"Вечерята" - Театър "София"

Дата на публикуване: Oct 23, 2019 6:29:10 PM

ВЕЧЕРЯТА

по Херман КохДраматизация и режисура - Пламен МарковСценография и костюми - Мира КалановаКомпозитор - Калин НиколовВидео - Димитър СарджевУчастват: Дария Симеонова, Ивайло Герасков, Лилия Маравиля, Михаил Милчев, Пламен Манасиев, Бистра Иджома Окереке и студентите от НАТФИЗ "Кр. Сарафов": Боян Фърцов, Климентина Фърцова, Мелин Ердинч, Недялко Стефанов, Сияна Начева, Теона Димова, Яна Пенева

ПРЕСКОНФЕРЕНЦИЯ

Пламен Марков и Мира Каланова

Снимка: T-now

МИРА КАЛАНОВА: Мястото, където тези хора се срещат, за да прекарат няколко часа заедно и да решат проблемите си, е един ресторант. Мисля, че няма сценограф, на който да му харесва да прави спектакъл, в който действието се развива в ресторант, защото много трудно се намира сценичен образ, който да остане в границите на театралното, без да се прекалява, без да се жонглира с условностите, и в същото време да не се отиде прекалено много в дизайна. Така че това си беше доста трудна задачка. Работихме паралелно с режисьора, защото първо трябваше да измислим пространството, за да може той, работейки по драматургията, да знае къде се развива историята. Мисля, че се получи единен образ на нещата, които се случват. Аз лично съм щастлива от това, което се получи.

ПЛАМЕН МАРКОВ: Надяваме се да се е получило. Това, което каза Мира, е вярно. То се отнасяше и за актьорите. Парадоксално, аз първо разпределих - дълго време обсъждахме кои да бъдат актьорите и след това градих драматизацията и биографиите спрямо конкретните хора, които си избрах. Имахме най-различни варианти. Например, едната актриса Дария, която счетох, че е много необходима, е по-млада от героинята в романа. По тази причина налагахме и някакви промени в биографията й, за да може тя да се впише в сюжета. Има един изцяло измислен от нас, сглобен от други съставни части, периферен персонаж - шефа ресторантьор Тонио, който е много важен, защото движи действието. Когато знаехме, че това ще бъде артистът Пламен Манасиев, вече всичко останало се градеше спрямо него. Това не е необичайно, но в съвременния театър практически не се случва. Това е дивайзинг систем, когато имаш предварително героите и те заедно измислят това, което да се прави. Така се е правило и по времето на Шекспир. Ако е трябвало да напише трагедия, но е имал един комик, който не е зает, той непременно е създавал една или две комични сцени, защото този комик е в трупата и не може да не играе. Разбира се, Шекспир е гениален автор и е съумявал така да го вплете, че изглежда, че не може без този образ. И Молиер така е писал, защото има функционална необходимост от трупата да го прави, така че ние отново тръгнахме по един такъв леко необичаен начин - избрахме артистите за определени техни качества и след това наложихме върху тях персонажите. Струва ми се, че това беше доста вълнуващо и за артистите. Това не е просто един персонаж, който е ясен и някой трябва да го попълни, а нещо, което се изгражда в самото действие. Надявам се, това също да се забележи и към удоволствието на тези, които го работихме, да се добави и удоволствието на публиката, защото ако няма удоволствие, когато го работиш, след това е много малко вероятно зрителят да изпита удоволствие. Вчера имахме две закрити представления с вътрешна публика и информацията е, че хората, които го гледат, са доволни.

ЕЛЕНА НИКОЛОВА: Много са доволни - говорих с някои от тях.

ПЛАМЕН МАРКОВ (смее се): Ето, това казах. Още е репетиция, режисьорът още е с микрофон: дай тук, промени картината, това защо не става? Надявам се тази вечер режисьорът да бъде лишен от възможността да се намесва.

ВЪПРОС: Няма ли начин действието да се раздвижи чрез мултимедия?

ПЛАМЕН МАРКОВ: Ние имаме мултимедия, но да се раздвижи - част да е кино, част да е театър - това също е белег на безпомощност в театъра. Ние сме я вплели по начин, който е естествен. Имаме два вида намеси от мултимедията. Едната е телевизорът, по който текат новини - тогава всичко е в предизборна ситуация в една малка страна като Холандия. Другата е социалната медия, която всички вече използваме - снимаме разни клипове, пускаме ги в You Tube и т.н., това е неофициалната мрежа. Ползваме се активно от това, но то абсолютно не може да замести равностойно основното действие. Мултимедията може само да подсказва и да променя събитията, защото, както каза Мира, историята е изключително скучна - седят си на една маса в един ресторант четирима човека и нещо си говорят. По-скучно от това просто няма как да се случи. Непрекъснато обаче има много ярки събития, свързани с новата информация - нова информация за стари неща, и тази информация се превръща в събитие. Там няма нещо, което се движи напред. Това е модерна драматургическа техника - Пинтър пишеше така, Мартин МакДона - също. Двама автори, които много харесвам. Дейвид Мамет използва тази техника. Те връщат историята назад. Интригата е в това какво би трябвало да се е случило, за да могат тези хора да вземат толкова нестандартни решения. Нашите герои са изправени пред изключително ужасни, нестандартни и неочаквани движения - те се движат много често панически, импулсивно. За нас даже не е много важно дали те са извършили нещо или не, дали ще го извършат, а самия факт, че стигат до идеята, примерно, че могат да убият някого. Става дума за нормални хора, каквито, надявам се, сме всички тук - нямаме психопати и серийни убийци - и ако този човек стигне до идеята, че това е единствената възможност, ние уважаваме това трудно, нестандартно и неочаквано за самия него решение. Защото много често в екстремални ситуации хората не правят това, което очакват, че ще направят - те правят различни неща. Има една врачанска поговорка: що съм най-мразила, се ме е стигало (смях). Много често се случва такава непредвидена ситуация, в която трябва да правиш нещо, което никога досега не си правил. За такива ситуации си казваш: дай боже да не попадна в такава ситуация, за да не се наложи да проверя как бих постъпил. И в това е всъщност и интригата: няма неща, които се развиват напред, а неща, които се развиват в дълбочина, в новина. Това е сложна драматургична техника и е разбираемо защо Херман Кох не иска да си драматизира романите.

ЛЪЧЕЗАР ЛОЗАНОВ: Разбрах, че доста време е зряла идеята да направите спектакъл по книгата. Защо точно тая книга? Какъв е тоя проблем който решава, който оценявате като особено съвременен?

ПЛАМЕН МАРКОВ: Аз сега няма да разказвам, разбира се, сюжета. Спектакълът се занимава, както и книгата, с много належащи, съвременни проблеми: кой как би постъпил, когато по стечение на обстоятелствата нещата излязат от контрол и тръгнат твърде далеч от това, което е обичайното. Това е предизвикателство за всеки един от нас. Хората се идентифицират с героите - не случайно се е почнало с трагедиите, защото човек се идентифицира и казва: гледай сега, и на мен така ми се случи - толкова бях зле, толкова ужасно се чувствах... А иначе конкретната история, която гледат, няма нищо общо с тяхната история, но съпричастието е много важно. Тук съпричастието на публиката трябва да бъде свързано с това: какво бих направил аз в тази ситуация? Един въпрос, който не винаги има ясни отговори.

МИЛЕНА СТРАТИЕВА: Други въпроси?

ЕЛЕНА НИКОЛОВА: Миналата година на Cinelibri гледахме филма - беше много хубав, разбира се. Снощи колеги са гледали вашия спектакъл - казаха, че е още по-хубав. В други страни правена ли е театрализация на този роман? Самият Кох поканен ли е? И музиката на Николов авторска ли е?

ПЛАМЕН МАРКОВ: Музиката на Николов винаги е авторска. Николов е много странен персонаж. Става дума за Калин Николов. Той седи на всички репетиции с един компютър и едни слушалки - дебне и чака, и, както се казва, музиката се появява в някакъв момент по различен начин. Това не е композиторът, който си пише вкъщи и ти носи готови неща, и ти след това се чудиш как да ги трансформираш, а човек, който усеща дъха на представленията на репетициите. Тази гледна точка не е случайна - той е толкова млад, а вече е утвърден театрален композитор и е търсен от утвърдените и младите режисьори, защото от ситуацията изгражда ритъма на представлението. Неговата музика непрекъснато се усилва, намалява, съкращава, спрямо това как действието се развива. На всяка следваща репетиция има нов вариант. Това е театрален композитор в истинския смисъл на думата. И от тази гледна точка музиката няма как да не е оригинална.

ЕЛЕНА НИКОЛОВА: Вие ли го избрахте?

ПЛАМЕН МАРКОВ: По принцип, аз винаги избирам хората от екипа си. Много е малко вероятно някой да ми го натрапи. Досега няма такава алтернатива. Ако стане така - някой да ми бъде натрапен, ще ви се оплача веднага: много лошо стана, бутат ми едни хора, аз не ги искам...

МИЛЕНА СТРАТИЕВА: Митко Сарджев пък се погрижи за видеото.

ПЛАМЕН МАРКОВ: А да, да. Това, което персонажите са записвали по телефоните си, и онова, което е записано на камерите по сигурността - това е нещото, което той си работеше. Той е учил театрална режисура и кинорежисура, така че с него работихме също в синхрон. А иначе, що се отнася до драматизации: има три реализации в рамките на три години - нещо от тях е дадено на Cinelibri. Едната от тях е по-известна заради Ричард Гиър - холивудската. Тя е получила награда в Берлин. Аз лично не съм много възторжен от тоя филм. Той е изцяло трансформиран в американската действителност. Не мога да кажа, че не е добър, но във всеки случай не е бил вдъхновение и упование за мен. Има холандски филм, който е направен от един сценарист, учил режисура. Това не е лош филм, но също не мога да кажа, че оттам съм взел някакви идеи. И има един италиански филм, който е получил местните награди. Него изобщо не го харесахме. Макар че навсякъде има много добри артисти. Проблемът е как се разказват нещата - близки ли са до автора. В момента в който ги изместиш, ти трябва да промениш начина на разказване. И ако го придърпаш към някакви други автори, той се банализира и става по-малко интересен. Артистите се шегуваха, че съм им показал и трите филма, за да видим, че моята драматизация е по-добра. Това е, разбира се, вътрешноцехов хумор. Публиката решава, не ние. Но във всеки случай имаме самочувствието, че сме подходили творчески, спокойно, без да се натрапваме и да правим някакви наши егоцентрични ексцесии. Опитали сме се да открием авторовия свят чрез други средства. Има и театрални реализации, но не съм чул за някоя успешна. Гледал съм снимки от някаква белгийска театрална драматизация, която е повече от семпла. Прилича на четирима артисти, които се опитват... нали знаете, и ние имаме едни такива трупи "куче марка", които ходят по страната, за да одрусат едни пари със собствената си кола. Декорът прилича на нещо такова. Не съм го гледал, не знам какво е, но информацията ми е, че не е нещо, което е впечатлило белгийската театрална общественост.

ЕЛЕНА НИКОЛОВА: Не ми казахте, авторът поканен ли е да гледа спектакъла.

ПЛАМЕН МАРКОВ: Не аз го каня.

МИЛЕНА СТРАТИЕВА: Той е идвал в България. Надяваме се, че в някакъв момент ще успее отново да дойде - да намери време в програмата си. Когато подготвим субтитрите на английски език, ще го поканим.

ПЛАМЕН МАРКОВ: Да може да разбере за какво става дума (смях). Това е сериозен и престижен световен автор и не е толкова лесно да го поканиш - иска се време, а пък при нас всичко става в последния момент и е на косъм, като във филма "Влюбеният Шекспир", където се казва "всичко е магия". Ние винаги сме на ръба на случващото се и няма как да водим сериозни преговори, преди да сме сигурни, че тази е датата, това е времето, и т.н. Надявам се, че ще бъде поканен и ще дойде. Няма какво да крием от него.

ЛЪЧЕЗАР ЛОЗАНОВ: Казахте, че текстът, от който изхождате, е фрагментарен, като мозайка. Постдраматичен ли е маниерът или постановката е класическа?

ПЛАМЕН МАРКОВ: Не съм много сигурен, че тези чекмеджета, които обясняват нещата, трябва да бъдат употребявани. Разбира се, че е постдраматичен. В известен смисъл това е една модерна драматургическа техника, която е и модерна белетристична техника. Съвременният театър има сериозни завоевания и аз много обичам този тип театър и често се опитвам да го правя... Не, аз правя различни представления, но ето, да кажем, "12 гневни" в Театър "Възраждане" е подобен тип представление. То е отворено. Публиката да има варианти, да има своите асоциации, да гледа своята история. В съвременната драматургия това е много популярно, защото публиката знае, че това е репетирано, предварително написано, че всичко е оразмерено и нищо не може да стане наново. За да върне театърът усещането си за спонтанност, да върне онова чувство, което е изпитала публиката, когато за пръв път е гледала "Ромео и Жулиета" в Театър "Глобус", ние очевидно трябва да използваме най-различни техники. Играем с жанровете, играем с вариантите, които публиката познава. Нашата публика е много опитна. Ако това се нарича постдраматично, ок. Иначе малко не ми е точно ясно какво трябва да значи. Знаете, че има такъв случай. Един червеноармеец гледал филма "Чапаев" 25 пъти и всеки път се надявал, че Чапаев ще си извади някакви поуки и следващия път ще преплува реката и ще мине на другия бряг, вместо тия белогвардейци всеки път да го убиват. И той 25 пъти гледал с надежда. В театъра ние трябва да подхранваме илюзията, че тази вечер е различно, тази вечер е много особено и това си има, уверявам ви, много сложна режисьорска и драматургична техника. Ние ползваме тази техника, в която публиката активно съпричаства или разказва своята история. Ние много повече се интересуваме как човек стига до едно определено решение и по-малко - какво се случва. Няма да разкажем какво се случва. Може да се случи това или онова. По-интересният въпрос е как човек стига до едно решение, а не в крайна сметка убива или не тъщата си. Това е проблем в скандалните хроники. По същия начин и литературата вече много силно отваря тези пространства. Примерно, има един великолепен американски автор Пол Остър, който твърди: аз активно разсъждавам как публиката е мой съучастник, как тя гради своите версии - те отпадат, тя си избира какво става нататък. И то не е въпрос на безпомощност, защото това е изключително сложна техника, уверявам ви. Ние сме правили опит, ако пак говорим за постдраматизъм, тук да ползваме от тези открития на съвременната драматургия и съвременната сценаристика. Голяма част от изключително добрите филми напоследък, примерно "Американска схема", постоянно се градят на това, че точно нещо ти стане ясно и изведнъж по органичен и естествен начин то много се променя, и ти си казваш: чакай, чакай, това, което гледам, изобщо не е това, което виждам, то е нещо друго. Публиката има право на ляв завой, на десен завой, да продължи направо, да прескача, да се връща. Аз лично много обичам тази техника и мисля, че това е шанса на театъра да продължава да съществува. Преди колко време киното обяви смъртта на театъра, а вече киното е мъртво - и в моловете, знаете, "арените" се затварят, защото никой не ходи заедно да гледа филм, докато театърът е жив. Но театърът трябва да се променя, за да продължава да бъде жив, и това е едно от задължителните неща. От тази гледна точка аз считам, че този вид представления са важни и съществени. Дали те са добри или не, ще каже публиката, ще кажат зрителите, но нашето движение е по отношение на това активно да въвлечем публиката в тази история. Зрителят да може да каже: ако това съм аз, как бих постъпил? Този човек най-вероятно постъпва така, защото аз бих постъпил така в тая ситуация. А не да й сдъвчеш и да й разкажеш всичко и тя да си доглежда. Защото ако има дистанционно, вече ще е на друг канал, когато разбере какво става. Трябва да бъде държана в едно полезно творческо състояние на духа, защото вярваме - аз и хората, които работят заедно с мен - че публиката е съавтор, сътворец. Мина времето на ония месии-режисьори, които казват коя е истината и се произнасят, и граждански, и философски, и очакват, че публиката просто трябва да ги приеме. Според мен те отдавна са архаични авангардисти и са изключително демоде. Това е.

МИЛЕНА СТРАТИЕВА: Добре. Да дадем възможност на режисьора да отиде при актьорите.

ПЛАМЕН МАРКОВ: Настройте се творчески, гледайте активно. Вие решавате какво ще се случи.

Поклон

Снимка: T-now