"Кралицата майка" - Театър 199 "Валентин Стойчев"

А. Амендоладжине, Т. Петрова, М. Сантанели, А. Иванова, В. Ганев и А. Монова

Снимки от пресконференцията: T-now

АННА АМЕНДОЛАДЖИНЕ: Добър ден на всички. Благодаря за тази любезна покана. Много съм щастлива да бъда тук в компанията на г-н Манлио Сантанели, на директора на Театър 199 и на режисьора на комедията "Кралицата майка", която вчера беше посрещната с голям интерес от публиката. Италианският културен институт имаме голяма чест да поканим Манлио Сантанели в София за пръв път, след като получихме молба за неговото присъствие по повод премиерата на комедията му "Кралицата майка". Естествено успехът на тази комедия пред българската публика зависи не само от текста на г-н Сантанели, но и благодарение на режисьора, работата на сценографа, на актьорите и на целия театрален екип. По време на посещението на г-н Сантанели в София - тези четири дни, той проведе една конференция в Народната библиотека - изключително интересна конференция, която беше добър театрален урок. Заглавието й беше "Огледалото на Алиса: Театърът като вход към друго измерение". Г-н Сантанели ни направи удоволствието да говори не само за театъра, но и за личния си опит, който има общо с неговата работа. Той се превърна в звезда в София. Даде много интервюта пред медиите: телевизии, радиа и печат.

МАНЛИО САНТАНЕЛИ: Бих могъл да дам още интервюта, дори на тези, които не бяха с мен.

АННА АМЕНДОЛАДЖИНЕ: Естествено, всичко, което г-н Сантанели ни дава, е придружено с чувство за хумор. Удоволствие за нас е да видим големия интерес на българската публика към съвременния италиански театър. Това ни накара да поканим г-н Сантанели и по този начин да бъдем в услуга на българската публика и на италианската култура в България. След като се запознах със самия човек Сантанели и с творчеството му, мисля, че мога да говоря с часове за него, но не се страхувайте, ще спра тук. Благодаря (аплодисменти).

МАНЛИО САНТАНЕЛИ: Г-жа Амендоладжине ме представи като възрастен гений, но смятам, че един артист трябва да притежава интелектуална честност, за да може да бъде творец. Изпитвам особено удовлетворение и възбуда, тъй като в момента седя на една сцена, където вчера вечерта за мен се случи чудо - един текст бе превърнат в прекрасна постановка. И тъй като, когато човек стане свидетел на такова чудо, трябва да се признаят заслугите на всички, които са участвали в неговото сътворяване, съответно се присъединявам към благодарностите на г-жа Амендоладжине. Театърът трябва да се получава от "чудни събития", които са извън обикновеното, и резултатът да бъде нещо наистина интересно. Аз дойдох тук, за да отговарям на вашите въпроси, а не да говоря сам за себе си. След вчерашния спектакъл очаквам да ме попитате за моите впечатления и за това как е минало всичко. Ако искате да ме попитате за други неща, аз съм тук, нищо не крия, мога дори да ви разкажа нещо за личния си живот. В залата присъства моята съпруга. Отдавна съм щастливо женен, не целувам ръце на халифи и чужди жени, не свалям непълнолетни, така че очаквам от вас въпросите.

АНИ МОНОВА: Ако вече имате въпроси, заповядайте. Режисьорът?

ВАЛЕНТИН ГАНЕВ: Благодаря ви много. Представете си да стоите на тази сцена и да ви наричат "братко". Първо искам да ви представя и останалата част от екипа: Владимир Пенев, който играе АЛФРЕДО, Невена Мандаджиева - РЕДЖИНА, и моите най-близки сътрудници в тази работа - режисьорката Антоанета Симеонова и човекът, който създаде звуковата, музикална среда - Слав Бистрев. За съжаление г-н Сантанели не успя да се срещне с един от големите български сценографи - Красимир Вълканов, но видя неговата работа на сцената. И, разбира се, тук идва благодарността ми към Театър 199, който ме приюти за това прекрасно упражнение. Аз имам конкретни въпроси към г-н Сантанели. Може би ще му ги задам лично. На част тях съм си отговорил, или сме си отговорили, чрез нашата постановка. Ползвайки присъствието и на г-жа Амендоладжине, искам да й кажа, че вие сте попаднали в една страна, която не е сляпа, затворена и глуха за италианската култура. Ние сме възпитани в едно време, когато нямаше лесен достъп до италианската култура - извън литературата, която сравнително добре познаваме, защото у нас се превеждаше доста италианска литература. Мисля, че повечето хора в тази зала на моята възраст помнят обстоятелствата, когато са гледали "Конформистът" на Бертолучи, "Фотоувеличение" на Антониони, "Рим" на Фелини - да не изброявам цялата велика италианска киношкола. Дано нашето представление ви е повлияло така. Г-н Сантанели казва: "Ние имахме вулкан и позволихме този вулкан да угасне" - за една драматургична ситуация в италианската драматургия - неаполитанска. Госпожо Амендоладжине, направете така този вулкан да пуска още лава в България.

МАНЛИО САНТАНЕЛИ: Благодаря на г-н Ганев. Съжалявам, че не можах да се срещна със сценографа, но все пак чрез работата му аз се запознах и с него. Съгласен съм с г-н Ганев, че връзката между италианската и българската култура не е била много утвърдена, освен в случаите, когато някои бариери са били преминавани от едната и от другата страна. Със сигурност много често културата успява да заобиколи препятствията и намира своята среда чрез определени творби и общности, както примерно е с театъра на класиците Шекспир и Молиер. Много често, когато отидем на кино и видим един индийски филм, ние ставаме съпричастни към тази история и даже можем да си присвоим индийското гражданство. Преди два дни прекарах прекрасни моменти, гледайки индийския филм "Беднякът милионер", в който, както знаете, става въпрос за едно бедно момче, което участва в телевизионно шоу и печели милиарди. След като видях този филм, няколко дни се питах: аз може би съм индиец и ще трябва да си купя и тюрбан (смях). Със сигурност индийския тюрбан така и не си го купих - аз го нося вътре в себе си. Това е преимуществото на изкуството, че може да навлезе вътре в нас и няма нужда от тези маски. Мисля си, че писането на театрални текстове не би трябвало да бъде по-различно от всички други дейности, които са присъщи на човечеството. Изкуството е това, което ни държи живи, отвъд всички други екзистенциални проблеми. Със сигурност не съм съгласен с момента, който преминаваме. Той със сигурност ще е за сметка на културата. Напълно се убедих, и всеки ден се убеждавам, че ние сме цивилизация на консуматори и консумираме цивилизацията. Когато се режат пари от културата, образованието и науката, имам усещането, че по този начин се прави една ампутация на човека и човечеството като цяло. Всеки път, когато един театър бъде затворен, закрит, все едно се затваря един прозорец към света. Всеки път, когато се открива един супермаркет, се отваря една бездна към повърхностното. Съжалявам за малките места, където имах среща с културата, както примерно малките книжарници и малките библиотеки, където обикновено познавах собственика, а той в повечето случаи беше евреин и познаваше всичко, което имаше в неговата библиотека. И по-специално за страната, от която идвам, все си мисля, че ако управлението използваше по по-добър начин всичките археологически находки, всичките паметници на културата, щеше да бъде една, наистина много богата страна. Естествено, визията за едно индустриално бъдеще кара управата да затваря музеите и да отваря нови фабрики. Аз не съм тук, за да правя политически анализ, а за да благодаря за всичките комплименти, които ми бяха направени. Това е голяма отговорност и голяма тежест, която сега ще си нося. Тези комплименти бяха толкова много, че не знам дали ще ме пуснат на летището с тях (смях). Искам също да кажа, че бих желал да бъда оценен като човек, защото аз съм честен мъж, който си плаща данъците, който се качва в автобуса там, където пише "вход", а не там, където пише "изход" - аз съм човек, като всички останали. (Аплодисменти.)

ИРИНА ГИГОВА: Верен ли е духът на българската постановка на идеята във вашия текст? Открил ли сте нещо различно в нашата интерпретация - нещо по-различно от това, което са италианските постановки на вашия прекрасен текст?

МАНЛИО САНТАНЕЛИ: Благодаря на госпожата за въпроса. Всеки път, когато присъствам на представление, правено по моята пиеса на друг език, винаги съм приятно изненадан. Поне към днешна дата - от утре нататък какво ще се случи, не знам. Във вчерашния спектакъл открих аспекти, които може би не съм разработил, но те бяха разработени от екипа. Тяхна е заслугата да излязат наяве. Може би и затова толкова пътувам и следя постановките на пиесите си, защото ако те биха били еднакви, по-добре да си стоя вкъщи и да пиша. Колкото до вчера, аз се оставих и напълно бях завладян от чара на това представление. Съвсем не съм мислил да правя паралел - да сравнявам текста с конкретната постановка. С интерпретацията си актьорите ми дадоха възможност да следвам цялото действие и развитието на текста, въпреки че не разбирам български. Дори и да се изгубя за един миг - да изпусна нещо, веднага на помощ ми идваше и ме спасяваше реакцията на публиката, защото публиката е фундаментален компонент в театъра. Самоубиец е този - бъдещ или вече самоубил се, който не дава необходимата важност на публиката в театъра. С условието, че съобразяването с най-ниските вкусове на публиката - на масовия вкус, не е целта на театъра, негова задача е да поставя онези проблеми, които тревожат съвременния ден. Снощи следях, мога да кажа, представлението с четири очи - с предните две гледах какво става на сцената, със задните две - с другата двойка очи, и с ушите, следях реакцията на публиката и именно те ме водеха във всеки миг на леко неразбиране или на изпускане на нишката. Благодаря на публиката, която ми позволи с реакцията си да се почувствам част от нея и като нея да бъда завладян от спектакъла, защото е много важно за един драматург, както и за един романист, да застане на известна дистанция от собствената си творба и да погледне на нея с обективен поглед. Аз съвсем не съм като героя на Гогол от "Шинел" Акакий Акакиевич, който върви след шинела и казва: "Аз уших този шинел, аз го уших"... Трябваше само да отговарям, а аз пак, както винаги, си говоря, говоря (смях) - не мога да млъкна, откакто съм слязъл от самолета. Като се върна в Италия, ще трябва да мълча поне една седмица (смях).

ПЕНКА МОМЧИЛОВА: Здравейте. И без друго исках да ви питам за реакцията на публиката - ще бъде още по-интересно да направите сравнение между реакциите на българските зрители и другите по света.

МАНЛИО САНТАНЕЛИ: Ще отговоря, защото са ми съвсем свежи впечатленията от постановки на "Кралицата майка" в други страни. Точно в този момент "Кралицата" се играе в Москва, Прага, в Букурещ от 15 години, Тел Авив и Виена. Видях тези представления и намирам известни разлики. Бих могъл да кажа, че българската публика по-екстровертна, реагира по-живо и е по-отворена към работата на сцената и към моята работа като автор. И имаше сняг по земята. Може би този сняг навън, покрил улиците, прави така, че тук в салона да имаме нужда от повече топлина. И пак, в рамките на темата за студа и топлината, мисля, че вчера представлението бе един непрекъснат обмен на енергии между сцената и салона. Ако пак се върнем към метафората за Алиса, огледалото би било реална стена единствено, ако актьорите са посредствени и не могат с енергията си да го отчетат и да преминат. Продължавам да твърдя колко е важна публиката за актьорите, защото когато не усещат зрителски реакции, много актьори биха могли да се обезкуражат. Това, разбира се, не се случи в една вечер като снощната. Говорих с актьорите и от тях успях да разбера, че са се усещали много подкрепени. Това е всъщност тайната на театъра - да можеш да извадиш от себе си, от най-интимното си, за да стигнеш до най-съкровеното във всеки зрител. Този пълноценен обмен не се случва, когато историята не се занимава с универсални проблеми, а по-скоро е свързана с някакво дребнотемие, което засяга отделни частни случаи. Много уважавам работата на такива театрални фигури като Питър Брук, Некрошюс (лит. Eimuntas Nekrošius), Питър Щайн, които - "ОК", добри са, но правят спектакли по шест-седем часа, които изискват от публиката издръжливост почти като на атлети. Когато един спектакъл е много важен, а тези режисьори правят важни спектакли, аз бързо се насищам - достатъчно бързо схващам и се насищам от това, което виждам. И ми се е случвало първия ден да видя началото, и да се върна в друг ден, за да видя края. Театърът е като едно ядене - не можеш всичката храна, която би погълнал за една седмица, да поемеш за един ден (смях). Аз имам решение за театралната криза, изобщо: би могло да се направи така, че публиката да влезе гратис и да плати на излизане (смях). В такъв случай тя би могла да плати и тройно цената на билета. Достатъчно се пошегувахме, сега можем да говорим за сериозни неща.

ВЪПРОС: Пише ли нови текстове г-н Сантанели, нова пиеса?

МАНЛИО САНТАНЕЛИ: За жалост, аз никога не съм спирал да пиша, за жалост, на вратата ми непрекъснато потропват различни призраци, които държат да бъдат изслушани. Когато някой ме запита: как търсиш, как намираш своите истории? - аз отговарям, че никакво намерение нямам да ги търся, те просто идват и ме молят да ги изслушам. Понякога това са истории, добре възпитани, които идват учтиво, а друг път са толкова агресивни, че аз нямам друг вариант за реакция, освен да им отворя вратата, да ги поканя и да ги изслушам. Единственото ми безспокойство е, че не знам дали ще успея да напиша всички тези истории. Вчера Таня ми каза, че в България православното християнство е било разрешено по време на турското робство, само че с едно условие - християнските църкви да не бъдат по-високи от един турчин на кон. Аз бих могъл да дам инициатива за един закон в моята страна, където театрите да не бъдат по-високи от един премиер на кон (смях). Може би това е начинът да се завърнем към катакомбите - в средновековната култура, в манастирите. Умберто Еко говори за завръщането на неграмотността. Като победихме неграмотността, неспособността за четмо и писмо, постигнахме една задоволяваща грамотност. После неусетно думите се разведоха със своето значение. Думите се оказаха някак си леки жени. Оставиха съпруга - смисъла, вкъщи, и тръгнаха да шетат из света. И така стигнахме по един нов начин до неграмотността - използваме думи, но не знаем какво носят те като смисъл. Събота вечер си представяме една продавачка в супермаркета, пълен с клиенти - дълга опашка. Аз минавам покрай нея с количката и тя ми казва: "Извинете ме, днес е просто един кафкиански ден" (смях). Аз бих я помолил да каже нещо за "Процесът", за "Метаморфозата", но решавам да замълча. Мой приятел отишъл в месарницата и поискал четири-пет вида колбаси, кисело мляко, сирене, масло - това, което се купува в един квартален магазин, и също сто грама шунка. После, след като платил, поискал да провери дали всичко е сложено в торбичката и в този миг продавачът, който едва ли някога е чувал, че съществува такъв човек като Фройд, казал: "Ооо, извинете, паметта ми изтласка шунката" (смях). Може би е ставало дума за една шунка, изтласкана в детството (смях). Това беше просто, за да поясня как думите губят връзка със смисъла и вече са едно такова говорене в празното, във въздуха, без нищо да искат да кажат, да съобщят.

ВЪПРОС: Съжалявам много, че г-н Сантанели не познава българския театър. Но искам да попитам: след срещата му с българските артисти и след усещането, което е получил, дали ще иска отново да се срещне с българския театър и българската публика?

МАНЛИО САНТАНЕЛИ: В момента аз бих могъл въобще да не си тръгвам (смях). За съжаление, чакат ме онези на вратата. А някои от тези призраци имат и съвсем конкретни измерения - това са две котки и едно куче, които не искат да изтласкат, да преместят шунката (смях). Аз ще ви разкажа един приятен, поне за мен, надявам се и за вас, епизод на мой колега - комедиограф, който вярва, че е важен писател. Моето мнение е, че ние трябва да се защитаваме от интелектуалците, и точка. Моят колега написа една супер сложна пиеса, в която използваше много трудни, много редки архаични думи - не се разбираше нищо. На премиерата публиката бе в някакъв ступор, в шок като след автомобилна катастрофа (смях). Добре че по едно време имаше реплика на един от героите: "Направих сандвич с шунка", защото като чуха думата "шунка", зрителите изведнъж се върнаха към нормалния свят (смях). Всички други думи ги оставиха абсолютно невъвлечени в историята, отчуждени и без никакво отношение. Само думата "шунка" беше в състояние да ги върне в реалността и да им даде усещането, че присъстват в актуалния, днешния свят (смях).

РЕПЛИКА: Но не получих отговор за българските артисти.

МАНЛИО САНТАНЕЛИ: Аз мисля, че отговорих. Бих останал, но имам страшно много работа за вършене: да изпращам пиеси, да дописвам. Може би ми трябва един клоун, един двойник. Но така или иначе мостът вече съществува, лентата беше прерязана от Италианския културен институт - аз вече съм тук и с удоволствие и надежда се отнасям към това да мога да вървя напред и назад по този мост, докато, разбира се, не ви додее от мен - може би ще ме изгоните (смях).

ВАЛЕНТИН ГАНЕВ: Аз искам да кажа, че част от присъстващите тук артисти ще се опитаме да се погрижим чукащите на вратата на г-н Сантанели да си купят билет с помощта на Италианския културен институт и да дойдат в България, т.е. надяваме се и очакваме с голям интерес следващи негови текстове. Г-н Сантанели има много вкусна теория за парадокса в театъра и ми се ще да я сподели с една по-широка аудитория, която е запозната с пиесата и представлението. Както виждате, той е човек, който в културен смисъл се разхожда от Гогол, през Пинтър, до Маркес, Борхес и обратно до Дарио Фо, до Данте - една широка, огромна палитра от автори - културни и философски феномени, и ще е много любопитно за всички нас да чуем на живо част от тази негова теория за парадокса в театъра, за това как един син изведнъж започва да разказва на майка си, че е изял съпругата си, което е леко шокиращо, най-малкото, или пък как една майка се е влюбила, защото нейният бъдещ съпруг победил една акула, например.

МАНЛИО САНТАНЕЛИ: Думата "парадокс" отключва в мен серия от мисли, защото наред с иронията, парадоксът е другото, което за мен е много важно в театъра. Много остро, много силно е схванал Валентин, че "Кралицата майка" представлява верига от парадокси. И не мисля, че парадоксът е някакъв звезден, дошъл от космоса, феномен, той е съвсем житейски, той е една дреха, която животът много често облича. Парадоксът е това нещо, което си облича ежедневната дреха, но отива в обстоятелства екстраординарни и екстремни. Аз го използвам повече в разказите си, отколкото в пиесите. Сещам се за един разказ, в който героят на осем години губи млечните си зъби. Някой би си помислил, че това е единственото нещо, което той губи, но след някоя и друга година му пада и носът, защото това е един млечен нос (смях). След това му пораства новият нос, този, който вече ще си остане завинаги. После му падат ушите, защото и те са млечни, след което новите уши също си тръгват да растат, но в тези отрязъци от време той е принуден да си стои вкъщи, защото е едно чудовище. Идва мрачният период, когато му падат млечните очи (смях). Така се стига до положението, че на 40 години той е още девствен, не познава любовта, защото го е страх, че аха-аха, и неговият сексуален инсрументариум може да се окаже млечен и да падне (тих, приглушен смях). Междувременно родителите му вече са покойници, но той не е отчаян, защото вярва, че и те са млечни и в крайна сметка ще се завърнат – ще дойдат истинските, с които ще са си мирни и щастливи до края... Един шестнайсетгодишен започва да пише роман, вярвайки, че този роман ще го доведе до голяма слава. Доволен, че вече е завършил първа глава, почва да сънува нобеловата премия и вече се пита каква ли реч трябва да подготви, когато вземе наградата. И всъщност разбира, че трябва да остави настрани романа и да си подготви речта, която ще трябва да произнесе в шведския салон. Този герой, който ми е много скъп на сърцето, накрая ще умре с една-единствена глава от романа си и 125 различни варианти на вълнуваща реч (бурен смях, аплодисменти). Дълъг е животът на парадокса.

АНИ МОНОВА: Имате ли още въпроси?

ВАЛЕНТИН ГАНЕВ: Ако няма повече въпроси, да благодарим на г-н Сантанели за словоохотливостта, за великодушното му отношение към всички нас и към нашата работа. Завчера в личен разговор се опитах да му го кажа, но сега искам да го заявя пред всички, че целият наш екип е много благодарен, без куртоазия. Повечето хора, които сме тук, живяхме с тези вълнения, проблеми, емоции, заложени от този голям автор, повече от половин година, за което сме, наистина, изключително признателни, благодарни, щастливи, и искам от наше име още веднъж да заявя тази благодарност към г-н Сантанели, затова, че той е тук с нас и продължава да бъде с нас с великолепната си пиеса.

МАНЛИО САНТАНЕЛИ: Ако знаех, че ще ти вземе шест месеца от живота, едва ли щях да я напиша (смях).

ВАЛЕНТИН ГАНЕВ: Аз се надявам още няколко пъти по шест месеца да вземете от живота ми.

МАНЛИО САНТАНЕЛИ: На финала на благодарностите искам да кажа, че ако самолетът се приземи в Италия в 07:40, в 08:00 вече ще съм пред компютъра да пращам пиеси насам. И за да затворя вратата - не я заключвам, вие можете да я отворите отново, просто в момента я затварям: вярвам и заплашвам Театър 199 да ми осигури едно кресло. Следователно вече ще се казва "198".

АНИ МОНОВА: Благодаря ви още веднъж, приемаме предизвикателството. Можем да го прекръстим на "198", вие винаги сте добре дошъл на някои от нашите представления. (Аплодисменти.)