм аз на този етап от живота си - с тези страхове, които имам, и с багажа, който съм донесла дотук. И ми се стори, че не е чак толкова срамно, и дори да не се получи, няма да се докараме дотам да не се обичаме повече. С търпението, професионализма и вниманието на Лиза Шопова, която спокойно би могла и да го изиграе, защото е и блестяща актриса, полека-лека създадохме спектакъла в тази зала, в която много колеги ще бъдат изкушени да застанат. Удоволствието да ви виждам, да сте с мен, е несравнимо - някак си сме заедно в това, което искаме да правим: добър театър, да възпитаваме вкус и да бъдем на ниво, което да се помни - да се знае и хората да искат да са като Сатиричния театър. С една дума: благодаря.

С. Лулчева, Л. Шопова, А. Попова

Снимка: T-now

ЛИЗА ШОПОВА: Здравейте. Аз съм наистина впечатлена от присъствието ви днес. Предполагам, че причината да сте толкова много днес тук е Силвия. Всъщност сигурна съм в това. За мен беше истинско удоволствие да работя с нея. Тя е войник, което е по-често срещано при жените в театъра - актрисите, отколкото при мъжете. Такива са впечатленията ми. Как е писан текстът? Не ми беше лесно, определено, много ми беше трудно да улуча формата, баланса - хем да има драматургия, хем да комуникира с публиката, но в момента, в който намерих някаква такава, поне в моята си глава, пролука и начин да го направя, стана значително по-лесно, защото се засягат теми, през които всяка жена е минала по някакъв начин, поне частично. Както се казва, от бебе до баба - все има в какво да се припознаят вътре. Има и доста голяма ирония към нас жените. Писала съм го със самоирония, защото по никакъв начин не ми се искаше мъжете да се чувстват пренебрегнати или осъдени. Напротив, нашия поклон към вас, че ни обичате, когато ни обичате, и имам молба към вас, да ни обичате. И да знаете, че всъщност това, че вървят няколко филма в главите ни, с различни жанрове, така поточно - отвсякъде се излъчват едновременно, е единствената причина понякога да не ни разбирате. Но да знаете, че каквото и да правим, то е, защото се нуждаем от вашето внимание и от вашата обич. За мен беше истинско удоволствие да работя със Силвия - обичам те, с Антония, и с нашата Цвети - помощник-режисьорката, която беше изключително ценна за нас: записваше всяка наша хрумка, намигване и вдигане на ръка, ако щете.

СИЛВИЯ ЛУЛЧЕВА: Това са хората, които не получават аплодисменти, но имат огромна заслуга за това, което се случва в този театър (аплодисменти).

ВЪПРОС: Госпожо Шопова, не се ли изкушихте вие да го изиграете, все пак текстът е изключително силен, но и личен?

ЛИЗА ШОПОВА: Да, личен е, но - не.

ВЪПРОС: Не събрахте смелост или просто решихте, че г-жа Лулчева ще е най-добрия избор?

ЛИЗА ШОПОВА: Аз не съм стъпвала на сцена повече от десет-петнайсет години. Това беше мой личен избор, защото си казах, че тази професия не е за мен. Аз не съм такъв войник като Силвия и нямам претенции да бъда, аз съм войник зад кулисите. Моят поклон към актьорите, към актьорската професия. Работила съм го това, учила съм го - от такова семейство съм, знам какви усилия коства и каква дисциплина би трябвало да има. По тази причина съм го оставила там преди години. Но да, като гледах Силвия, ми се доиграваше (смях), но въобще не ми е идвало наум да изляза на сцената вместо нея.

ЛЪЧЕЗАР ЛОЗАНОВ: Каква е разликата между това да водите диалог с въображаем партньор и с реален партньор? Къде е вашата сила: в монолога, в диалога?

СИЛВИЯ ЛУЛЧЕВА: Говорих за това, че е колективна професия, но навремето, бог да го прости, Младен Киселов, който е причината да бъда във ВИТИЗ, когато ни учеше на това, на което още не сме се научили да правим съвършено и виртуозно, казваше: Силве, стол да има на сцената, трябва да можеш да му се обясниш в любов. Да, колективна е професията, да, каквото ти подадат... - Стефан Данаилов казваше: работи за партньора, но винаги трябва да знаеш, че отсреща може да няма силата, да няма потентността, може да се наложи ти да си моторът, ти да извлечеш и двамата. Случвало се е, идва болен колега и казва: на гръб ще ме носите, и колективът го изнася, и все пак представление има. Така че ужасно много искам да има очи срещу мен, ужасно много искам партньорство. Но пък и много повече ме е страх, когато съм с другарчета на сцената - да не предам отбора, дали ще изнеса знамето в името на това екипът да отбележи топка. В случая съм сама: кой пръдна - аз (смях). Готова съм да понеса отговорността. Така че и двата варианта имат своите пасиви и активи. Нямам очи, нямам другар, на който да се облегна, сама съм в лодката: ако потъна, губя само себе си, ако печеля, печели целият театър (овации).