"Да отвориш рана" - Театър "Българска армия"

Творчески състав:

постановка - Иван Добчев (гост)

сценография - Красимир Вълканов (гост)

музика - Асен Аврамов (гост)

костюмография - Даниела Настоска (гост)

Фотограф: Симон Варсано

Участват: Христо Петков (гост), Цветан Алексиев (гост), Георги Къркеланов, Васил Михайлов, Георги Кадурин, Тигран Торосян, Леонид Йовчев, Веселин Анчев, Милен Миланов, Георги Новаков, Мирослав Косев, Стойко Пеев, Мирослав Пашов, Николай Тодоров (гост), Мимоза Базова, Анастасия Ингилизова, Лидия Инджова, Гергана Данданова

ПРЕСКОНФЕРЕНЦИЯ

13.01.2010

МИТКО ТОДОРОВ: Добре дошли на пресконференцията. Честита Нова година на тези, с които не сме се видели. Да ви е спорна и по-хубава от всички досега. Тази година е година на шейсетия юбилей на Театър „Българска армия“, ние вече го обявихме в началото на сезона и този проект, с който ние посрещаме за пръв път публиката, е посветен и на шейсетата годишнина, която ще бъде низ от редица прояви и вие ще участвате в тях. Аз бих искал да кажа, че така юбилеят по някакъв начин показва и илюстрира облика и почерка на театъра в по-голямата част от неговата история, в това число и правенето на по-мащабни проекти и спектакли - един от почерците на Театър „Българска армия“ през годините, макар че самият театър се е казвал по различен начин. Това беше и замисълът на ръководството и на творческия колегиум на театъра за първата премиера на 2010 година, за която премиера – ще видите и в програмата, и в другите материали, ни помогнаха след кандидатстването с проект от Столичната програма „Култура“, а също така и от „Алфа Арт Галерия“ със собственик г-н Добромир Славчев. Всъщност икономическата ситуация, която ни настигна през 2009 година, ви е ясна и ние нямаше да можем да реализираме този проект със собствени бюджетни средства, затова се обърнахме към приятели... Ние имахме нужда от подобен проект, не само защото е шейсетата годишнина, а и защото от време на време театърът трябва да прави такива мащабни платна, така да го наречем, в които, както и моите колеги, така и аз мисля, се проявява силата на творческия ресурс на един театър. Искам да благодаря на постановъчния екип в лицето на г-н Иван Добчев, в лицето на Краси Вълканов, в лицето на Даниела (Настоска) и на отсъстващия в момента Асен Аврамов. Искам специално да благодаря и на автора и драматурга в Театър „Българска армия“ г-н Боян Папазов, който не само че работи в предварителната подготовка, но и в целия процес. Както виждате тези осемнайсет наши колеги, които бяха на сцената, не са всички от нашия театър – ето тук е „Бенковски“ - Христо Петков, на който искам да благодаря, а също и на Цецо Алексиев и Ники Тодоров, които са, така да се каже, наши гастрольори. Много може да се говори по тази тема, която беше засегната, акцентирана в днешния спектакъл, но аз се надявам, че по този въпрос вие най-вече очаквате какво ще каже постановчикът, тъй като ще ви е интересен замисълът на всичко това, което се случва, което е показано, затова предоставям думата на професор Иван Добчев.

ИВАН ДОБЧЕВ: Ами, аз ще избегна да говоря много, тъй като доста говорих по телевизии, по радио, написал съм и един текст, който мисля, че е депозиран в БТА, и така, там съм се опитал да си кажа размишленията по време на репетициите, всичко онова, през което съм минал, всичко онова, което е свързано по някакъв начин с творческата ми биография и моето пристрастие към тая тема „рана“... Неудобно ми е аз да казвам какво съм искал да кажа, мисля, че спектакълът би трябвало да го е извършил. Така че очаквам вашите въпроси, искам да благодаря на моя екип, след много дълги, така, години, намерения, разминавания, ние най-после се срещнахме с Краси Вълканов, един художник, който аз много уважавам и много ценя – театрален художник, и той доведе в екипа и своята ученичка Даниела Настоска, която е...

МИТКО ТОДОРОВ: ...от Прилеп.

ИВАН ДОБЧЕВ: Прилепа града. С Асен Аврамов няма защо да ви казвам защо работя, ние работим с него вече двайсет години и това за мен е важен член от екипа. Когато работим с Грети (Маргарита Младенова) с него, ние не работим като с човек, който да ни направи музикално оформление, на нас Асен ни трябва като другият човек, който работи върху партитурата на спектакъла.

РЕПЛИКА: Добре е и музикално оформление да има все пак.

ИВАН ДОБЧЕВ: Да, може да има, някои хора правят музикално оформление, ние не правим такова оформление.

МИТКО ТОДОРОВ: Не можахте ли да се скарате с Боян нито веднъж?

ИВАН ДОБЧЕВ: Значи искам да кажа, затова оставих Боян на последно място като представяне, тъй като така или иначе всичко тръгва от неговия текст и се базира на този текст. За тези, които познават този текст, той е публикуван в онези години, малко след написването му – седемдесет и осма година може би. Има грамадна, огромна разлика, тъй като ние седяхме с Боян и започнахме отново да преосмисляме нещата и посоката, в която беше тръгнало решението, и се наложиха много промени, много нови неща се написаха. Всички тези откровения на жените, които видяхте, които са пет на брой, ако сте ги броили, тези откровения са написани съвсем наново, такова нещо изобщо е нямало и почти няма и намерение в първоначалния текст и освен това вътре в самия сюжет на пиесата се получи също някаква необходимост от промени, някои неща отпаднаха за сметка на други...

МИТКО ТОДОРОВ (влиза Георги Къркеланов): Волов, ела тук.

ГЕОРГИ КЪРКЕЛАНОВ: Само да си взема кафе.

ИВАН ДОБЧЕВ: ...така, това искам само да кажа около времето - това е интересно за вас като хора, които искат да знаят още нещо от кухнята или да погледнат зад кулисите. Да, зад кулисите ние до последния момент работихме и върху текста, паралелно с актьорите – актьорите понякога ги ползвахме като хора, чрез които да проверим необходимостта от един текст, неговото звучене, неговата сила и мисля, че това е естествен процес. Тези, които познават нашата работа в „Сфумато“, знаят, че за нас това е естествено, всички хора, които работят, правят един проект, така да се каже, до последния момент стоят в него и нещо пипат още, нещо търсят още, нещо намират, а понякога то продължава и след премиерата. Знаете, че Христо и Цветан са кадри, така да го наречем, на „Сфумато“, тяхната необходимост тука сред този много силен екип беше именно поради липсата на точно такива две лица, две индивидуалности, които на мен ми трябваха и аз си позволих да поискам от директора, от ръководството на театъра, те да бъдат поканени. Така е, виждате трупата, мощната трупа на Театъра на армията, която така напомня най-добрите си времена – времената на „Животът е сън“, времената на „От земята до небето“, времената, когато са се правили такива мощни, грамадни, страшни текстове, които само този театър можеше да изнесе, можеше да защити, можеше да им даде мощ, да им даде плът. За щастие, трябва да кажа, че има едно младо поколение момичета, които са влезли в този театър и които са прекрасни актриси, и това придава още по-голямо значение на тази трупа и по-големи възможности. Това е, което мога да кажа, ако имате някакви въпроси, ще ви отговоря.

МИТКО ТОДОРОВ: Разбира се, топката е във вас... Аз искам да добавя само към това, с което, надявам се, сте в съгласие с г-н Добчев, за работата на всички технически служби и ателиета в театъра, в звук, майсторите, осветлението и всички, които се справиха по един добър начин с трудната задача, която Краси Вълканов и Даниела им поставиха, така че те изнесоха също един процес, който беше важен за визията на спектакъла, за неговия саунд и т.н. Мисля, че това също е важно за живота в днешни времена на един театър.

ИВАН ДОБЧЕВ: Такъв тип спектакли наистина приличат, тук има някаква тавтология, на това като да подготвяш едно въстание. Наистина, това се прави много трудно, много мъчително, особено в днешни времена, когато както в нашето въстание парите никога не са стигали, винаги са били оскъдни, и така, моите благодарности на нашия спонсор, който помогна на „въстанието“ - даде пари за малко пушки...

МИТКО ТОДОРОВ: ...и барут. (Затишие.) Винаги, когато пресконференциите по наша традиция са след представлението, е малко трудно, така да излезем от една ситуация на емоция и на впечатления и да застанем в по-делова среда, така че имате думата.

ВЪПРОС: Ами, може ли към актьорите – всичките роли са доста ангажиращи, особено Бенковски е много натоварен, така, с очаквания и представи на всеки за тоя образ легендарен – актьорът как се чувства в тази роля?

ХРИСТО ПЕТКОВ: Да, наистина, ролята на Бенковски е исторически много натоварена и е голямо предизвикателство да ми бъде поверена точно на мен. Как се чувствам? Благодаря на колегите, че колкото и да е натоварена тази роля, те, така, доста ми помагат, надявам се и аз да им помагам. Чувствам се добре и благодаря на всички – и на Иван, и на всички от екипа.

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: Моят първи въпрос е към г-н Папазов, защото особено с вашите сценарии за филми вие навремето винаги сте предизвиквали много бурни реакции, меко казано. Да припомним само „Всичко е любов“ или „Една жена на 33“ - може би доста от присъстващите тук си спомнят, че те станаха причина – сценарият и филмът, дори за хубавата статия в “Работническо дело“ навремето. Представям си каква би била реакцията и сега на „Да отвориш рана“, ако бе поставена в този й вид преди 89-та година, но моят въпрос е на какви послания в тази пиеса вие разчитате сега, когато времената вече са други и, дето се казва, всичко може много лесно и ясно да бъде казано? И един въпрос към г-н Добчев: тези - английските свидетелства, репортажите и интервютата на Юджийн Скайлър и на Макгахан – тях по автентични текстове ли сте ги направили и ако е така, кой е дикторът, този запис на английски език кой го е направил на двамата – на Юджийн Скайлър и на Макгахан?

МИТКО ТОДОРОВ: По ред ли да отговарят?

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: Както искат.

МИТКО ТОДОРОВ: Добре, Боян.

БОЯН ПАПАЗОВ: Тоест за посланието, нали...?

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: Да, посланията, то не е само едно в тази пиеса. На кои послания към публиката изобщо вие разчитате най-много в „Да отвориш рана“ сега?

МИТКО ТОДОРОВ: На истината.

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: Моля?

МИТКО ТОДОРОВ: Предполагам на истината.

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: Не, не, ясно, то не е еднозначен отговорът.

БОЯН ПАПАЗОВ: Много дълъг трябва да бъде отговорът и затова не знам дали да отговарям.

МИТКО ТОДОРОВ: Давай, давай.

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: Основните неща.

БОЯН ПАПАЗОВ: Ще се опитам да ви обясня. Когато аз писах тази пиеса, аз познавах вече много добре великоруския шовинизъм, докато днес вече познавам и великоамериканския патриотизъм. И все повече обичам един ядрен физик от малка нация като Холандия като нас, който казва: „Малките народи имат това предимство да не правят големи глупости“. Това е, на което разчитам.

МИТКО ТОДОРОВ: Защото нямат тези възможности (смях). Иване, ти си.

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: Да не правят големи глупости? В случая коя е голямата глупост?

ПЪРВА РЕПЛИКА: Въстанието.

ВТОРА РЕПЛИКА: О, не, не, не, въстанието е дребно. Говорим за едрите глупости.

ТРЕТА РЕПЛИКА: Шегувам се.

ИВАН ДОБЧЕВ: Да не извадят някоя война във Виетнам или в Гърция.

КРАСИМИРА ВАСИЛЕВА: Или в Ирак.

РЕПЛИКА: Ставаше дума за турската империя, ако трябва да бъда по-точен. Не знам дали разбрахте какво ви намеква.

ИВАН ДОБЧЕВ: Аз - за Скайлър и Макгахан. Ами това са документалните записи, които можах да намеря.

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: В първия вариант на пиесата имало ли ги е през 78-ма година?

ИВАН ДОБЧЕВ: Не.

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: Не?

МИТКО ТОДОРОВ: Не.

ИВАН ДОБЧЕВ: Открихме ги в Българското радио и...

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: Моля?

ИВАН ДОБЧЕВ: Открихме ги в Българското радио в архива.

РЕПЛИКА: Да?

ИВАН ДОБЧЕВ: Шегувам се, разбира се. Те знаят (посочва колегите си) – двама мои студенти, които прекрасно владеят английски, ги направиха.

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: А текстът?

ИВАН ДОБЧЕВ: Текстът, за него Боян отговаря.

БОЯН ПАПАЗОВ: Оригинален.

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: Оригинален?

КРАСИМИРА ВАСИЛЕВА: Автентичен... Може ли?

МИТКО ТОДОРОВ: Да, Краси.

КРАСИМИРА ВАСИЛЕВА: Така, общочовешка тема е да защитаваш идеалите си и всъщност пиесата проследява начина, по който всеки индивидуално защитава своя идеал за свобода, което би заинтригувало всекиго, въпреки че в ерата на един филм като „Аватар“ в момента, тази семпла и така откровена, директна постановка, звучи наистина може би леко остаряло, но тя е наша. Това е нашата история, моят пра-пра дядо е заклан в мазето си в село Сестримо, защото е крил Левски и го има в „Записки по българските въстания“ - поп Георги от село Сестримо, и може би почти всеки от нас има в миналото си някаква такава биография, биографична случка, и заради това, това е наша българска пиеса. Много вярна всъщност на нашето съвремие, защото може би имаме голяма нужда да си припомним съвсем директно, недвусмислено и дори леко примитивно това минало, което е страшно важно за нашия днешен ден и което ние все повече забравяме. Така че смисълът на пиесата за мен е много значим и аз адмирирам тази постановка, макар че тя е написана през 76-та година. Друг е въпросът, че аз бях член на комисията, която даде първа награда на най-последната, най-новата пиеса на автора Боян Папазов за Алеко Константинов - „Рицар на Светия дух“, която до този момент вече трета година не е намерила своята реализация на никоя от българските сцени и аз съм длъжна да кажа, че съм доста учудена и изненадана от това нещо, тъй като пиесата има изключителни качества, и също така е поглед към историческото ни минало, много оригинален и много интересно написан от Боян Папазов. Поначало този автор има, така, голямо проникновение що се касае до историческите сюжети в нашето минало. Колкото до решението на Красимир Вълканов, който е един от нашите най-изявени сценографи, тук бих казала, че той не блести с особена оригиналност и не мога да кажа, че съм особено впечатлена от неговото решение, особено от костюмите. Това е мое мнение. Разбира се, в изпълнението на младите актриси, които отбеляза Иван Добчев, аз съм ги гледала и преди това и съм ги отличавала – Лидия Инджова и Гергана Данданова са изключителни млади актриси и е чудесно това, че те участват в спектакъла, радвам се, че виждаме отново Мимоза Базова да играе на сцената, макар и в малка роля, тя прави ролята. Така, излишно е да се спирам на по-възрастните колеги и на прекрасната песен, изпълнена от Васил Михайлов, която е невероятно парче в спектакъла, макар и за няколко минути. В общи линии, на добър час засега, може много да се говори оттук-нататък...

МИТКО ТОДОРОВ: Благодаря, Краси, други въпроси?

ВЪПРОС: Ще взема повод от казаното вече. Стана дума, че работата върху един спектакъл е като подготовката на едно въстание. Очевидно в този текст Бенковски знае какъв ще бъде краят на въстанието, то ще бъде клане, ще се отвори рана, ще има много жертви и Бенковски това го знае от самото начало. Въстанието на този спектакъл за мен лично някак си свърши изведнъж, има нещо недовършено. Чувствам се особено, защото откроихте жени актьори, а пък става дума за това, че това са едни откровения на жените, нещо като хор на жените без възможност за индивидуализация или за някакви такива неща, и ми направи впечатление, че в тази пиеса всъщност липсва жената, а би могла да бъде Райна Княгиня и майката, която е игнорирана като че ли, тя участва, за да бъде игнорирана, да не пречи на великото дело, да не разсейва голямата личност на въстанието. Мисля, че тук като че ли е загърбена една много съществена възможност за конфликт, за драматургичност на сина с майката, нещо което при Ботев, цитиран в текста на Иван Добчев, го има. Сега не знам, има и други панагюрци вероятно тук, но ако играете в Панагюрище тая пиеса, сигурно ще има едно малко въстание срещу нея, защото те са правдоподобни - Павел Бобеков е имал наистина едно по-просветителско съзнание, една диалогизираща и спореща с главния войвода нагласа, но панагюрците все пак не са били само едни преуспели чорбаджии, които, така, като че ли много трудно взимат решението и като че ли са принудени да го вземат. Въобще ценното на един недовършен спектакъл, каквито за мен са и повечето спектакли в „Сфумато“, е това, че човек развързва въображението си и... не че толкова трябва да се спори с режисьора или с драматурга, но могат да се видят нещата по един друг начин и за мен това е ценното в този спектакъл - не ви говоря за монолитност, не бих го сравнил по никакъв начин с „Животът е сън“ - една прекрасна постановка, която помня от студентските си години, с Наум Шопов в главната роля. Там нещата са съвсем други и там раната е някак барокова, по един много индивидуализиращ начин, докато тук става дума за рана в сърцето на тирана и т.н., и т.н. Съжалявам, ако съм прекалил с малко повече думи, но наистина се чувствам развълнуван от спектакъла, и все пак малко ми липсваше музиката, изключвайки прекрасните две народни песни, които са прекрасни две народни песни, но не са театрална музика в строгия смисъл на думата.

ИВАН ДОБЧЕВ: Песента „Свети Георги“ не е народна песен. Такава народна песен няма.

РЕПЛИКА: Има мотив, за Св. Георги много неща има, много подобни...

ИВАН ДОБЧЕВ: ...много, и даже Слави Трифонов пее една своя (бурен смях).

КРАСИМИРА ВАСИЛЕВА: „Даже Слави Трифонов пее една“... „Даже“ (смях)!

ВЪПРОС: А кой театър е поставил за пръв път пиесата?

КРАСИМИРА ВАСИЛЕВА: Театър „София“ - в първата година на Кольо Георгиев като директор.

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: Според мен два стожера има тази пиеса - единият е, че с поделена свобода царство можем да станем, но народ - никога, и другият - този, който дели вярата на права и крива, той я няма. И това са двата стожера, около които действително са двата основни центъра на тази пиеса... сега, въстанието го няма, но то е едно епично платно, то е повод, то е нещо за което се говори, без то реално да стане, без ние да го видим, но неговото въздействие е огромно.

КРАСИМИРА ВАСИЛЕВА: Третият стожер е в сърцето на тиранина - „Аз отворих такава люта рана, която няма никога да заздравее“.

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: Това го няма казано, това го казва Бенковски като вижда, че...

КРАСИМИРА ВАСИЛЕВА: Как да не е казано - то това е заглавието на пиесата.

МИТКО ТОДОРОВ: Виждаме, че дори и тук, така, в по-специализираната, по-професионалната аудитория, по-четящата аудитория има спорове по тези въпроси. Значи започнахме да изпълняваме или да реализираме целите, които сме си поставили в началото. Надявам се, че и публиката в следващите вече представления ще реагира по този начин, надяваме се, дай бог, защото както казаха и Краси, и другите от постановъчния екип, ние имаме нужда от това, от истината в нашата история. Макар че за Априлското въстание е толкова много написано, че по някой път се объркваме, особено младите хора, които го изучават. Други въпроси има ли?

ВЪПРОС: Въпросът ми е малко смесен - към г-н Добчев и към г-н Папазов, тъй като казаха, че до последно са работили върху текста и е явно, че той е претърпял много големи изменения - дали е била търсена тази... много интересно впечатление ми прави контраста между силно търсения документален ефект, дори в моменти сравним с репортажите по ВВС, с тези английски гласове на фона на жените, и с доста библейските метафори, свързани с апостолството и мъченичеството, които са, така, много красиво изградени като един своеобразен контрапункт между двете.

МИТКО ТОДОРОВ: Кой пръв?

ИВАН ДОБЧЕВ: Да, аз чета пиесата като едно литургично действие, тя е някаква своеобразна литургия... и така е като проект... като проект тя има за цел или за модел апокалипсиса. В апокалипсиса има, ако си спомняте „Откровението на Йоан“, много документалност. Там някакви документални завети, той ги цитира като документални, гласове, които казват...

РЕПЛИКА: Лъжливите пророци, които са в пиесата...

ИВАН ДОБЧЕВ: ...които се обаждат, които питат, задават въпроси, пращат някакви послания. Така че дори английските гласове са вкарани в нашия проект за апокалипсиса. Те излизат от някакви гръмотевици, започват да артикулират думи на английски, които са преведени някъде и на български. Така че това се прави и мисля, че това би трябвало на всеки, така, интелигентен човек да е ясно, че това е литургично действие, не е психологическа пиеса.

БОЯН ПАПАЗОВ: Сега, да ви обясня за мене. В пиесата, която написах преди трийсет и пет години имаше едни така наречени предсказания - това е текст, който показва какво ще стане, когато дойде въстанието. В пиесата те бяха абсолютно несценични, аз и в по-късни години продължих да правя това нещо, има го и до ден днешен в моите пиеси, аз пиша едни текстове, които са абсолютно несценични, но те представляват предизвикателство към въображението на режисьора, и ето Пантелей Пантелеев не обърна въобще внимание на онези предсказания, а Иван Добчев се учуди, че не ги е използвал и каза „дай да представим въстанието по този начин, чрез едни откровения“. Те са базирани частично на някои документални думички, но ето това нещо, за което стана дума - за кривата и правата вяра, тази глава го измисли (!). Разбира се, това всичкото идва въз основа на документалистиката, която има при сина на Петър Горанов - Ангел Горанов, който, така, много скоро след Освобождението първи записва, от оживелите в Батак, какво е станало. Там има едни детайли, които аз не мога да измисля и които сме използвали.

...

МИТКО ТОДОРОВ: Други въпроси и мнения има ли?... Ами, в такъв случай аз искам да ви благодаря и да ви пожелая успешна година и да се надяваме, че заедно с вас ще примамим, както се казва, публиката да гледа тази постановка - израз на нашата историческа памет. Благодаря ви.