"Кланица" - Театрална работилница "Сфумато"

Дата на публикуване: Mar 24, 2012 1:42:26 AM

Сезон 2011 - 2012

К Л А Н И Ц А

от Славомир Мрожек

ПРЕСКОНФЕРЕНЦИЯ

23.03.2012

РАДА БАЛАРЕВА: Добре дошли на последната ни премиера от програма „Съвместни проекти“ за този сезон. Оттук нататък продължаваме с основната си програма. Мисля, че присъстващите нямат нужда от представяне, и все пак: Николай Ламбрев, който е автор на втория си проект в „Сфумато“, и Чайка Петрушева - сценография и костюми. Останалите членове на творческия екип са: Валя Бояджиева - музикална картина, и Димитър Христов - автор на плаката и снимките. Той взе участие и в предишния проект на Николай Ламбрев, но тъй като все още не е достатъчно познато име, ще помоля режисьора да го представи. В ролите са: Михаил Петров, Савина Бързева, Аделина Петрова, Александър Алексич и Ина Георгиева – бивши студенти на Николай, и Веселин Мезеклиев, с когото е работил навремето в Пловдивския театър. Славомир Мрожек е автор, който в годините след промените, не бих казала, че се поставя особено често. Преди той беше едно от емблематичните имена със своите силни текстове и сега имаме повод да видим дали те издържат на проверката на времето. Специално „Кланица“, пиесата, по която е създаден проектът, не зная да е поставяна в България.

НИКОЛАЙ ЛАМБРЕВ: И аз не знам.

РАДА БАЛАРЕВА: Така че, както изглежда, имаме и първа постановка на тази пиеса на Славомир Мрожек. За да не губим време, ще дам думата на Николай да ви представи своя нов проект.

НИКОЛАЙ ЛАМБРЕВ: Аз, разбира се, най-напред трябва да благодаря на Театрална работилница „Сфумато“ за възможността да реализирам тук този проект. Това е едно място, където човек може да създаде неща, които никъде другаде не би искал и няма начин как да направи. Театралното пространство в BG в момента е такова, че лесно можеш да направиш всякакви комедийки и други такива неща, стига да ги намериш и да подсигуриш удобството на театралните директори. Но сериозни текстове трудно вече можеш да реализираш другаде. Също така, благодарен съм и на Полския институт в София, който подкрепи този проект - без неговото участие той не би могъл да бъде осъществен, благодарност дължа и на фондация „InterCultura“. Това са, така, задължителните думи на уважение, с които започвам. Сега, що се отнася конкретно до проекта, части от тази пиеса съм правил със студенти преди 12 години, иначе не знам да е реализирана в България като театрален проект. Този текст не можеше да бъде направен преди 1989 година, в това съм сигурен. През 1991 година, след ноемврийските събития във Военния театър, направих „Щастлив случай“ на Мрожек и сега това е второто нещо от него, с което се занимавам. Възможността да се постави този текст днес в нашето театрално пространство е шанс да бъде провокиран зрителят с темата за изкуството, което винаги е в зависимост от системата. Ако останете да гледате спектакъла, ще видите как изкуството се превръща в касапщина и в кланица, защото системата го принуждава. Като се каже това, аз лично веднага се настройвам на едни асоциативни вълни, що се отнася до нещата, които стават през последните години в театралното пространство и изобщо в изкуството у нас. Това е един вътрешен мотив да се говори за определени неща чрез метафори и чрез текста на един поляк, написан преди повече от 40 години. Тоест да се заговори за изкуството - в случая за музиката, като за нещо, което може и да изчезне, да стане излишно, да бъде заместено от други неща или просто да претърпи такива мутации, че да се превърне в нещо, което трае само час и половина и след това се забравя. Което прилича на малка уикендова екскурзия - да отидеш да се позабавляваш малко, да гледаш нещо, което е богоугодно, т.е. което всички разбират, на което всички са готови да се отдадат, защото то не им създава проблеми, и накрая всички радостно да напуснат залата... Текстът на Мрожек не е такъв, но това не е единственият мотив той да бъде реализиран и целта не е да се противопоставя един текст на всички други меркантилни течения, защото едва ли противопоставянето може да бъде истинска мотивация. Това е просто личното ми вълнение. Достатъчно е да погледнем какво става в афишите на репертоарните театри, какви заглавия се играят и как публиката, подведена от телевизията и от всичките там сериални изпълнения, повече не желае да гледа други неща. Някои казват, ама то от публиката зависи всичко, важното е какво тя харесва. Не, публиката е едно голямо духовно пространство и предназначението на театъра е да го насочва, провокира, възбужда, а не да задоволява нивото, на което са хората, когато пристъпват, за да влязат в салона. За мен „Сфумато“ е мястото, където човек може да сподели тези вълнения и да има претенцията, личната претенция, да застане пред хората и да каже: аз се вълнувам от това, мен това ме интересува, искам да говоря за това. Преди малко ви раздадох един текст, нещо като мини есе, което съдържа част от вълненията ми относно пиесата и реализацията й:

Да се провикнеш от покрива

Ако Рей Бредбъри отдавна ни е „сплашил“ с „451° по Фаренхайт“ какво се случва след флирта на книгите и огъня, Сл. Мрожек с „Кланица“ очертава една подобна реалност : срещата на изкуството с „касапщината“ в живота също е необратимо жестока. Изкуството няма шанс да оцелее, ако Кланиците и Касапите мощно все повече завладяват територии. Изкуството е Голгота, но за кого и защо? Идеята - „да живееш, вярвайки в Спасението чрез изкуство“ отдавна е укротила в утробата си до смърт сигурно милиони вярващи. Но тази идея е жива и неукротимо продължава да упоява, да дава енергия и да издига нови олтари. Системата отглежда постепенно и трайно тъпоумието като лека болка за съществование, животът бързо покрива различието в релефа на ежедневието и еднаквостта става непреодолима мода. „Да съм в общото, да съм неуязвим, да имам удоволствието на деня, да имам най-голямата свобода - да съм капчица от безличието - работа, свободно време и още нещо, не помня какво...“ - колко познато и топличко звучи, гали душичката отвътре. Шансът да си различен те обрича на страдание. Матрицата изхвърля различните. Само най-издръжливите издържат - казва Славомир Мрожек. Младият цигулар в „Кланица“ иска да стигне като Фауст до Истината на битието. И сам се жертва, за да разбере, да докосне тайната. Изкуството като опозиция на живота винаги дава шанс да се качиш, ако не на камбанария, то поне на покрива на старата дядова къща, да се изправиш прав на керемидите и да се провикнеш...

Николай Ламбрев и Чайка Петрушева

снимка: velyub

НИКОЛАЙ ЛАМБРЕВ: Иначе, Мрожек, жив и здрав, живее в Ница, миналата година му беше чествана осемдесетгодишнината. Знаете, че той отдавна е емигрант... но това не е толкова важно. Важното е, че този текст днес стои много активно и ние го избрахме, за да можем да разиграем нашето вълнение, да го споделим. Пиесата е огромна. Вие ще я видите, разбира се, в един по-кратък сценичен вариант - час и половина спектакъл, и то в това малко пространство, в което аз за втори път след постановката „Битие 2“ от Вирипаев, имам възможността да работя. Петима от актьорите завършиха миналата година НАТФИЗ, където им преподавах заедно с техния художествен ръководител проф. Красимир Спасов. Те вече са по театрите, но идеята ми е да продължа движението им напред в едно такова професионално място, каквото е „Сфумато“. Това е част от моята лична програма. А с Веселин Мезеклиев се срещаме след 30 години. Първите ни години с него са свързани с Пловдивския театър. Наскоро се срещнахме в един спектакъл, който направих в Перник, пиесата „Да готвиш с Елвис“, и сега тук. В екипа още са: Валя Бояджиева, която отдавна работи в радиото, един изключителен музикант, Чайка, с която в последните години сме свързани в една работна програма, и Димитър Христов. Това е един човек, който се занимава с фотография, с клипове... (Обръща се към Рада Баларева.) Вие раздадохте ли им този клип, който...?

РАДА БАЛАРЕВА: Не, клипът не.

НИКОЛАЙ ЛАМБРЕВ: Само снимките?

РАДА БАЛАРЕВА: Да, клипът е качен на страницата ни във Фейсбук и на сайта ни, така че който проявява интерес, може да го види.

НИКОЛАЙ ЛАМБРЕВ: Да, да, точно така... Ако имате някакви по-конкретни въпроси, можете да ги зададете. (След кратка пауза). Нали, темата за унификацията. Може би сега много от театралните критици свързват този текст с тоталитарното време. Но един абсурдист като Мрожек не може да изчерпи силата на творчеството си само в едно време. Аз смятам, че днес думите му са актуални с още по-голяма сила, защото темата за еднаквостта, за модата на еднаквостта, е още по-страшна, защото се базира на много повече умения и мощности, с които се въздейства върху тълпата, т.е. върху огромен брой хора... Аз вярвам в театъра, чрез който можеш да предизвикваш вълни, вълнение, да се докосваш до хората и да възбуждаш в тях определени неща. Нямам илюзията, че с това може да се промени света, но вълните остават, защото всяко едно слово, всеки един образ, изречен или изрисуван, остава в пространството и въздейства в човешкото битие - вярвам в това, независимо дали е позитивно или негативно зареден. Ние обаче се опитваме да наричаме собствената си работа позитивна, защото все пак вярваме, че утре ще има повече хора в театъра - но не забавляващи се хора и такива, които идват в театралното пространство да видят ложите на Народния театър или кадифетата му и покрай тях да гледат и някой спектакъл, а чувствителни към изкуството хора.

РАДА БАЛАРЕВА: Да дадем думата сега на Чайка да каже как се пребори с пространството, което е предизвикателство за сценографите, но пък по нашите наблюдения вече толкова години, режисьорите, които идват да правят своите проекти тук, като че ли много го обичат.

ЧАЙКА ПЕТРУШЕВА: По начало Театър „Сфумато“ за мен е едно сакрално пространство. Просто тук витае някакъв друг дух - артистичният дух. Верно, че залата е малка, но повече не й трябва според мен. Когато човек вече е в тази зала, той се съобразява с нея и вижда, че и в нея има голям капацитет за въздействие, може би точно, защото е такава. Така че винаги е вълнуващо да се работи, пространството винаги диктува - нещо приема, нещо отхвърля. Крайният резултат ще го прецените вие.

РАДА БАЛАРЕВА: Въпроси? (Пристигат още журналисти.) Това е „Алма Матер“.

НИКОЛАЙ ЛАМБРЕВ: „Алма Матер“, да.

РАДА БАЛАРЕВА: Понеже спомена, че си възобновил съвместната си работа с Веско Мезеклиев - как протича една среща след трийсет години? Тогава бяхте момчета със съвършено други идеи - аз познавам твоето творчество от периода на Пловдивския театър.

НИКОЛАЙ ЛАМБРЕВ: Всеки вече има натрупан опит - ние сега сме като костенурки с огромни черупки и торби на главите си, и това беше именно интересното. Весо играеше във всичките ми постановки в Пловдив. След това, разбира се, ние се разделихме - аз отидох в Театър „София“, а той в „Сълза и смях“. После имаше и други движения. Любопитното е, че след толкова години ние се срещнахме като преподаватели - той също работеше в асистентския екип по актьорство в НАТФИЗ, т.е. свързаха ни тези момчета и момичета, общата ни работа с тях, онова, което сме искали от тях като търсене и като изграждане, и после пък онова, което аз открих в него. Навремето той играеше млади момчета, сега играе стария Елвис Пресли - в представлението „Да готвиш с Елвис“, което направих в Пернишкия театър. Това е една пиеса на английския драматург Лий Хол. Не е поставян досега в България. Весо играе имитатор на Елвис Пресли и понеже трябва да се пее на живо, беше добро стечение на обстоятелствата, защото Весо пее прекрасно. Така тръгна. Викам му: хайде, Весо, ти ще бъдеш тоя Елвис, на живо ще пееш парчета на Елвис Пресли. Навремето той пак пееше в една моя постановка „Тя - без любов и смърт“ (наскоро, след 25 години, я направих и във Военния театър). И оттук тръгна вече идеята да продължим да работим на базата на едно любопитство в движението ни във времето - и той към мен, и аз към него. Не става въпрос за някакви сантименти: ех, колко беше хубаво тогава, когато бяхме млади и правехме онези спектакли, не. Става въпрос за любопитство по линията на това, какво си постигнал през годините. Неговите качества, които видях в пернишката постановка, сега тук продължавам някак си да използвам.

ЕЛЕНА НИКОЛОВА: Извинете, само текста на тази пиеса ли използвате, без да вмъквате откъси от други произведения?

НИКОЛАЙ ЛАМБРЕВ: Текстът е чист, само че той се води вариант, тъй като все пак това е една режисьорска партитура. Няма никакви други текстове. Използван е текстът само на „Кланица“, върху който е направен режисьорският сценарий, както се казва.

ЕЛЕНА НИКОЛОВА: А музиката на г-жа Бояджиева авторска ли е?

НИКОЛАЙ ЛАМБРЕВ: Не, не. Това е музикална картина или така нареченото музикално оформление.

ЕЛЕНА НИКОЛОВА: Михаил Петров ще свири ли на живо?

НИКОЛАЙ ЛАМБРЕВ: Ами, гледайте представлението и ще разберете (смее се), останете да видите каква е измишльотината... От пиесата е изтеглена нишката за фантазното, за онова, което става в съзнанието на един човек на ръба на реално и нереално. Използвам я тази нишка и някак си съм се опитал да я изтегля от пиесата и да я превърна в една пътечка, по която да реализираме текста.

РАДА БАЛАРЕВА: Ако нямате други въпроси, предлагам да пожелаем на добър час на спектакъла и да освободим екипа, за да може да си види актьорите.

ЖУРНАЛИСТИ: На добър час!