"Канкун" - Малък градски театър "Зад канала"

Канкунот Жорди Галсеран Творчески състав:постановка - Бина Харалампиевасценография и костюми - Петя Стойковамузика - Асен Аврамовпревод - Нева Мичеваучастват: Ирини Жамбонас, Христо Мутафчиев, Филип Аврамов, Искра Донова, Ивайло Христовснимка: МГТ "Зад канала"

ПРЕСКОНФЕРЕНЦИЯ

22.10.2010

БИНА ХАРАЛАМПИЕВА: Добър вечер на поредната - втора, премиера на Театър „Зад канала“. Ако броим и юбилейния спектакъл (20 години МГТ „Зад канала“ - б.р.) - трета за сезона. Срещата ми с Жорди Галсеран е много специална. Навремето, когато поставях в Театър 199 „Спускане от връх Морган“ на Милър, изключително много ми беше харесало това, че той като автор, на неговите осемдесет години - той на осемдесет години беше написал „Спускане от връх Морган“, след едно отдалечаване от театъра, той, заставайки пред човека, стига до извода, че в много голяма степен ние като хора не сме подготвени за собствената ни сложност. Това много ми хареса като мисъл и върху него бях почнала да си градя спектакъла и след това с подобна, така, свръхтема бях тръгнала да правя „Живият труп“ на Толстой, но с времето някак си загърбих това, вероятно от лекомислието на една възраст, каквато е средната, когато започваш да си казваш, че трябва по-дълго време да се правиш на млад. Но сега, вече застанала с абсолютно спокойствие срещу това, че годините по някакъв начин минават, и убедена, че човек трябва да може да се среща достойно с тях, изведнъж започна да ми харесва в театъра - смисълът. И в тази посока на мислене Жорди Галсеран дойде много добре - един автор, между другото по-млад от мен - той е четирийсет и седем годишен, който застава срещу човека, вкарва го в някакви измислени от него фантасмагорични, великолепни, невероятни, невъобразими правила на една игра, пуска го в тази игра и му казва: хайде сега, опитай се, в цялата си човешка сложност, да се измъкнеш от този лабиринт, в който те вкарвам. Откровено казано, беше ми като второ дишане тази среща с Галсеран, най-напред с „Шведска защита“. Сега аз бях по-готова за него. Тогава имах известни лутания, докато усетя кои са онези неща - чисто режисьорски, които са абсолютно задължителни. Сега мисля, че някои от нещата, които са много важни, за да се поставя Галсеран, вече са ми ясни, т.е. изстрадани веднъж, въпреки че двете пиеси, общо взето, нямат нищо общо на пръв поглед. Тази втората му е откровена комедия, поне той я нарича така, но вие ще видите след малко, че той в комедията не е съвсем като другите. Изключително е важно, когато правиш Галсеран, да имаш предвид това, което той казва: „Аз винаги пиша пиесите си за по-интелигентни от мене хора.“ Това е едната уловка, която той хвърля. Второто, което казва: „Аз винаги пиша моите пиеси така, че те да бъдат защитени в някакъв смисъл от нахална режисьорска намеса.“ Може да останете с впечатление, че и аз съм могла да се подведа по това и режисьорската намеса в случая да бъде минималистична. Но всъщност истината е друга и трябва да ви кажа, че се оказа безкрайно уморително това да изчисляваш всеки негов ход, защото ако не го изчислиш в точната среда, по точния начин, нататък нещата не ти се получават, нататък нещата не вървят, започва да се къса играта. Т.е. като във всяка една игра, трябва да работиш с мозъка си, говоря за игра от тези сложните. Той ти слага някакви правила, ако ги разчетеш, трябва да ги спазиш, ако не ги спазиш до секундата, може да попаднеш в капан. И едновременно с това, понеже залага на човека, на тази негова изключителна сложност, която той се опитва да премине по най-простия възможен начин, се получават супер абсурдни ситуации, в които сам човек остава себе си. То е малко така, като в нашия разговор - започваш мисълта, разсейваш се, загубваш я, скъсва се и е трудно да продължиш. Някак си изисква страхотно съсредоточаване в момента на правенето. Оказва се, че той ти задава някаква среда, както в нашия случай - Канкун. Изведнъж ти казваш: защо по дяволите Канкун? Прочиташ пиесата, казваш си: защо това трябва да се случи в Канкун? - и разбираш, че нищо от подаденото не е случайно: пощенската картичка, големият курорт, красивите гледки, т.е. всичко онова, което е горе-долу средностатистическата мечта за приятно прекарване на почивката, го имаш като даденост. Изведнъж там започват да ти се случват неща, дотолкова сложни, че някъде там вътре в играта, и Айнщайн намесен - може да се окаже недостатъчен, за да разбереш колко много са измеренията, колко много са плоскостите и вариантните възможности, хилядите „ако“ в човешкия живот, от които зависи собственото ти съществуване. Един зрител - професор по медицина, когато гледа „Шведска защита“, излизайки, ми направи най-кратката и най-прекрасна рецензия, която съм чела: „Никой не ме е забавлявал така с нещо, от което ми става страшно.“ По някакъв начин това е, как да ви кажа, това е някакъв печат за онова, в което те хвърля Галсеран. Оказва се, че всичките тези сложни перипетии на ръба на психологическата игра, едновременно с това и на играта на комедия на ситуациите, жанрови преливания в моменти, в които едното отстъпва, за да дойде другото - банално начало, което в някакъв момент те увлича, ужасно сгъстено действие, което в буквалния смисъл на думата стига, как да кажа... оставя актьорите без дъх в някакъв миг. Днес например сме имали, понеже ние преместихме представлението от Пловдив, две пълни репетиции на сто оборота. Аз съм в ужас, че те сега пред вас ще трябва да излязат за трети път, защото пиесата идва от една много голяма сцена и тук трябваше всичко да се приплъзне в рамките на този различен обем и на различните правила, които задава нашата зала. Трябва да ви кажа, че има моменти, в които аз усещам, че на места е достигната границата на техните възможности. Едновременно с това всичко това предизвиква смях. Комбинирал го е по начин, по който уж много леко влиза всичко това в теб... Връщам се отново на Милър. Непрекъснато седи в мен тази, внушена ми от него, макар и не буквално с думите му, мисъл, че човешките същества сме изключително сложно създадени от Господ, а ние самите боравим със себе си като с прости правила и собствената ни сложност ни поставя в положение да не можем да се справим със себе си... просто не можем да се справим. Милър тогава казваше... главният герой в пиесата му казваше: „Господи, защо си ме създал духовно същество, отворено към теб, и едновременно с това, потънал в лайна“, т.е. защо непрекъснато съм между изключителната земност до степен на... до миризма и до... грубост на съществуванието ни и едновременно с това, същество, което е отворено нагоре. Ето, тук по абсолютно друг начин Галсеран си задава подобни въпроси и казва: можем ли да се справим с хилядите „ако“ и всичките игри на мозъка и нашето въображение, хилядите варианти, в които искаме да си изживеем живота?... Говоря ви много и звучи неконкретно, защото никога, по никакъв повод не бива да се говори за сюжета на галсерановите пиеси. Зрителите трябва да влизат в залата девствени и аз много ви моля, тези от вас, които ще говорят или пишат нещо за представлението, да спазват тези правила на играта, които вътре в състава сме приели. Гледайки спектакъла, моля, не го разказвайте. Ще видите колко много любопитни неща и неща за размисъл може да хвърлите към зрителите, без да ви се налага да говорите, да разказвате сюжета на самата пиеса, защото с разказа на сюжета може да отнемете удоволствието да преминеш през лабиринта на човешката душевност и на хилядите варианти и хилядите „ако“, които носим в себе си. Вариантността... слагаме по нещо просто - любовта. Както винаги, от нея се почва. В спектакъла играят Христо Мутафчиев и Ирини Жамбонас от нашия театър, Искра Донова и Ивайло Христов, който е от Пловдивския театър, а Искра - от Младежкия. Тук сме в събран външен състав от двама души, защото това е един много уникален за нас проект между Пловдивския театър и Малък градски театър „Зад канала“. Опитахме се в едни времена, в които непрекъснато се говори за реформа, ние да я направим по начин, по който можем - едно представление, изработено от един постановъчен екип, да може да се играе на две места, като се преместват само актьорите. Приготвихме два декора - същия като този, който ще видите, има и в Пловдивския театър. Пътуват само актьорите, тъй като аз и като мениджър много добре знам, че пренасянето, пътя на декора, наемането на декоровози и т.н., е едно от най-оскъпяващите неща. Творческият екип е един за двата театъра, а техническите екипи на всеки театър обслужват представлението на всяко едно от местата. Така, това което се получава, е един много по-различен и по-дълъг живот на едно представление, и то в два големи града, каквито са Пловдив и София. Мисля, че експериментът е успешен, надявам се да е така. Ние в Пловдив имахме вече премиера, която ми дава известна увереност по отношение на това, което ние видяхме там. Разбира се, аз съм с моите въпросителни и с моите страхове тук, защото все пак, казах ви, това е различно пространство. Много сме благодарни и на двете общини, които явно имат конфликти на други позиции, но явно изкуството е нещо, което събира интересите и сме им благодарни, че с тяхна подкрепа успя да се осъществи този проект. И последното, което искам да ви кажа и което за мен е една изключителна радост, е, че през януари Жорди ще бъде сред нас...

ЕЛЕНА НИКОЛОВА: Браво.

БИНА ХАРАЛАМПИЕВА: До края на месеца уточняваме датите с подкрепата на Културния институт на Каталония, с тукашния Сервантес институт, Малък градски театър „Зад канала“ и Пловдивския театър, които ще бъдат домакини на неговото пребиваване тук. Аз съм невероятно щастлива от този факт, защото, както знаете, в момента това е името, около което се въртят изключителни вихри в цяла Европа, и не само в Европа, а и в света, тъй като той е един по особен начин ценен драматург, който май върна на театралната игра подобаващото място. Пак ви напомням онова, което ми каза онзи професор по медицина - да го питаш: защо с медицина, след като можа да направи като бърнардшоувите кратки реплики: „Никой не ме е забавлявал така с нещо, от което ми става страшно.“ Благодаря ви, че сте тук, стискайте ни палци да успеем тази вечер и актьорите ми да не са се преуморили днес в желанието нещата да бъдат точни и тук. Това е, което имам да ви кажа, благодаря ви, че сте с нас. Надявам се да ви е приятно.

КРАСИМИРА ВАСИЛЕВА: Благодарим и ние.

ЕЛЕНА НИКОЛОВА: Благодарим ви и ние, разбира се.

БИНА ХАРАЛАМПИЕВА: Ако имате някакви въпроси, кажете ми. Предварително ви казвам, ако някой от вас желае да се включи по някакъв начин към програмата, която е свързана с гостуването на Жорди, моля да ми се обади предварително, достатъчно рано, за да можем да фиксираме местата и хората, с които евентуално бихме го срещнали. Едва ли ще е възможно с всички, които пожелаят, но това, което знам за него, е, че той е невероятно отворен, много лесен за комуникация и много жив... като човек и автор. Знаете ли какво ме попита, когато му звъннах и му казах, че почваме тази втора постановка на негова пиеса - аз му се обадих с цел да разбера има ли за него проблем малко да изтегля възрастта на актьорите, тъй като те са към петдесетте в реалния вариант, да ги изтегля около четиридесетте. Той ми каза: „Няма никакъв проблем, важното е да им вярваш“. Защото си е давал сметка колко сложна и колко важна е страшната спойка между актьор и режисьор за такъв тип пиеса, защото ще видите и вътре колко е трудно, той даже го счита за излишно, да се занимаваш с други ходове извън... да правиш театър на човек с човека. Сценограф на това представление е Петя Стойкова, с която сме екип, музиката е на Асен Аврамов - вие знаете, че обикновено сме тримата. И, това е.

ЕЛЕНА НИКОЛОВА: Специално авторска музика ли е написал г-н Аврамов?

БИНА ХАРАЛАМПИЕВА: Авторска, да.

ЕЛЕНА НИКОЛОВА: Не е използвал нищо испанско?

БИНА ХАРАЛАМПИЕВА: Асен е наш - той е нашият композитор, на нашия театър. Той пише само авторска музика. Когато ползва мотиви, той също ги обработва, както беше в „Шведска защита“.

ЕЛЕНА НИКОЛОВА: Е, да.

АВГУСТА МАНОЛЕВА: А защо поискахте да смените възрастта?

БИНА ХАРАЛАМПИЕВА: Аз си имах мои мотиви. Те са много дълги за обяснение, но при всички положения, оказа се, че няма никакъв проблем.

АВГУСТА МАНОЛЕВА: А свиренето на инструменти как го осъществихте?

БИНА ХАРАЛАМПИЕВА: Свиренето на инструменти? Не мога да разбера, инструменти на кое?

АВГУСТА МАНОЛЕВА: Мислех, че вътре има инструменти.

БИНА ХАРАЛАМПИЕВА: Не, не.

АВГУСТА МАНОЛЕВА: Няма ли?

БИНА ХАРАЛАМПИЕВА: Няма. Те са инструментите. Човекът е инструмент. Тези актьори имат, особенно някои от тях, вкус към виртуозното. Между другото само Христо е, който е имал среща с Галсеран в предишната пиеса. Нито един от другите трима не се е срещал с Галсеран. Това, което имаше също значение, е, че с двама от тях: с Ирини и Христо - те са ми някак като деца, аз много съм работила и си познаваме, както се казва, и дишането. С момичето - с Искра, съм работила в още една постановка преди това, а пък с момчето, пловдивското - Ивайло Христов, това беше първата ни среща. Така че инструментите сме си ги настройвали едно известно време, за да постигнем някаква обща връзка.

ЕЛЕНА НИКОЛОВА: А бихте ли поставили, г-жа Харалампиева, и последното произведение „Карнавал“?

БИНА ХАРАЛАМПИЕВА: Той има доста, той има не само „Карнавал“... Когато прочетох първите му три пиеси, за всяка си казвах: тази я поставям, на следващата викам: а, не, тази поставям, и вече на Грьонхолм („Шведска защита“) беше ясно, че е тя. Аз и сега избирах между „Канкун“ и една друга пиеса, но „Канкун“ беше в моя интерес по-важна.

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: Вие нали споменахте, че в Пловдив сте го играли на много голяма сцена, в сравнение с тази на Малък градски театър...

БИНА ХАРАЛАМПИЕВА: В сравнение с тая, да, иначе е нормална.

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: На коя сцена играхте в Пловдив?

БИНА ХАРАЛАМПИЕВА: На Драматичния театър. Тя в сравнение с нашата е три пъти по-голяма.

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: В какъв смисъл беше много трудно пренастройването на спектакъла: по отношение на декора ли, движението на актьорите ли...?

БИНА ХАРАЛАМПИЕВА: Не. Значи, това е едно друго пространство. Значимостта на актьорите, жестът при едно по-голямо пространство, то е, разбирате ли, то е нещо много деликатно.

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: Тоест не е за декора, а за актьорската игра и движението на сцената.

БИНА ХАРАЛАМПИЕВА: Декорът е абсолютно същият, разбира се, там има една дължина, която е по-голяма - авансцената и т.н., но в детайли декорът е един и същ. Но вече в средата - актьорът, попаднал вече в едно друго пространство - то е точно едно такова деликатно пренастройване на инструмента, което е много важно в такъв момент. И жестът, ако щете даже, и балансът на звука, интонационния баланс на представлението. Примерно, един вик в Пловдив е почти нормално говорене, докато един вик в „Зад канала“ си е... това е пренастройване на енергиите, но не вярвам тези подробности вас да ви касаят, но за нас са мъчителни. Забелязала съм и друго, че когато едно представление е направено в Малък градски театър - тук детайлът играе много по-различна роля, отколкото там. А когато отиде на голяма сцена, е по-лесно, защото всички детайли остават, а само леко повдигаш енергията, докато обратното се оказва малко по-различна игра, по-сложна...

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: А оригиналът на пиесата на каталонски ли е?

БИНА ХАРАЛАМПИЕВА: Той пише на каталонски. Сега истината, която ние разбрахме, е, че испанците по принцип, независимо, че навсякъде се казва, че (Галсеран) е най-големият испански драматург, много ревнували... Оказа се, че понеже „Сервантес“ е Испанският културен институт, а те каталонците... тъ-тъ-тъ, и въобще едни такива деликатни неща. Оказа се, че не само при нас тези ревности съществуват, при тях даже са драматични. Той пише на каталонски, а между другото нека кажа една дума за преводачката, която беше в Пловдив. Той самият е преводач. Те имат хубава връзка. Тя е моята връзка с него и е един много лесен мост, чрез който аз се свързах с него. Истината е, че той трябваше да дойде на премиерата на „Шведска защита“, но тогава американците - те веднага усещат всеки талантлив човек и веднага посягат - „Холивуд“, за да го изтеглят - бяха го измъкнали за цяла година. Там той замина точно десетина дни преди нашата премиера като мислеше да я оттегли, пък там нещо не можа се получи... но сега вече имаме твърдото му обещание, че ще дойде тук. В Москва, когато е отишъл, разбира се, те са извадили тежката артилерия при посрещането му - тук като се обадих на „Сервантес“ и им казах, в началото те почнаха да ми говорят веднага за бюджети, като че ли в цялата програма идването на един Галсеран не е най-голямото събитие за годината.

РЕПЛИКА: Те пък имат една културна програма, хайде моля ви се.

БИНА ХАРАЛАМПИЕВА: Както и да е, няма значение, сега влизат в играта... но каталонците веднага се намесиха и казаха: нямате никакъв проблем, ние поемаме голяма част от това, защото се интересуват много, явно, от неговата уникална кариера - в някакъв смисъл уникална. Това е. Ако имате някакви въпроси кажете - иначе да отида да си видя актьорите.

ЕЛЕНА НИКОЛОВА: Миличките, дай бог, да имат здраве и сили да изкарат.

БИНА ХАРАЛАМПИЕВА: Да.

ЕЛЕНА НИКОЛОВА: Това е цял подвиг, да се направи едно нещо, да играеш три пъти - цял ден.

КРАСИМИРА ВАСИЛЕВА: Успех ви пожелаваме.

ЕЛЕНА НИКОЛОВА: Успех.

БИНА ХАРАЛАМПИЕВА: Благодаря.

ЕЛЕНА НИКОЛОВА: Здраве, сили, успех и късмет, както казва един драматург.

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: Защото на „Титаник“ са били и живи, и здрави, но са нямали късмет.

БИНА ХАРАЛАМПИЕВА: Приятно гледане ви желая. Всичко добро.

КРАСИМИРА ВАСИЛЕВА: Благодарим!