"Завръщане във Витенберг" - ТР "Сфумато"

Дата на публикуване: Oct 07, 2011 1:25:19 PM

Театрален сезон 2011 - 2012

Програма "Шекспир"

Завръщане във Витенберг

текст Георги Тенев и Иван Добчев

снимки от спектакъла: Сфумато

Творчески състав

режисьор - Иван Добчев

художник - Даниела Олег Ляхова

композитор - Асен Аврамов

хореограф - Мила Искренова

видеоефекти - Любомир Младенов

участват: Пенко Господинов, Явор Бахаров,

Антонио Димитриевски, Йордан Биков,

Христо Петков, Малин Кръстев, Елена Димитрова

ПРЕСКОНФЕРЕНЦИЯ

07.10.2011

РАДА БАЛАРЕВА: Здравейте, да си пожелаем успешен сезон. Тази вечер е премиерата на втория спектакъл от Програма „Шекспир“ - „Завръщане във Витенберг“. Както всички знаете, това е един нов авторски проект, създаден и написан от Иван Добчев и Жоро Тенев, под режисурата на Иван Добчев. Екипът надали ще ви бъде непознат: музиката е на Асен Аврамов, костюмите и сценографията са на Даниела Ляхова, хореографията е от Мила Искренова, а визуалните или видеоефектите са на Любомир Младенов. Ще си позволя да цитирам новото, всъщност единственото ново лице в наш проект. Става дума за проект за основна програма, т.е. проект на Маргарита и Иван - Пенко Господинов, който онзи ден в интервю по БТВ за премиерата, каза, че за него това е „най-нахакания проект“ в българския театър въобще. И така, предлагам ви да чуем какво ще ни каже Иван Добчев за този наистина уникален замисъл. Ако имате въпроси, след това ще му ги зададете. Накрая, когато приключим с дискусията около премиерата, Маргарита Младенова ще ви каже няколко думи за целия ни сезон. Жоро Тенев, който ви представих, докато слизаше по стълбите, ни удостои с честта да бъде тук, така че ако имате въпроси и към него като съавтор на текста - те са творчески тандем с Иван, знаете, от дълго време, съответно и на него ще имате възможност да ги зададете. Иване, заповядай.

ИВАН ДОБЧЕВ: Аз съм много уморен, за да почна да говоря отново за концепцията на спектакъла. Може би е по-добре Жоро да започне, защото в един момент аз се откъснах от това да пиша, да съставям конструкция. Тя трябваше да стане плът, да стане спектакъл, да стане игрална, да започне да става истина. При нас това е много мъчителна работа, в смисъл, не да се гърчиш в нея, а се иска много енергия, много усилия, много „гъбисване“, както ние казваме. Аз увлякох Жоро в тази авантюра и оттук нататък много неща се получиха на базата на това, че значи, добре съм го провокирал, добре съм го възпалил, и той написа за мен този блестящ текст. Ще му дам думата той да разкаже нещо за пътя, който извървяхме, за оформянето на проекта, а после за по-конкретни неща ще говоря аз.

ГЕОРГИ ТЕНЕВ: Пиесата „Завръщане във Витенберг“ започва от точката, в която завършва пиесата „Хамлет“. А пиесата „Хамлет“ завършва с една ситуация, която е перфектен образ на националната катастрофа, квинтесенция на националната катастрофа - това, което е Дания. И в процеса на работата, пишейки и говорейки, ние си дадохме представа, че всъщност простият факт - националната катастрофа, е едно от средищните места въобще на българската култура и идентичност от Възраждането насам, т.е. като датчаните в края на „Хамлет“ българите по някакъв начин са спрели да броят провалите. Там до някоя национална катастрофа са ги броили, след това вече не са броени, след това те се очакват, т.е. това се е превърнало в някакъв синдром. Ето, там е връзката, там е особената актуалност на тази тема. Така започнах аз да разбирам желанието на Иван да прави „Хамлет“, желание, което на мен първоначално ми беше почти противоестествено, защото ако нямаш някакво основание да правиш този метатекст, той е някак си от забранените. Ние не живеем в него там, а от финала натам, във фалита. И оттук нататък, когато това нещо се избистри, пътят като че ли, колкото и да беше дълъг, стана много ясен, защото става въпрос за един синдром, в който се живее. А синдромът, забележете, не е заболяване, синдромът е просто някаква съвкупност от симптоми, които си вървят с времето, и не е като една болест, на която е дадено име и съответно й е предписано лечение. Синдромът е нещо такова: така се случва, така мрат хора, така фалират идеи, ей така, през пролетта като духне еди-какво си, и се случват някакви лоши неща. Това не е болест, това не е грип, това е някакъв синдром. Ето, това живеене в синдром, който завлича всякакъв оптимизъм, който завлича всякаква идея, че нещо добро може да се случи, е нещо, което на нас, не че ни е близко, за съжаление ние го живеем. По този начин започнахме да усещаме духа на животите, които са завещали героите от пиесата „Хамлет“ във финалната й точка. И оттам нататък, смятам, че наистина имахме право да продължим техния живот, защото тоя живот е наш. И в крайна сметка това е питането: могат ли да прометят датчаните своята национална съдба, своята участ? Могат ли българите да надскочат синдрома си на това, което вече дори няма и идеологическа матрица, която да иска да го крие, нали, че сякаш са провалени в нещо си, че нямат право да бъдат различни. Може ли това да бъде променено, как може да бъде променено, от кого може да бъде променено? Рибата от главата ли се вмирисва, каква е вината на опашката? Ей тези неща, в които ние седим на всичките си нива - от баналните телевизионни новини до фундаменталната философия, доколкото я има. Ние седим във всичко това. То пронизва абсолютно нашия живот дотолкова, доколкото сме българи, които говорим на един език. Това са сенките на синдрома на националните катастрофи и на невъзможността като че ли да се надскочи нещо, което е. И оттук идва въпросът - какво е това: участ, орис? На българите ли, на датчаните ли, на кого? Не им ли е дадено, може би не им е дадено да бъдат други, може би някой не им дава... устройството. И ето тук е това, за което сега не бива да говорим, защото вие стоите пред едно представление, което трябва да гледате на чисто. Там е голямата наглост, и тя е дело на Иван в една версия върху сюжета на „Хамлет“, която се дискутира вече не върху политическото ниво на това нещо, а в тая вертикала: въпрос на корист ли е това, има ли начин и как, пак по вертикалата, може ли нещо да се случи? Там, където нещата прескачат до нивото на чудото, на нещо, на което можем само да се надяваме. В този смисъл това е най-актуалния театрален текст, по който съм работил. И това е парадокса, защото ви казах как започна за мен самото занимание с „Хамлет“ - по някакъв начин като идея беше невъзможно. Просто защото това е почти невъзможно нещо.

ИВАН ДОБЧЕВ: Това ли е?

ГЕОРГИ ТЕНЕВ: Да, да, това е.

ИВАН ДОБЧЕВ: Жоро нахвърли най-общо... не всичко по въпроса. Естествено, когато започнахме да фантазираме, да допускаме, да се домогваме, почти пипнешком в тъмното, до възможните ситуации, които могат да се породят от тоя финал, от всичко онова, което се е случило, ни вълнуваше въпросът как може да продължи живота оттук нататък. За нас цялата пиеса, целият „Хамлет“ е като роман на спектакъла. Знаете, има такъв режисьорски термин - трябва да напишеш роман на спектакъла. Моят учител Леон Даниел ми го е предал. Пиесата е нещо такова - започва да се случва тук и сега, но преди това се е случил един цял роман и ти, режисьорът, си длъжен тоя роман по някакъв начин, дори не на ръка, не буквално, но някак си да го напишеш, да го знаеш, да го имаш и ако можеш, да го дадеш на актьорите... (Влиза Мила Искренова.) Мила, здравей, заповядай.

РАДА БАЛАРЕВА: Мила Искренова - хореографа на спектакъла.

Мила Искренова, Маргарита Младенова, Иван Добчев и Георги Тенев

(снимки от пресконференцията: velyub)

ИВАН ДОБЧЕВ: Така че в този роман, знаем много добре, основното нещо, което пропуква, което започва да влачи нанякъде текста, да създава особеното напрежение, да тика всичко, което се случва, към трагедията, към тоя трагичен финал, към тая камара от трупове, на която дори и Фортинбрас ще се удиви, е призракът на бащата на Хамлет. Призрак - ходещ мъртвец излиза някакъв от гроба. Още първите тактове на оная пиеса започват да настройват, да казват, че започва нещо извънредно, започва нещо като съдния ден, започва нещо, което мирише на Апокалипсиса, започваме да чуваме тръбите, като че ли. Оттам насетне Хамлет действа по някаква такава особена поръка, особена стратегия. В нашия замисъл матрицата на големия текст трябваше да произведе някакъв подобен. Ние решихме, че този феномен може да бъде поднесен само чрез Офелия. Там има някакви недомлъвки, има някакви грешки. Не знам дали сте обърнали внимание, но аз понеже съм се занимавал с „Хамлет“ много дълго - и съм го поставял, и след това съм правил много опити върху него - съм обръщал внимание на такива едни подробности, които на пръв поглед изглеждат като грешки, като недомислие, но понякога те са умишлени, понякога те се натрапват. Хамлет се завръща от Англия, след като е пратил Розенкранц и Гилденстерн на смърт, пише писмо на Хорацио. Междувременно Офелия се дави. И Хамлет, пристигайки на гробищата, заварва погребението на Офелия. Значи, Офелия я погребват едва ли не на следващия ден или почти на същия без опело - свещеникът прави някакви уговорки, че не е ясна тази смърт, че тя е самоубийца. И там се погребва един човек, на който, така да се каже, не му оставят времето истински да бъде покойник. Има някаква възможност за грешка. Писал съм в един текст, че при нашите занимания с Гогол и Достоевски сме установили, че при тях това го има - такива едни идиосинкразии на тема „да не ме погребете жив, проверете внимателно“. Достоевски е оставял бележки на брат си: ако съм умрял, не бързайте, чакайте... и т.н. Тоест този ужас да не бъдеш погребан жив съществува в едни такива доста зрели, смислени хора на пръв поглед. Разбира се, при Гогол да кажем „смислен човек“, там малко в кавички е всичко, но при него даже се мълви, че това се е и случило. И ние допуснахме, че там е възможна някаква такава грешка. Нататък в спектакъла ще видите как това допускане, тая надежда за чудо е провокирана, какво я провокира и как сме я представили. Там е възможно, някак си това е възможно да го искаш, а освен това то е възможно като нещо ей такова - не просто да излезе кралят, не Хамлет, а да излезе нещо такова, което да даде някакъв друг знак, да даде някаква друга надежда на тия, които са останали живи в Дания. И това е простичката, най-простата формула или най-простият сюжетен ход, около който се гради цялото наше изследване. Плюс тоя стремеж или, как да го кажа, този незавършен жест, който Хорацио, ние го наричаме Хор по примера на Том Стопард, има да извърши. Той посегна към чашата на умиращия Хамлет, но Хамлет отложи жеста му, помоли го да предаде властта на Фортинбрас, да разкаже всичко и тогава, ако иска, да отложи блаженството, както се казва. И ние започваме с този отложен жест. Този отложен жест в нашия спектакъл много дълго се опитва да бъде свършен, да бъде довършен, да бъде доведен до край. Но към това започват да се появяват някакви други основания за задържане, някакви други основания за отлагане на това завръщане във Витенберг, което е по някакъв начин метафора - завръщане в някакъв друг допуск на същинското живеене, при положение, че тази Дания - вече сме разбрали от самия Хамлет, от всичко, което се е случило дотук, че тази Дания не е място за живеене, че тук това е затвор, че това е мъртвило, че тук има нещо гнило, че тук това е свят запусната градина, сред гнус и смрад, тук всичко е... не е за живеене, просто трябва да бъде напуснато, трябва да бъде изоставено. И да се върнеш в някакво друго място, ако имаш такова, ако приемеш, че Витенберг е мястото, където ти живееш в някакво друго измерение, в някакво друго време, където живееш с Плутарх, където живееш със Сенека, където живееш с всичко онова, което ти е завещала тая цивилизация. Това е допълнението ми към онова, което каза Георги... Тук е Мила, която въвлякохме в тази авантюра. Тя ни помогна много в една сцена, която имаше нужда от нейната намеса, от хореографска намеса. Ще я видите и нея.

РАДА БАЛАРЕВА: Мила, ще кажеш ли как работи в тази енигматична материя?

МИЛА ИСКРЕНОВА: Аз за пръв път работя с Иван Добчев. Имах, разбира се, много голям респект и даже известен страх, защото знам, че той е възможно най-тежката артилерия. За щастие в края на миналия сезон имах достатъчно време и спокойствие, и за мен това беше наистина едно много силно преживяване, защото не знам колко аз съм помогнала на режисьора, но за мен неговите виждания и изисквания бяха изключително интересни, понеже той работи много с визията, с пространството. И на една от репетициите му казах: аз бих ти направила соло. Защото начинът, по който усеща тези неща с тялото си, са не само много верни, но и много интересни. Така че малко е да кажа, че ми е било приятно, беше ми много интересно. Освен това той е един изключително изтънчен поет вътрешно, в това също се уверих. Надявам се, че в действителност съм му била полезна с нещо, защото това захранване за мен беше много важно и интересно. Както и самият материал, разбира се, за който вече сте говорили. Изобщо това търсене на другото измерение мен отдавна ме вълнува. Не е нещо, което ме изпълва с мистичен страх... да не кажа, че отдавна вече по някакъв начин съм се прехвърлила там. Така че, благодаря.

РАДА БАЛАРЕВА (към Маргарита Младенова): Ти прехвърлила ли си се при Мила?

МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Аз мисля, че съм с единия крак там (смее се).

РАДА БАЛАРЕВА: Би ли искала да споделиш някакви мисли за постановката?

МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Може би е хубаво, ако имат въпроси, да ги зададат, защото Иван и Жоро скоро трябва да се качват.

АНЕЛИЯ ЯНЕВА: В рамките на шегата: какво стана с онова „останалото е мълчание“, което според мен е като червен восък или печат на финала на „Хамлет“ и заклева за това да не се говори: забравете този случай? Това е едното, и второ: както разбирам, във вашите интерпретации датчаните са благословени с един Витенберг - илюзорен или реален, където могат да се върнат. Казахте, че вашата интерпретация коментира нашето живеене. На нас оставихте ли ни този шанс, някакъв Витенберг?

ИВАН ДОБЧЕВ: Първо за мълчанието. Мълчанието е: нататък няма нищо. Аз отидох в мълчанието. Така или иначе нашият текст - това което създавахме като текст, непрекъснато кръжи около този монолог. Да бъдеш или да не бъдеш, да отидеш в мълчанието, да отидеш отвъд, какво има там отвъд, откъдето никой не се завръща? Последната фраза на Хамлет е мълчание. Там има мълчание, там няма нищо. Ние така тълкуваме мълчанието. Иначе има борба да бъде разказано всичко, да бъде разказан целият случай, целият живот, цялата история. Tell my story - разкажи моята история. Значи, Витенберг... - какъв Витенберг да ви дадем? Не знам. Не сме мислили за това, не сме създавали някакви илюзии. Това, което сме получили, и с помощта на Мила, и с помощта и на Асен, който написа една страхотна, чудовищна песен, невероятна песен по текст на Жоро - Жоро написа текста на немски, песента е на немски... Значи тая неистова, неизтребима у нас способност, нещо, което може наистина да ни държи, това е любовта, това е желанието да реализираш една любов, да влезеш в една любов, да ти се случи. Това е нещото, което сме сложили като, как да го нарека, като нещо равно на Витенберг. Ако имаш това, ти имаш всичко... Разбирате ли?... В спектакълът има и проекти за напускане изобщо на Европа, че Европа тотално е сдухана, тотално е неспасяема, че вече всичко се е скапало, всичко е прогнило и тук няма възможности за каквото и да е бъдеще, за каквото и да е мислене за живеене по-нататък. Европа просто трябва да бъде напусната. Това е проект, който също стои в спектакъла в търсенето на някакво място, където всичко може да започне на чисто. Разбира се, то е някакъв паралелен опит.

ГЕОРГИ ТЕНЕВ: Задължително е да кажа, че част от текста на песента е на Вергилий. Подсещам се за това, защото вие казвате за "останалото е мълчание". Ние доста сме медитирали над тази фраза, защото "the rest is silence" има различни нива на тълкувание, едно от които е, че и покоят е мълчание. И някои други нива, като именно в песента е интерпретирано едно от тези нива. Ако щете, грешката "Завръщане във Витенберг" е нарушението на печата „останалото е мълчание“. Ако се наруши това желание на Хамлет, се отваря грешката Витенберг, а дали е грешка всъщност?

РАДА БАЛАРЕВА: Някой друг иска ли да зададе въпрос?

Мълчание.

РАДА БАЛАРЕВА: Не потъвайте още отсега в мълчанието, защото ви предстои.

ИВАН ДОБЧЕВ: Добре. Благодаря ви. Ще ви оставим с Маргарита, защото ние трябва да отидем да си видим актьорите.

РЕПЛИКИ: На добър час.