"Календарни момичета" - Сатиричен театър "Алеко Константинов"

Дата на публикуване: Apr 07, 2011 8:47:48 PM

Театрален сезон 2010 - 2011

Творчески състав:

превод и постановка – Андрей Аврамов

сценография – Татяна Димова

асистент-сценограф – Николай Николов

музика на песента – Любомир Денев

музикален педагог – Весела Делчева

участват: Йорданка Стефанова, Янина Кашева, Мария Статулова, Нона Йотова,

Албена Колева, Ана Вълчанова, Росица Александрова, Анастасия Панайотова,

Александра Василева, Жанет Иванова, Павел Поппандов, Стефан Денолюбов,

Петко Каменов, Тодор Близнаков

фотограф - Симон Варсано

ПРЕСКОНФЕРЕНЦИЯ

07.04.2011

ИНА ШКАРОВА: Добре дошли на пресконференцията по повод двеста и петдесетата премиера на Сатиричния театър. Използвам случая да кажа, че днес нашият театър има рожден ден, защото преди петдесет и четири години се е състояла първата ни премиера „Баня“. Живот и здраве, се надявам догодина по случай юбилея да имаме повод отново да се видим с вас. Донякъде горчива ирония е, че иначе забавният и увлекателен сюжет на „Календарни момичета“ се основава на един в общи линии трагичен действителен случай. През 1998 година Джон Бейкър - петдесет и три годишен служител в Националния парк в Йоркшир, разбира, че е болен от левкемия. За съжаление само пет месеца след поставянето на диагнозата той почива, но въпреки смъртта му приятелките на неговата съпруга - дами от местното женско дружество в малкия йоркширски град, където те живеят, решават да осъществят идеята, която много го е забавлявала в месеците, докато все още се е борил с болестта си. И така, тези дами на възраст между четирийсет и пет и шейсет и пет години, със стабилни бракове, някои от тях и баби, жени със сериозни и отговорни професии, позират „разсъблечени“, както те се изразяват, зад едни традиционни предмети в един женски календар като чайника, конфитюрите, саксиите с цветя. Тяхната идея е доста скромна всъщност - календарът да събере средства за закупуването на диван за чакалнята в болницата, където са се грижили за Джон Бейкър. Много неочаквано за тях самите отзвукът е изключително голям, медиите проявяват интерес и съчувствие към цялата история и за отрицателно време те стават световно известни. Много хора приемат лично тяхната история - веднъж, защото ракът е, уви, болест, която засяга много хора по един или друг начин, и втори път силно впечатлени от хъса на тези жени и готовността им по този начин да защитят една кауза. За изминалите години фондът, който е основан на името на Джон Бейкър, е спечелил над два милиона английски паунда. През тези години въпросният календар е преиздаван, имал е нови версии, отделно тези дами с малко по-традиционни за едно женско дружество продукти също събират пари. Така че тези средства, които са се натрупали през времето, се използват основно за изследвания, свързани с левкемията и съответно, вместо началния диван, вече има цяло помощно крило за онкоболни. През 2003 година тази история - историята на момичетата на Бейкър, както стават известни в Англия, бива филмирана. Филмът печели награда за най-добра английска кинокомедия. Това е един от най-печелившите английски филми въобще в цялата история на киното. Хелън Мирън, която е в главната роля, има номинация „Златен глобус“ и съответно номинация от Европейските филмови награди. И през 2008 година Тим Фърт, който е сценарист на фирма, прави сценична версия. Премиерата е в Лондон, приета е изключително добре както от публика, така и от критиката, и вече повече от почти три години това е пиесата, която обикаля цяла Англия. Това е турне, което има големи приходи. В различните периоди от време и в различните региони от Англия участват различни актриси, нещо като щафета се осъществява в Англия върху тази пиеса. Миналата година Андрей Аврамов, който е превел текста, ми предложи и представи пиесата и ние с особено удоволствие се съгласихме той да я направи при нас. Защото, както знаете, в нашата трупа имаме един много силен женски екип в подходяща възраст за изпълняване на основните роли. Това са моите встъпителни думи. Ако искате вие нещо да кажете...

снимка: velyub

АНДРЕЙ АВРАМОВ: Продължавайки думите на Ина, премиерата на тази пиеса се състоя в Лондон на девети април 2009 година. На двайсети април аз се случих там и я гледах на живо в първото й издание. Още докато я гледах, си викам: тая работа е само за нас. Още повече, че както ви е известно, във всички театри женският въпрос е болен. Издирих текста, агентите, преведохме го и мисля, че ръката, която подаде Сатиричния театър, беше от съществено значение, тъй като авторските права не са малки. Театърът пое, не бих казал риска, но прие радушно това начинание. Междувременно оттогава до сега, значи две години, пиесата получи международна известност. Появиха се спектакли в Норвегия, в Гърция, в Аржентина, в Австралия... и вчера видях в интернет „Девочки из календаре“ - и в Русия. Така или иначе ние не сме на опашката, слава богу, надявам се и спектакълът да може да защити намеренията ни и да има същия успех сред публиката и сред хората, които са съпричастни, както към смеха, така и към емоционалната чувствителност на хората, засегнати от проблема, заложен в дъното на тази пиеса. Някой ще каже: абе, май много кахърно е туй, което говорите - болести, рак - хайде малко смях, хайде по-ведро да гледаме. Не може, не може да се отнасяме пренебрежително към това, което всъщност е поводът за пиесата, и ми се струва, че би било нечестно от наша страна. И затова се получи един спектакъл, който, вие ще видите, има особена жанрова характеристика - има смях, има и тишина, има и съпричастие, има съчувствие, може би ще има и сълза, знам ли. Но в последна сметка тази енергия, която жените в това провинциално английско градче акумулират и предават на другите - това, че е тръгнала от действителността тази драматургия, продължава и до ден днешен, и до ден днешен се издава такъв календар, и не само в това градче, а и в много други градчета и държави. Защото съчетавайки атрактивното с благородната кауза, очевидно се намира един подход, един път към сърцата на хората и тези средства, за които преди малко стана дума, продължават да нарастват. Сега, дали у нас това нещо ще има такъв резонанс? Съмнявам се, нали знаете, театърът е по-скоро за забавление, отколкото за прокламиране на каквито и да е идеи. Но това, което става в живота у нас, все пак ми дава надежда, че има място и за подобна благородна инициатива да се разраства. Не успяхме за съжаление да направим нещо, за което имах идея. В лондонското представление в антракта публиката можеше да закупи някои изделия на това женско дружество - с логото на женското дружество и един слънчоглед, който се превръща в емблема на инициативата - като конфитюри, домакински ръкавици за хващане на горещи съдове, престилки, чадъри, семена от слънчоглед и т.н., с огромен надпис, който казва, че средствата, които се събират от тези продажби, отиват в същият този фонд за изследване на левкемията. Така и зрителят директно ставаше съпричастен към драматургията, която беше не само фикция, не само художествена измислица, а е едва ли не къс от живота. Може би, като видим какъв е резонансът при нас, ще успеем да направим същото, защото струва си да се опита. Това е.

НИКОЛА ВАНДОВ: Тук подробно се разказа всичко за благотворителния патос на спектакъла, но той не е само това - и пиесата и спектакълът - и едва ли те биха спечелили просто защото им е много хубав календарът. Тънката разлика е в това, че тези жени показват, че човек може да надмогне себе си, може да потърси някаква цветност в живота си, може да потърси да бъде различен. И те дават куража на публиката, така да се каже, публиката е... надявам се и в нашия спектакъл да е така - обласкана, окуражена, тя е вдъхновена да търсиш цвета около себе си по-интензивно, да не се затваряш в задръжките си и т. н. Това окуражаване е изключително важно и то е големият коз на спектакъла. Благотворителна кауза - много хубаво, но това е все пак някаква частност. Можеше да бъдат окуражени хората не по повод благотворителност, а с нещо друго. Това е, така да се каже, средството, поводът само. Това са жени, които са потънали в тихо отчаяние, свързано с възрастта, и тогава изведнъж разбират, че, боже мой, всяка възраст има своята прелест и там може пълноценно да се живее. Не казвам, че са по-хубави, отколкото са били като млади, но пълноценният живот е възможен - и това го доказват - стига да имаш кауза, да имаш цели някакви. Това ще го видите и мисля, че това е по-сериозното, отколкото дали се събличат, не се ли събличат и т.н. Въпреки че без това е по-интересно за заглавие на вестници, но не е това важното, друго е, което прави нещата. И между другото, това друго обединява няколко спектакъла през последните години на Сатиричния театър - къде по-кънтящо, къде по-завоалирано, но това е една такава линия, репертоарна - да се опита театърът да разбира своята публика, тя да се чувства уютно тук, ненаругана, да не бъде шамаросана с някакви такива социални истини, които да увеличат социалния дискомфорт, в който живеят хората. Да им се каже, че: абе, това ще се преодолее, ще се преодолее с усмивка и т.н. Разбирате за какво говоря. Така че този театър, който - използвам повода, че днес е рожденият му ден - от 54 години непрекъснато влиза в някакви кризи и излиза от тях, пак влиза. Така, постоянното му съществуване е в криза, както е забелязал още Станислав Стратиев навремето, и това като че ли е естественото му състояние. Но и в каквото и положение да се намира, историята показва, че винаги се е опитвал да бъде на страната на своята публика. Това е много важно, то е и понякога коварно, но в случая мисля, че удържаме, така да се каже, положението. Усмивката и любовта са някаква амалгама, с която се отблагодаряваме на зрителите на този театър. Мисля, че това много силно си личи в този спектакъл, поне сме искали да си проличи.

АНДРЕЙ АВРАМОВ: Дай боже да е така. Вие ще кажете, зрителят ще оцени и ние по неговата реакция ще разберем дали сме се докоснали и до същината на драматургията, и до сърцата на публиката. Първа среща с публика, знаете, винаги това е тръпка за актьорите...

НИКОЛА ВАНДОВ: Всяка първа среща, не само при актьорите (смях).

АНДРЕЙ АВРАМОВ: Да, да, всяка първа среща, дори и закъсняла, пак е тръпка (смях). Да, значи, пикантният момент, за който стана дума, е част от шоуто. Без него то няма да се състои. Сами ще видите, това е един акцент в драматургията, и в спектакъла, разбира се, а оттам нататък се разискват и теми не само около болестта и около благотворителната кауза - темата за истинското приятелство и предателство, за това, че когато се почувства човек на върха на вълната, а тези жени наистина са вдигнати на вълната на известността и на медийната популярност - може и да се промени. И тогава става дума за изпитание, тогава става дума за предизвикателство, тогава се проверяват истинските отношения между хората и между приятелите. Нещо, което се надявам, че се е получило по време на репетиционния процес, е, спектакълът да е създал ансамбъл, актьорски ансамбъл. Защото относителната многочисленост на персонажите говори като че ли за нещо по-епично. Не, има роли, които са с едно появяване, и въпреки това аз лично като постановчик не срещнах през целия репетиционен период омаловажаване на задачите, които са поставени, и ми се струва, че стана цветно представление, цветни актьорски постижения, завършени образи. Между впрочем това е и една от големите разлики между филма и пиесата. Авторът успя да преодолее кинематографичността, т.е. навсякъде да се ходи на различни места - във филма даже отиват и в Холивуд. Събира действието на едно място, което е сценично и удобно и много правдоподобно, и успява да уплътни галерия от характери. За разлика от филма, където има една основна двойка, а останалите са придружаващи. Това е. Ако има въпроси?

ИНА ШКАРОВА: Въпроси?... Заповядайте.

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: Професор Аврамов, уверен съм, че след „Стъпка напред“ в Младежкия театър вие сега правите може би още три стъпки напред в работата си с почти дамски екип с тази постановка „Календарни момичета“. Как се работи главно с жени на сцената? Каква специфика има работата с женски актьорски състав? Впрочем вие имате доста богат опит и от съпружеския живот с г-жа Караламбова, но все пак как се работи с толкова много жени? И още нещо към Сатиричния театър: вие казахте, че днес е петдесет и четвърти рожден ден на Сатирата, но това е и двеста и петдесета премиера. Тоест някакъв своеобразен юбилей, тъй че от сърце желая успех на тази юбилейна премиера. Но как се работи само с женски актьорски състав - трудничко, по-трудно, по-лесно, по-дисциплинирани, по-недисциплинирани?

АНДРЕЙ АВРАМОВ: Като погледнах назад, аз съм направил още една пиеса - трета, в Малък градски театър - „Странната двойка“, където също беше женски състав. И вече след този мюзикъл, за който споменахте, в Младежкия, и тук в Сатирата, в мен се затвърди убеждението, че с актриси се работи значително по-добре. И аз ще ви кажа от каква гледна точка - вероятно то е заложено и в женската природа - те са, как да ви кажа, ще употребя тази дума, съвестни. А това в нашата работа е много, много важно. Те се отнасят сериозно към това, което трябва да изпълнят, да покажат своите качества, да направят ансамбъла, да не пречат на колегите в името на крайния резултат. Те са отговорни. При мъжете, също вероятно заложено в природата, е малко ей така вей-вей-вей: абе, имаш го, бе, спокойно, да дойде публиката, нямаш проблеми. Аз пък съм такъв, че докато не го видя станало на репетиция, за мен то не е станало. Е, с женския състав нямам такива проблеми. И това го говоря навсякъде - и пред колеги режисьори, и на самите актьори го казвам, защото очевидно е заложено генетично това и ми е страшно приятно. Страшно ми е приятно - не става дума за междуполово общуване - приятно ми е в смисъл, че аз подавам топката и тя се поема и се развива нататък и играта става по-стойностна. Това е.

ВЪПРОС: А ще направите ли календара - ще го издадете ли, може би с актрисите, който да се продава благотворително?

АНДРЕЙ АВРАМОВ: Ами не знам, ние си го имаме календара на сцената...

ВЪПРОС: А благотворително?

АНДРЕЙ АВРАМОВ: Е, сега, тука ръководството на театъра да решава. И самите актриси, все пак.

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: Разбира се, има авторско право.

АНДРЕЙ АВРАМОВ: Не може да се тиражира току-тъй една дама, която...

НИКОЛА ВАНДОВ: Е, какво ще ги правим два милиона, бе! (Смях.)

ЗЛАТА РАДОСЛАВОВА: А за избора на актрисите кое ви водеше?

АНДРЕЙ АВРАМОВ: Ами водеше ме това, че аз тук видях, че ги има. Тези актриси, които са необходими за...

ЗЛАТА РАДОСЛАВОВА: Покриват образите.

АНДРЕЙ АВРАМОВ: Моля?

ЗЛАТА РАДОСЛАВОВА: Покриват образите.

АНДРЕЙ АВРАМОВ: Покриват образите - да, да. И вие ще се убедите. Мисля, че това е извън съмнение - че попаденията, разпределението е точно и стабилно, и резултатът го доказва. Не че Сатиричният театър няма и други актриси, но все пак са само десет женски роли, от които шест са тези на основните календарни момичета.

ВЪПРОС: А как избрахте Росица Александрова?

АНДРЕЙ АВРАМОВ: Не чувам.

ВЪПРОС: Как избрахте Росица Александрова?

АНДРЕЙ АВРАМОВ: Росица Александрова е член на театъра. Тъй като тя беше тук и е много подходяща за ролята, изобщо не съм се поколебал да я избера.

ИНА ШКАРОВА: Въпроси?

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: Не сме го гледали още, за съжаление, спектакъла.

ВЪПРОС: Дали зад тази външна показност, нещо като шоу, ще проличи основната идея?... Това вече ние ще го разберем, дано да сте успели.

АНДРЕЙ АВРАМОВ: Обадете се после, да разберем... Вижте, не бива да робуваме на, как се казва, постулати. Да, има сериозна тема: ама, защо е в Сатиричния театър, ама, да не се загуби едното, да не се загуби другото. Авторът добре е балансирал нещата. Мисля, че чувствителността на актрисите разбра тази амалгама, но в последна сметка театърът е място за забавление. Ако иска някой да научи нещо, да отиде на училище. Тук човек идва, за да получи вълнение, да получи емоционална съпричастност. Тя може да бъде драматична, може да бъде със смях и комична, но така или иначе театърът е длъжен да даде на зрителя това, за което той е платил. Напоследък ваши колеги казват: вие сте един от режисьорите, които правят комерсиални спектакли, което никак не е точно. Аз наистина обичам да има широк диапазон на публиката в моите спектакли, но комерсиален театър в България няма. Комерсиален значи печеливш, а такъв засега, уви, няма. Ето, тези - пак се връщам в началото - които направиха английския спектакъл и продължават да го продават трета година из цяла Англия на пълни салони, плюс отчисленията за Фонда за изследване на левкемията - е, те са печеливши. Аз даже срещнах на улицата в Лондон - след като бях гледал спектакъла - срещнах най-възрастната актриса, която играеше, не се стърпях и се представих, и казах: така и така, онази вечер ви гледах, поздравления, и прочие. „Откъде сте?“ Казвам: от България. „О, чувала съм, че в България има много добри актриси.“ Не каза артисти, каза актриси. И аз казах: that's right, that's right (смях). И тогава я попитах: къде мога да намеря текста? И тя каза: „Още не е отпечатан, но ще бъде“. Мина доста време, докато се добера все пак до този текст, и чрез „Театъраутор“ успяхме най-сетне, още преди да е отпечатан, да го вземем, защото това пък е едно, както аз обичам да казвам, сладострастно режисьорско занимание - да хванеш добрия текст и да не го изпуснеш, и да бъдеш първи. Та, това е.

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: Извинете, за музикалното оформление: Любо Денев една песен ли е написал ...

АНДРЕЙ АВРАМОВ: Да.

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: ... или има авторска музика?

АНДРЕЙ АВРАМОВ: Не.

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: Защото самият Тим Фърт е доста, така, ангажиран към поп музиката.

АНДРЕЙ АВРАМОВ: Не, Тим Фърт не участва като музикант в случая, въпреки че...

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: Не, не, ясно, той пише текстове доста.

АНДРЕЙ АВРАМОВ: Да. Има музикално оформление, фрагментарно. Ще чуете. Има някакви оригинални коледни, и такива... химни, с които се занимават жените в това дружество, но Любомир Денев е написал само финалната песен.

ЕЛЕНА НИКОЛОВА: А текста на песента?

АНДРЕЙ АВРАМОВ: Андрей Аврамов.

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: А така!

АНДРЕЙ АВРАМОВ: Сега, ако бяхме писали и текст на песента ... още повече, че днес лепих и едни неща по сцената - много щяхме да се прочуем.

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: One man show.

РЕПЛИКА: Всеки може всичко да направи.

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: А за комерсиалния театър - има ваши колеги режисьори, които считат, че ако има повече от трийсет души в салона на една пиеса, значи нещо не е изкуство, не е театър. Има и такива.

АНДРЕЙ АВРАМОВ: Ами има и...

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: Печелят и награди доста, даже.

АНДРЕЙ АВРАМОВ: Няма значение, да са живи и здрави.

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: Да, казвам. Забравят някои неща.

АНДРЕЙ АВРАМОВ: Има пътници за всеки влак.

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: Забравят някои неща.

АНДРЕЙ АВРАМОВ: Не, не, нека има, нека има. Аз лично не се противопоставям на видовете театър, защото колкото по-разнообразно, толкова по-добре. Всеки ще си намери нишата, която го интересува и... това е богатство в последна сметка, богатство е.

ИНА ШКАРОВА: Въпроси още?

ДИМИТРОВ: До края на сезона ще има ли друга премиера?

ИНА ШКАРОВА: Да, май месец - „И най-мъдрият си е малко прост“. Ще бъде пусната своевременно информация за събитието.

ПЕТЪР ПЛАМЕНОВ: Какъв беше ключът на цялостното режисьорско решение към спектакъла? Като към текст, който предполага повече забавление или текст, който, да кажем, е лирически по-жив, защото поне текстът на филма е много, как да кажа, той е по женски чувствен.

АНДРЕЙ АВРАМОВ: Има го и тук, има го. Навремето, помня, много отдавна правих една друга женска пиеса в Младежкия театър, казваше се „Архипелаг „Блъф“ от чешки автор, и той дойде на премиерата тук. И в антракта вика: мога ли да се обадя по телефона в Прага да кажа какво ми е впечатлението, защото жена ми се интересува дотук какво е? Аз го заведох в дирекцията, той вдигна телефона, и аз седя там и понеже знам чешки, разбирам какво приказва. Тя очевидно го пита: как е в България спектакълът, и той казва: ами, по балкански (смях). Но не с негативно отношение, т.е с по-голяма емоционалност, с повече жар. Мисля, че тук е същият случай, не е така по английски...

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: Изтънчено.

АНДРЕЙ АВРАМОВ: ...по-хладно, по-дистанцирано, а обратно - има ги сблъсъците, има ги конфликтите, има я и лириката. Но ще видите, това аз не мога да ви го казвам предварително, ако вие не го усетите.

ИНА ШКАРОВА: Други въпроси?

ЕЛЕНА НИКОЛОВА: А нещо съкращавахте ли, променяхте ли в процеса на работата? Героите толкова ли са на брой и в оригинала?

АНДРЕЙ АВРАМОВ: Толкова са, толкова са, да. И всеки герой има функция, т.е. дори и да исках да спестя еднократните появявания на някой актьор, който се явява в началото на пиесата и след това чака до края, за да се поклони, нали, тук не можеше. Те са функционални, те са просто задължителни, защото движат историята напред... Ами, да ходим да си гледаме работата, а (смее се).

ЖУРНАЛИСТИ: На добър час.

АНДРЕЙ АВРАМОВ: Благодаря ви.