"Зимна приказка" - Театрална работилница "Сфумато"
Дата на публикуване: Jan 27, 2011 9:21:58 PM
Творчески състав
адаптация и постановка - Маргарита Младенова
сценография и костюми - Даниела Олег Ляхова
художествено осветление - Даниела Олег Ляхова и Маргарита Младенова
музика - Асен Аврамов
превод - Валери Петров
участват:
Цветан Алексиев, Христо Петков, Елена Димитрова, Маргита Гошева, Сава Драгунчев, Явор Бахаров, Бойко Кръстанов, Антонио Димитриевски, Станислав Ганчев, Марк Делчев
фотограф - Симон Варсано
ПРЕСКОНФЕРЕНЦИЯ
27.01.2011
РАДА БАЛАРЕВА: Здравейте и добре дошли. На всички желая една успешна година, тъй като това е нашата първа среща за тази година. Много съм щастлива, че тя е по повод на първия спектакъл от новата програма... дочакахме, както се казва, доживяхме новата програма на „Сфумато“, а именно Програма „Шекспир“. Една голяма част от вас - като гледам, може би по-голямата част - успяха да проследят началото на Програма „Шекспир“, което беше в края на миналия сезон с първото ателие „Да изглеждаш или да бъдеш“ - тук, в „Сфумато“, с български актьори и на което направихме демонстрации. Не знам колко от вас успяха да гледат второто ателие „Да пътуваш или да слезеш“, което Маргарита и Иван работиха в Балчик. То също беше с български актьори, но и с участието на шведския актьор Симон Нортън. Той за втори път участва в наше ателие и неговите единствени две демонстрации бяха в началото на септември и в средата на ноември. Второто ателие беше финалната фаза на Международния европейски проект „Морета“, в който „Сфумато“ е съорганизатор и който се лидираше от формацията „Интеркулт“ - Швеция. Сега всъщност е третият етап от Програма „Шекспир“ с първия спектакъл „Зимна приказка“. Тъй като нямаме много време, само ще открехна вратата към последната фаза на Програма „Шекспир“ - “Постхамлет“. Иван Добчев изключително държи да се каже, че това е работно заглавие. Този проект той подготвя съвместно с Георги Тенев - един тандем, който на вас е известен. И веднага бързам да дам думата на Маргарита Младенова да ни каже защо реши да навлезе в шекспировия свят, в шекспировата територия именно със „Зимна приказка“.
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Има една реплика на един от персонажите в „Зимна приказка“: „каквото и да кажа, ще е малко“. Изключително ми е трудно да формулирам просто и ясно защо Шекспир, защо „Зимна приказка“ и какво искам да кажа. Не толкова защото не се досещам, а защото толкова много харесвам тази последна, заедно с „Бурята“, история на Шекспир. Толкова тя продължава да ме скандализира, да ме изважда от равновесие и да не ме оставя на мира със закодираните си дълбоко поетични послания, които не се изчерпват с ясна фраза, която може да бъде казана. На това се опитахме да подчиним и целия процес, наречен „замисъл“, с актьорите, и особения си поход с Дани Ляхова, този път към един капан, една среда - такава, че ти никога да не се оказваш там, където си бил преди малко и всъщност никога да не знаеш къде точно се намираш. За да може в самата природа на случване да се съдържа, да се усеща това предупреждение, това особено напрежение, това, което увисва след цялата тази история във въздуха и в същото време се врязва в съзнанието, и не само в съзнанието, и потриса сетивата, заради което като че ли е написана тази „Зимна приказка“, с която авторът се прощава с театъра. След „Зимна приказка“ той повече не пише пиеси. В продължение на седем години след това живее - как живее не е много ясно, ако е този Шекспир, който има гроб в Стратфорд на, ако той е Шекспир. Т.е. загадката, не мога да се наема да я разшифровам окончателно и затова и в мъничкия текст, който е програмен, съм написала, че в този магнетичен, хипнотичен, привличащ и ужасяващ свят на „Зимна приказка“ ние можем да се вглеждаме от другата страна на оградата и някак си да сънуваме това, което сме доловили и усетили от нейния автор. Не смея да настоявам, че знам, че съм я разшифровала. И все пак това, което е удивително в тази, писана точно преди четиристотин години история, е, че ние не можем да я догоним, ние до такава степен целите сме вътре, до такава степен тя, като че ли е създадена да ни изважда от самочувствието на „всичко ни е ясничко“, „умът може да реши всички уравнения“, „животът върви по права логика и какво толкова, и какво повече има“... Като че ли точно там, точно в „Зимна приказка“ този гений, този гениален дух казва: аз не знам какво е човекът, аз не го разбирам. Тя по-скоро за мен предхожда, предшества и изпреварва абсурда, невъзможността да кажеш, че две и две е четири, що се отнася за човека и битието. Дълбоката несвързаност между това, за което се готви като че ли човек в срока, който му е даден, защото времето има огромно значение в „Зимна приказка“, и как той развитият, отгледаният човек, светлият ум, завършил колежи, университети, изведнъж от нищо започва да безчинства над собствения си живот, над близките си, изпада, проваля всичко, не просто с ожесточение, а и с вдъхновение. Как вярващият започва да подозира, как доверяващият се се ожесточава без причина, без съществена причина, като че ли някак си наказан от съдбата за прекалената си гордост, за прекаленото си самочувствие, затова, че се е взел за нещо, затова, че се е взел за съвършен и за Господ. Само че наказанието пада не върху него, а върху децата му, както в античната трагедия, някак си се знае и е изричано. И вероятно пък, за да може точно този велик грешник, какъвто е човекът, независимо от това колко е развит, да стигне до покаяние и в последната фаза, която е най, най, най-невероятната, най-настръхващото парче в цялото според мен шекспирово творчество - това невъзможно възкресение заради най-трудния невъзможен жест на прошката, като че ли завърши посланието. Има ли право на прошка престъплението, човешкото, а има ли друг начин, освен прошката, да се спре възпроизводството на злото, да се спре падението, да се спре израждането, да се спре болестта на ума, която води до пълна, необратима амнезия на индикациите кое е лъжа и кое е истина... Около тези неща и, разбира се, има още едно нещо, което аз за пръв път, откакто правя театър, някак си се опитвам да докосна, и това е темата за детето. Какво правим с децата си? Какво наследство им оставяме? Това е една история, в която мечката е по-милостива към новороденото, отколкото собственият му баща, и това не е в мелодраматичен контекст. В това, на мен ми се струва, че има за нас, каквито сме - за хората от третото хилядолетие, за постчовеците, както се казва - страшно предупреждение. Къде е границата между това да си грешен и да останеш човек или да се превърнеш в нечовек - тестът е някъде в детето... Толкова!
РАДА БАЛАРЕВА: Преди да ви дам думата за въпроси, бих искала да попитаме Иван Добчев как през призмата на „Постхамлет“ поглежда към спектакъла „Зимна приказка“ на Маргарита, тъй като той, естествено, вече го е гледал неведнъж?
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Тя направи интрига. (Смях.)
РАДА БАЛАРЕВА: Да, нали трябва да е интересно на журналистите.
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Правилно.
ИВАН ДОБЧЕВ: Грети подхвърли тук един въпрос, който е най-болният въпрос към шекспироведението - кой е тоя Шекспир? Последните големи догадки и доказателства са на Гилилов - книгата за играта на Шекспир ("Играта на Уилиам Шекспир или Тайната на Великия Феникс" ). Да, аз съм много склонен да вярвам, че този там „тулуп“, както го наричат в Стратфорд, не е възможно да е написал тези пиеси, не е възможно да е написал тези сонети, не е възможно да е знаел толкова езици, не е възможно да е бил в Падуа, да е бил във Верона, да е бил във Венеция, не е възможно и да е бил в Дания. И да е имал като състуденти Розенкранц и Гилденстерн. Има такъв един, който ги идентифицира доста смело - това е граф Рътланд и аз мисля, че...
ВЪПРОС: Кой, не чухме?
ИВАН ДОБЧЕВ: Граф Рътланд... Това около него е явно някакъв кръжец, който си е играл на Шекспир и е написал тия текстове, тъй като след смъртта на Рътланд и на неговата жена Елизабет по-нататък няма нищо, дето се вика. Онзи там си е живял в Стратфорд и си е продавал, купувал, давал под наем за лихви, пари под лихви и т.н. Децата му са били неграмотни, жена му също, самият той също е подозрително дали е владеел краснописа, това си личи от останалите няколко подписа... Гилилов го нарича Шакспер и държи така да бъде, че точно така се е подписвал и така е записан даже в кръщелното му, че той е Шакспер, а не Шекспир. „Шекспир“ е разводняващо копие, отразяващо копие като символ, като значение... Така, по този въпрос... и оттам, понеже „Зимна приказка“ заедно с „Бурята“ са последните валидни текстове на Уилям Шекспир, ние се опитваме да напишем още един текст върху сюжета на „Хамлет“ след като вече Хамлет го няма. Това беше тема на едно от ателиетата, това беше тема паралелно и на второто ателие, което се занимаваше с догадката или с импровизацията на Том Стопард „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“. Едно от нещата, които ще ви съобщя в аванс - ние решихме, че Розенкранц и Гилденстерн са живи. Така че това ще е една от малките новини в новата пиеса, която е по Шекспир, новият спектакъл по Шекспир. Основен персонаж в него ще бъде, както се досещате, Хорацио и останалите няколко души, живи, и между тях е английският посланик, който е донесъл вестта за Розенкранц и Гилденстерн, по-точно е съобщил тази лъжевест. Това с няколко думи, за да ви заинтригувам само, тъй като не сме още готови, много сме далече от това, което можем да наречем окончателен сценарий и започване на работа. Това само ви съобщавам... Какви са нещата, които по някакъв начин кореспондират със „Зимна приказка“? При нас също ще има едно дете, което се очаква и което в легендата ще бъде хипотетично детето на Хамлет. Това, което на мен ми харесва в тази първа крачка към Шекспир, е особената поезия на спектакъла, неговата чистота, неговата блестяща форма и особения нов екип, нови лица, които се вписват във всичко онова, което сега знаете като актьори на „Сфумато“. Има няколко нови лица и аз мисля, че това е едно от най-интересните, най-вълнуващите постижения на този спектакъл, както, мога да кажа, за формата на спектакъла, за неговия въздух, който, надявам се, ще усетите. И това, което също е много важно днес, е, че спектакълът е много, как да го кажа, жизнен, той излъчва някаква жажда, някаква особена любов към живеенето. В него има много чувство за хумор, което също е ново за нас. Както обикновено се казва - ние сме много мрачни и ако няма поне няколко гроба и трупа на сцената, ние не се занимаваме с някакви текстове. Сега вие ще видите, че нещата са някак си по-други, надявам се, че това също ще ви изненада и ще ви хареса.
РАДА БАЛАРЕВА: Маргарита наскоро нарече сформирания екип за постановката „Зимна приказка“ - банда, в най-любовния смисъл на тази дума. И ако иска, да каже няколко думи за новата си „банда“. Мисля че на вас ще ви бъде любопитно, защото наистина има много нови лица за „Сфумато“.
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: В началото бяхме група, след това се превърнахме в трупа и сега сме банда. Това е, което мога да кажа - това надскочи моите очаквания. Начинът, по който се вписаха, свързаха и бяха посрещнати новите хора, защото половината от трупата - девет актьори, са за пръв път в „Сфумато“. В същото време това са момчета, които идват на ателиета, присъстват по някакъв начин в това, което става тук. Те имат любопитство не просто към това какъв тип театър правим, а към начинът, по който се живее в „Сфумато“ - отворените формули, лабораториите и т.н. Това са много важни работи. И какво да ви кажа, представлението е в процес на ставане, случване. Този път аз мога дълбоко, убедено да ви кажа, че то ще се случи. Дали ще се случи тази вечер, или на пети, или след един месец, това не мога да кажа, но този път аз някак знам, че то ще се случи. Ако нещо не става, не се случва, не ви достига при някого или в нещо от спектакъла, това е единствено мой проблем и аз имам отговорността да си го придвижвам. Те са страхотни... страхотни. По страхотен начин стояха, по страхотен начин работиха, абсолютни самураи са, готови са да се подложат на много повече от това - сериозна провокация, за да направят сериозна роля. И аз мисля, че този дух, този хъс, това предаване на щафетата, това, което не може да се измисли, не се изрича в прав текст, а на което всъщност се крепи целият този замисъл, се усеща.
РАДА БАЛАРЕВА: И така, въпроси?
МАЯ ПРАМАТАРОВА: Аз имам един въпрос. Времето има огромно значение за пиесата, времето има огромно значение и за „Сфумато“, и ми е любопитно след толкова години кои интуиции, които имахте, когато започнахте „Сфумато“, се потвърдиха в този огромен отрязък от време, в който „Сфумато“ живее, и кои загадки още разчепквате вече с тази шекспирова програма?
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Ние бяхме написали едно студийно евангелие, Мая ти го знаеш много добре, в което първата му точка беше: „Без вяра няма чудо“. В „Зимна приказка“ последната част, това е буквално залог дали тя ще се случи или не, последната тази част, т.е. тази интуиция, това, на което през цялото време не просто сме настоявали, а държали, и удържали в себе си, и удържали в другите, че без вяра няма чудо - това е може би най-мощната интуиция, която не просто се потвърждава, ами тя като изчезне трябва да си ходим.
РАДА БАЛАРЕВА: Други въпроси?
СВЕТЛАНА БАЙЧИНСКА: Иване, „Постхамлет“ реплика ли е към „P.S.“ (постановка от ранните години на „Сфумато“ - б.р.) ? Този опит върши ли ви работа?
ИВАН ДОБЧЕВ: Не, няма нищо общо.
СВЕТЛАНА БАЙЧИНСКА: Поради съвсем различния характер на авторите ли?
ИВАН ДОБЧЕВ: Нещо, което е много рядко, много бегло, много, как да го нарека, намигайки към основния текст. Някои неща ще бъдат цитирани, но не буквално. Няма да има текст на Шекспир... Да, по-скоро е реплика към Том Стопард. По тоя повод една смешка ми хрумва: когато четох едно интервю на Кончаловски, в което той коментира неуспеха на свой филм в Америка и цитира някакъв американски театрален критик, който след премиера на „Хамлет“ в Америка чул жената до него да казва на мъжа си: „Колко жалко, че Хамлет умря, няма да има продължение“ (смях). Та някак си срещу ей тия нагласи също е желанието ми да човъркам около „Хамлет“, а не да правя самия „Хамлет“.
РАДА БАЛАРЕВА: Аз не ви прочетох актьорския състав, тъй като всички разполагате с флаерите, а пък и в медиите го пише, но ако имате въпроси, ако някое актьорско име не ви е познато, Маргарита и Иван могат да ви кажат.
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: На флаера е най-малкият актьор в трупата Марк Делчев.
РЕПЛИКА: За това беше въпросът ми.
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Да, това е детето в представлението.
ИВАН ДОБЧЕВ: Това е синът на нашия колега Недялко Делчев и актрисата Вяра Табакова.
РАДА БАЛАРЕВА: Имате ли въпроси? Ако нямате, Маргарита да отиде да си види актьорите.
РЕПЛИКА: Да настрои оркестъра.
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Благодаря ви.
ЖУРНАЛИСТИ: На добър час.
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Приятно гледане.