"Да готвиш с Елвис" - ОДТ "Боян Дановски" - Перник

Дата на публикуване: Dec 06, 2011 10:37:57 PM

Театрален сезон 2011 - 2012

Да готвиш с Елвис

черна комедия от Лий Хол

ПРЕСКОНФЕРЕНЦИЯ

Театър „Българска армия“

06.12.2011

ИВО ГОРЧЕВ (директор на Театър „Боян Дановски“ - Перник): Добре дошли на нашата пресконференция. Виждам, че много добре се ориентират хората от масата вляво и си взеха по чаша червено вино. Заповядайте, и режисьорът г-н Ламбрев оттук нататък ще комуникира с всички вас.

НИКОЛАЙ ЛАМБРЕВ: Първо, днес е Никулден и всеки, който има желание, може да си поръча червено вино...

РЕПЛИКИ: Честит имен ден.

НИКОЛАЙ ЛАМБРЕВ: ...да, и можете да ми кажете „честит имен ден“ (смях). Пак казвам: желаещите - червено вино. Сега, за спектакъла - това е един любопитен английски драматург, който за пръв път се среща с българска публика чрез нашата постановка. Антония Парчева преведе текста, за което много й благодаря. Това за преводача не е изпитание, но е едно предизвикателство в нашето българско пространство, и аз се радвам, че тя е тук сред нас в момента. Останалите думи за Лий Хол са думите, които чухте в спектакъла. Любопитното за мен е това, че той е един провокативен автор. Под маската на, както той казва, една черна комедия или един черен фарс на днешното битие, Лий Хол ни дава възможност чрез играта, чрез жонглирането уж с познати и банални неща, да се срещнем с, в кавички казано, ужаса на живота. Но понеже ужасът е част от нашето ежедневие, единственият полезен ход са смеха и иронията. Британската ирония и английският хумор не са ни чужди, но не са и толкова близки за нас в нашето битие, и в крайна сметка именно представлението ни дава възможност да отворим една вратичка към онези люде, онези хора, които искат да напуснат баналното възприемане на нещата, а баналното, както всички знаем, залива и нашето изкуство - дано не ни залее до такава степен, че само с шнорхели да се спасяваме. Възможността да реализирам аз лично този текст, е шансът ми да се срещна и с Иво Горчев като директор на ОДТ Перник, който откровено и без никакви скрупули и измислени съображения прие текста, и благодарение на него в крайна сметка всички ние тук днес се срещнахме с публиката. Аз му благодаря. Надявам се, че присъствието на Веселин Мезеклиев, участието на младите актьори: Аделина Петрова и Михаил Петров, и гостуването на Савина Бързева, също е една възможност този театър да подчертае, да предизвика личната си енергия, и чрез тези лица да се срещне в днешния ден и със софийската публика, и да покаже, че животът в крайна сметка иска енергия, иска, така, добра компания за работа, иска една вяра в театъра, и когато тези неща се съберат на едно място с професионализма, публиката може да има шанса да види нещо любопитно, нещо интересно, нещо провокативно. Така че тези, които споделят усещанията ни за този текст, са наши приятели, а тези, които не го правят, също са наши приятели, защото между приятели и неприятели... - само едно стъкло ни разделя от истината. Така че, благодаря ви, че сте тук, че сме заедно, и наздраве.

снимка: velyub

НИКОЛАЙ ЛАМБРЕВ: Дълги години работя с Чайка Петрушева и сега пак с нея реализирахме този проект. Не е изненада за никого това наше движение в театралното пространство, но важното е, и затова го казвам, че връзката между режисьор и художник, между режисьор и актьори, и хората, които работят на едно място, винаги се чувства, т.е. връзката в нейния дълбок смислов... как да го кажа, не просто по професионалните координати - онова, което е свършено, но връзката, която е вътрешна, която се базира на едно общо усещане за живота, едно общо търсене и едно общо желание. И тогава дори и да сбъркаш, дори и да достигнеш до ада на съмненията, когато това е с хора, с които имаш творческа връзка, тогава някак си и чадърът на Господа е по-благосклонен към нас. Така че благодаря сега на екипа - на Чайка, на Мила Искренова, която нямаше възможност да присъства, и на хората, които работиха и които са невидими за публиката. Това са хората от сценичния персонал, с които аз се срещнах за пръв път в Пернишкия театър, но така, с едно уважение се отнасях към техния труд, защото в последно време всичко е важно... - имат значение всички тези съдби, с които ние сме свързани: хората, които работят зад сцената, които носят реквизита, които свалят, слагат осветления... И това нещо има значение в тоя наш театрален идиотски свят, защото всичко много лесно се разпада... но за разпад днес няма да си говорим, понеже е Никулден... Е, толкова (смях).

Кратка пауза.

ИВО ГОРЧЕВ: Ако няма въпроси от журналистите, поне въпроси от колеги, приятели... Нещо много интересно спомена тук г-жа Парчева, с което ще провокираме режисьора: един много интересен герой сме пропуснали...

НИКОЛАЙ ЛАМБРЕВ: Все пак режисьорът има право да...

ИВО ГОРЧЕВ: Естествено, ама все пак да разкажем... ако има интерес към автора.

НИКОЛАЙ ЛАМБРЕВ: Да, има един герой - една костенурка, която отпадна от разпределението поради обективни причини.

ВЕСЕЛИН МЕЗЕКЛИЕВ: Не можахме да я научим да ходи (смях).

НИКОЛАЙ ЛАМБРЕВ: Да. Освен това, някак си, тя е под забрана. Но пък тя беше заменена с друга акция... Тези, които искат да прочетат текста, могат да се запознаят със СТЕНЛИ - така се казваше костенурката.

ВЕСЕЛИН МЕЗЕКЛИЕВ: И да имат спомен от закланата костенурка.

Бурен смях.

НИКОЛАЙ ЛАМБРЕВ: Да, трудно беше да изядем костенурка на сцената и затова казахме - айде сега...

РЕПЛИКА: Да пощадим горкия СТЕНЛИ.

НИКОЛАЙ ЛАМБРЕВ: Да пощадим, да, защото след това... актрисата във Франция в защита на животните... - щяхме да пострадаме доста.

ВЛАДИМИР БУРИЛКОВ: Мога ли да кажа нещо?

ИВО ГОРЧЕВ: Кажете.

ВЛАДИМИР БУРИЛКОВ: За втори път през живота си имам нахалството да не съм гледал представление и да взема отношение. Първия път гледах половината представление на моя учител по режисура Красимир Спасов - една пиеса от Мариво, взех отношение и говорих глупости. Тази вечер няма да говоря глупости, ще кажа само следното нещо: бих прибавил към вашия преамбюл една малка подробност - театърът в Перник се казва „Боян Дановски“. И, слава богу, че в лицето на г-н Горчев - не му правя комплимент, театърът намери най-после своя адекватен директор. Пожелавам на Общински театър „Боян Дановски“ да бъде водещ театър, и май че натам отива работата... Още нещо ще кажа: мисля, че аурата на това заведение тук е много добра. Тук се намираме все пак в Театър „Българска армия“ и не е случайна тази връзка между Театър „Българска армия“, който никога не бива да носи ничие име, и Общински театър „Боян Дановски“. Така че за много години на всички хора, които се казват Николай - да си спомним за всички Николаевци, Николети... живи и безсмъртни. За много години.

ИВО ГОРЧЕВ: Иска ли някой червено вино още? (Смях.)

НИКОЛАЙ ЛАМБРЕВ: Тук е и режисьорът професор Красимир Спасов. Мишо, Савина и Ади в крайна сметка са благословени от неговата ръка. (Обръща се към Аделина Петрова, Савина Бързева и Михаил Петров): Ако искате да кажете нещо пред него, посмейте (смях)... Това е всъщност вашият първи официален професионален дебют.

РЕПЛИКА: За незнаещите, това са студенти на Красимир Спасов.

ВЕСЕЛИН МЕЗЕКЛИЕВ: Може би трябва да кажем като подробност, че професор Красимир Спасов прие тези деца - както и всички останали, които седят на масата, и това е последният випуск от НАТФИЗ, на който Николай Ламбрев беше главен асистент, а аз за две години им бях асистент. Така че нещо семейно се получи (смях)...

снимка: Албена Ковачева

НИКОЛАЙ ЛАМБРЕВ: Още нещо за пиесата - тя е обявена за най-добрата комедия във Великобритания - 2000-та година. Сега сме 2011-та. Този автор е известен в света като сценарист на филма „Били Елиът“, който има няколко номинации за „Оскар“. Изключително интересен... Другото интересно е, че той се занимава с Брехт, прави адаптации на много пиеси на Брехт за Англия, занимава се с преподаване и, така, с брехтианство, което личи и в тази му пиеса. Любопитен е този брехтов поглед като структура и като творчески подход - това разделение на сцените и т.н... Лий Хол е човек, който културологично не е само пишещ театрални текстове, а има интерес и към теорията, към стиловете в театъра. Интересно е, един британец да се занимава с брехтианство... Той даде някакви надежди, че ако има възможност, ще дойде в България.

ВЛАДИМИР БУРИЛКОВ: Искам да попитам г-н Горчев: какви са вашите планове за 2012-та година като репертоар?

ИВО ГОРЧЕВ: Ами сега, много ме затрудняваш, ти хем не гледаш представленията, хем... колко време още няма да гледаш, за да ти кажа (смях).

ВЛАДИМИР БУРИЛКОВ: Да речем, какво предстои след два месеца?

ИВО ГОРЧЕВ: Нека да минат празниците - Коледа, Нова година, и ще видим какво ще правим, ще решим. С тия млади актьори всичко е наред.

ВЛАДИМИР БУРИЛКОВ: Дай боже.

БАЯ ДЖАПИЧ: Аз ще питам само, защо тази пиеса се нарича комедия, това не е комедия, тя е абсолютна трагедия, в смисъл...

ИВО ГОРЧЕВ: Това е бяла трагедия.

НИКОЛАЙ ЛАМБРЕВ: Авторът я нарича фарс или черна комедия... Истината е, че за пиесата беше търсен постановъчен ход и в други театрални пространства, но много от театралните мислители, да не казвам директори, казаха: абе тоя брутален текст как може изобщо да си позволяваш да го предлагаш?

БАЯ ДЖАПИЧ: Кой го каза това?

НИКОЛАЙ ЛАМБРЕВ: Да не споменавам имена. Искам да кажа, че някои ги смущаваше текстовата основа. Освен това, не знам доколко възприемателните реакции на нашата публика могат да гарантират разбирането, що се отнася до това какво точно е съвременен фарс, какво значи черна комедия и т.н. Освен това, движението, което се извършва от началото на пиесата и спектакъла към края, също е нещо, което трябва да се проследи, за да може да се възприеме неговия игрови и публицистичен смисъл, защото в крайна сметка тази пиеса има такъв характер. Но най-важното е друго - аз не изпадам в някакво такова огледално харесване, важното беше, че желанието да постигнем едно представление, както ние си го представяме, говоря за целия екип, беше работа с ясна цел и тази цел беше преследвана до последния миг. Защото аз вярвам, че подобни текстове имат място в нашето театрално пространство като провокация. Те може да не са съвършени, що се отнася до някакво драматургично ниво, но те са любопитни именно в следното: те съдържат една сплав между различни жанрови характеристики и когато те се съберат в едно, се получава нещо интересно. Изключително трудно за игра, за да могат да бъдат постигнати тези съчетания между шоу, театрално представление, игра с публиката, пеене, танцувални номера и т.н. Нищо ново в крайна сметка, но когато то е заредено с една идея, така, за чадъра на Господа и земния рай, това мен ме привлича. Това беше споделено с хората, с които работихме, съвсем честно и откровено.

ИВО ГОРЧЕВ: Госпожата даде добър старт за един разговор. Наистина, това представление - ние имахме две закрити представления в Перник, е много смешно. Младата публика, специално, и не само младата, в Перник го възприема със страшно чувство за хумор... Много благодаря на младите актьори, че успяха да се справят на тая дистанция - все пак малко се стреснаха, че са тук в Театъра на армията... В това наистина има хумор, защо мислите, че това не би трябвало да бъде смешно?

БАЯ ДЖАПИЧ: Много неща се казват, естествено, с помощта на хумора. Всички сме еднакви, всички пием или ядем нещо, което ядат и четиримата там, или тримата - единият е малко по-различен, и толкова. И накрая се завръща абсолютно всичко в първоначалното състояние. Това фактически е хепиенд.

АНТОНИЯ ПАРЧЕВА: Не е хепиенд, не, не, изобщо не е хепиенд.

БАЯ ДЖАПИЧ: Не е хепиенд, но е представено като хепиенд, нали, всичко отива по местата си. Отново започва подобна история.

АНТОНИЯ ПАРЧЕВА: Животът е гнусен и трябва да го изживеем такъв, какъвто е, да не се уповаваме на всевишен и на други неща.

БАЯ ДЖАПИЧ: Е, такъв е, какъвто е, но всички искаме някак си да го променим, поне лично за нас. Винаги е било и винаги ще бъде така.

АНТОНИЯ ПАРЧЕВА: Авторът казва, че ние по-скоро си мислим, че можем да го променим, но не става така.

ИВО ГОРЧЕВ: Според мен този текст има много достойнства и аз се чудя защо други колеги не биха мислили по същия начин, при положение, че през годините Ники е доказал - биографията му е достатъчно красноречива в тая посока, че умее да прави такива текстове. Склонността да забравяме какво се прави е много лоша.

БАЯ ДЖАПИЧ: Мен текстът въобще не ме притеснява, защото това са текстовете на ежедневието фактически. Но когато са показани на сцена, някой ще попита защо. Ами защо, то е така, истините могат да се кажат само със собствените им имена - като се каже нещо друго, не се получава.

ИВО ГОРЧЕВ: Това си говорихме с г-жа Парчева, за добрата публика в Перник, която е в най-добрия смисъл на думата провинциална, т.е. нещо, което...

ЖЕНСКИ ГЛАС: По-първична си е.

МЪЖКИ ГЛАС: Не, не точно първична, но и да, и първична, и така, и в един по-малък салон... Значи, аз като я четох тази пиеса, много силно впечатление ми направи този ход: как върви някакво действие и изведнъж той става и пее. И това в Перник се усеща.

ВЕСЕЛИН МЕЗЕКЛИЕВ: То и тука се усеща, бе, аз и тука пях днеска (смях).

ВЪПРОС: Как г-н Мезеклиев се справи с пеенето?

ВЕСЕЛИН МЕЗЕКЛИЕВ: Аз съм много недоволен от Николай Ламбрев, защото той много малко ми дава да пея (смях). Аз имам доста разработен репертоар от Елвис и той се чуди как да ме потиска.

РЕПЛИКА: И не е прав.

НИКОЛАЙ ЛАМБРЕВ: Мезеклиев и аз сме свързани с нашите далечни пловдивски времена...

РЕПЛИКА: И радио-времена.

НИКОЛАЙ ЛАМБРЕВ: ... радио-времена – не, но става въпрос за пловдивските времена в началото на 80-те години, когато едно от нещата, които той тогава също реализира – тук има живи свидетели на това нещо, е неговото певческо можене, но не и единствено. След време - ето пак ни свързва музикалността...

ВЕСЕЛИН МЕЗЕКЛИЕВ: Абе, Ники е моята муза, защото след 30 години той ми даде да пея отново. Никой друг не ми е давал да пея, аз пропилях таланта си, можех кариера да направя. Най-големият комплимент беше, когато една от разпоредителките каза: „Вие наистина ли пеете или това беше запис? (Бурен смях.) Много отдавна не съм получавал такъв комплимент... Майка ми също ми каза: „Ама, сине, ти си можел да пееш (бурен смях)... Не, аз не мога да пея - номерът е, че пее героят ми, иначе аз ако трябва да пея, това е трудна работа. Пее някакъв герой, който... - като застанеш зад героя е много лесно, иначе е трудно.

НИКОЛАЙ ЛАМБРЕВ: Истината обаче е, че въпреки привидно лекото справяне на Веско с нещата, това е един изключително труден материал. Но откакто се познаваме - ние сме работили и в НАТФИЗ, толкова малко думи сме си изговорили и толкова силен контакт е имало по линията на това, което трябва да се получи. Истината е, че това много рядко може да се случи на режисьор, а и на актьор - да не си обясняваме, да не искаме дълги изяснявания: ама, чакай, тук за какво и т.н. Тук има едни връзки, които не винаги могат да се изрекат словесно. Те съществуват и неговият персонаж дължи присъствието си на тази енергия, която Весо носи в себе си и която той ми подаде. Аз не крия, че имам вкус да се занимавам с хора, които пеят. За мен музиката в представленията ми има огромно значение и съм много взискателен в това отношение. Тук това нещо изобщо не беше проблем, то просто се случваше и в огромна степен това се дължи на таланта на онова, което притежава Весо - не само да може да пее чисто, а и за неговата огромна култура, която съдържа много моженици и която той просто ми даде. Говоря го така съвсем откровено.

ВЕСЕЛИН МЕЗЕКЛИЕВ: Истината е, че текстът е страхотен. Той съдържа в себе си енергии, от които можеш да се зареждаш. Иначе така, просто да си пеем на сцената - можем да си пеем, колкото си искаме... Това с Елвис е страшно забавно, между другото. Аз не съм от поколението, което... аз не съм израснал с Елвис. Моята леля обаче непрекъснато говореше за Елвис и като стана въпрос, че трябва да се пее, аз взех и отворих интернет. Там наистина има всичко - в You Tube има негови концерти и всякакви работи, и виждаш как то избухва с това, че е жив, че това е истински човек, че той гори с това, което прави - той е абсолютно автентичен. И като го проследиш във времето, виждаш как буржоазната машина почва да го яде и как го съсипва, как го убива. Това не се случва с нас... И всичките герои са такива - носиш някаква истина, някакъв мъничък миг, там дето да ни извисява, и служейки на някаква машина, се изхабяваш абсолютно. Много дълбок контекст. Но ако се заложи на черното, на това, което е животът, то не може да се изтърпи. Какъв е този човек, който влиза и обслужва бащата? Представяте ли си да го видите това в реалността? А тук публиката се смее, което наистина е много готин ход, който те ранява, лично мен. И всички останали работи - в нас дремят някакви чудовища и самата социална тема, за която ужким не се говори, присъства страхотно. Нашите социални теми са голи, те са във вестниците, и ние даже живеем така - те ни убиват, те ни смачкват, те ни карат да ги мразим. А тук като че ли... някак си по друг начин е поднесено.

КРАСИМИР СПАСОВ: Вижте, откакто нахлу тази вълна - и отшумя, на постмодерното в изкуството и специално в театъра, изобщо не можем да говорим за така наречените „чисти жанрове“. Черна комедия е един жанр, който е британска измислица. Авторът на този текст е част от това ново поколение, което достойно замести - продължи, поколението на разгневените млади, прочутите: от Джон Осбърн до последния, който завърши, бог да го прости, Пинтър. Черната комедия е жанр, който те въведоха. С какво е удобен този жанр? С това, че успешно съединява в едно взаимно изключващи се жанрови нагласи. Общо взето те въведоха и така наречения „свободен фрагментарен сюжет“, те въведоха надникването... Разбира се, те са ученици на много... ако щете, има културни влияния още от Достоевски - надникване в мрачините, в низините на живота. За кой ли път те отново след своите предци - гневните в Англия, направиха така наречената втора пост-революция в езика, т.е. второ или трето поред освобождаване на езика. Това са едни великолепни момчета и момичета - вече пораснаха доста, станаха на по 40, отиват и към петдесетака - ирландци, уелсци, британци, да ги кажем, които направиха една драматургия, най-силната в момента в света. Ние още, вероятно и по причина на това, че тя присъства малко в практическия театрален живот в България и публиката, но и самите театрални дейци още не са свикнали с нея, още се шокират от проявите на този жанр. Това е драматургия, която, освен всичко друго, предлага и възможности за една развихрена - многожанров тип игра. Игра, която предполага така наречения „тотален актьор“, който да владее много неща. И включително, понеже са британци, владее и средствата на мюзикхола - мюзикхолното моментално отчуждение. И тук са и културните влияния вече на Брехт, за които Николай говори. Възможността да пеят, да имитират добре. Едно от моите приятни изживявания, срещайки се с този спектакъл, е, че това е някаква култура, от която ние, малко или повече, имаме необходимост. Тя освобождава човека. Вкарва го в тъмните ъгли на живота и в същото време му дава възможност да понесе това, което той вижда. Помните тази мисъл, нали: ти надникваш в бездната, но и тя надниква в теб. В някои моменти това е непоносимо - това взаимно надникване, дето се вика, може да погуби човека. За да може да се понесе това нещо, то трябва да се иронизира, трябва да се „обругае“, нали. Говоря не в буквалния смисъл на думата, използвам един, да го кажем, литературно-естетически термин... Та, и с това искам да завърша, мисля, че това са едни приятни изненади в репертоара на българския театър. Преди една седмица бях на премиерата в Младежкия театър („Любов и пари” от Денис Кели). Също една пиеса от компанията на автора, който тази вечер гледахте, и по същия начин - същата фрагментарна драматургия, същият освободен, шокиращ език - шокиращ вероятно вас, още не сме привикнали. Тези опити са много полезни, защото разширяват света на познанието, от което се нуждаем всички ние и като публика, разширяват и професионалните възможности на актьори, режисьори. Предлагат им игри, чиито качества и правила те трябва задължително да усвоят, за да може да се каже, че българският театър малко или повече върви в синхрон с театралните идеи на Европа. Аз се радвам, че моите студенти - бивши студенти - те са вече млади актьори, живи и здрави да са, бог да бди над тях, имат възможността да опитват тези игри.

ИВО ГОРЧЕВ (обръща се към Владимир Бурилков): Е, сега вече можем да се върнем към това, което пита преди малко, и да кажа какви са нашите планове. Нашите планове биха могли да бъдат и такива: г-н Ламбрев да направи още един спектакъл с тези млади хора, да ги доразвие в една друга интересна работа, след това професор Спасов да направи още една постановка с вече бившите си студенти, и да видим докъде ще стигнем.