"Агнес / Agnes" - Театър "София"

Дата на публикуване: Mar 01, 2011 9:37:40 PM

Театрален сезон 2010 - 2011

"Агнес / Agnes" от Михаил ВешимТворчески съставрежисьор - Съни Сънинскихудожник - Невяна Кавалджиевамузика - Тодор Стоянов

фотограф: Елена Спасова

участват: Пламен Манасиев, Невена Калудова, Николай Върбанов, Росен Белов, Михаил Милчев, Мартин Гяуров, Лора Мутишева, Росица Дичева, Юлиян Рачков, Юлиян МалиновПРЕСКОНФЕРЕНЦИЯ

01.03.2011

БОГДАНА КОСТУРКОВА: Има думата Михаил Вешим като първи виновник за това да се съберем днес на постановката „Агнес“.

МИХАИЛ ВЕШИМ: Това е една задокеанска комедия, действието се развива в Америка, героите са българи емигранти. Темата за емигрантството много ме е интересувала. Не съм ходил в Америка, но имам много познати емигранти, много приятели от моето поколение заминаха веднага след промените и аз двайсет години седя и мисля: какво се случи, добре ли направих, че останах тук - като не заминах, дали се минах (смях). И тия, които пък заминаха там, спечелиха ли или загубиха? Повечето от тях спечелиха пари, но като спечелиха пари, не загубиха ли нещо друго? И ей такива едни въпроси, които могат да се формулират с изречението: като пътуваме, закъде пътуваме, както имаше филм на Рангел Вълчанов. И това нещо ми се е въртяло в главата, защото освен писател, съм и слушател много добър и като се върнат приятели от Америка лятото, и ми разказват разни истории, аз седя и слушам много внимателно, задавам уточняващи въпроси, така, да си създам някаква картина как живеят тези хора - щастливи ли са, там ли е щастието?

КРАСИМИРА ВАСИЛЕВА: Не (смее се), веднага ще кажа.

МИХАИЛ ВЕШИМ: Различни са отговорите - за различните хора са различни, има най-различни случаи, не може да се отговори еднозначно. Всеки има своето обяснение защо е там и къде ще се чувства по-добре, но като че ли всичките разкази, каквито и да слушаш от различните хора, всички започват с ракията. И оня ден чета във вестника, че най-после се намерила национална кауза - ракията. Значи, ние двайсет години се опитваме да формулираме някаква национална кауза и оня ден вече се намери националната кауза, и това било ракията (смях).

КРАСИМИРА ВАСИЛЕВА: Направо комично.

МИХАИЛ ВЕШИМ: Значи и тия хора там в Америка също работят за нашата национална кауза, защото всеки от тях гледа по някакъв начин да се снабди с ракия. Едни варят, други се снабдяват по интернет, трети не знам какво си. И от тия комични истории така ми се завъртя фантазията и направих тая пиеса, тая комедия - това е подзаглавието, така съм я формулирал: задокеанска комедия. Сега... имам някакъв опит в театъра - навремето, преди петнайсетина години написах две едноактни пиески и ги занесох в „Сълза и смях“ и там говорих с един драматург, който, след като ме мота един месец, докато ги прочете, вика: абе, вие май имате чувство за хумор (смях). Това беше неговият извод. Викам: звучи ми обнадеждаващо, ще работя нататък по тая линия (смях).

РЕПЛИКА: Но не беше сигурен!

МИХАИЛ ВЕШИМ: Не беше много сигурен, аз го видях, че се поколеба и викам, нещо не съм уцелил явно. По-късно в Сатиричния театър правихме едни спектакли с мои колеги от „Стършел“ Йордан Попов и Кръстьо Кръстев. Те бяха „Смехотерапия“, „Шокова терапия“ - там няколко спектакъла, докато Рашко Младенов беше директор, и се гледаха от хората, но те бяха естрада. Сега, като казвам естрада, не искам да ги омаловажавам, защото има и добра естрада, има и лоша естрада. От тия спектакли изгря звездата на Краси Радков, която после залезе на телевизионния екран. Но всеки си избира пътя и не мога да го виня. Тогава той се чудеше кое е по-добре - да имаш апартамент или да играеш в театъра, на сцената, и реши за себе си въпроса, че е по-добре да получаваш повече пари, отколкото да играеш на сцената. Всеки си го решава, както иска.

РЕПЛИКА: Или жена му го решава (смях).

МИХАИЛ ВЕШИМ: Или жена му го решава, или някакви други обстоятелства. Като написах тая пиеса, аз я предложих в един друг театър, където смятах, че е мястото на една комедия. Не се получи там, оттам ми я върнаха и аз започнах да мисля дали пък това е формата, и викам защо не си напиша едно романче ("Нашингтон" - б.р.). И започнах така... Междувременно се сетих за Ириней, с когото се познаваме отпреди, и му я дадох да я прочете. Той ми даде някои надежди като каза: абе, знаеш ли, че тук има нещо. Викам, как я виждаш? Той вика: абе, не я виждам на сцена. И аз продължих да си работя по романчето. А се оказа, че той не я виждал на сцена, а я виждал във фоайето, ама аз откъде да знам (смях). Аз във фоайето не мога да видя пиеса, аз мисля малко двуизмерно, нали, като човек пред белия лист, и смятам, че пиесите трябва да се играят на сцената, но то се оказа, че можело, ако ги направи Съни Сънински - може и във фоайето (смее се). И съм изненадан от работата със Съни, той е много опитен в театъра и ми беше полезна тая работа. И като видите какво мислене "3D" има той... така. И още само няколко думи, да не ви занимавам: Съни още в началото като почнахме да работим, ме обезоръжи с една фраза, като каза, и то пред актьорите беше това: много трудно се прави пиеса на жив автор. Значи, живите автори като се хванат за всяка дума, много трудно им махаш тука реплика... И аз викам: айде, няма да те спъвам, гледай на мен като на умрял автор (бурен смях), гледай ме като Шекспир - той Съни не се посвени целия Шекспир да вкара в един спектакъл, та на мен ли ще ми цепи басма. Не можеше да се спре това нещо, затова аз реших да го приема. Вместо за всяка дума да правим скандали, викам дай по-добре така. И той ряза, ряза...

снимка: velyub

СЪНИ СЪНИНСКИ: А той плака (смях).

МИХАИЛ ВЕШИМ: Той реже, аз плача, и готово.

РЕПЛИКА: Жива плът.

МИХАИЛ ВЕШИМ: И така.

СЪНИ СЪНИНСКИ: Няма да е режисьор, ако не реже!

БОГДАНА КОСТУРКОВА: Затова ли ми открадна ножицата!

СЪНИ СЪНИНСКИ: Аз откраднах ножицата, затова, защото рязах, рязах...

ВЪПРОС: Означава ли това: че е по Мишо Вешим?

СЪНИ СЪНИНСКИ: Не, не, не, това означава, че с негово съгласие организирах някои от сцените, но с негови текстове... с лека добавка.

ВЪПРОС: Той гледа ли спектакъла?

СЪНИ СЪНИНСКИ: Гледа го три пъти.

ВЪПРОС: Позна ли си текста?

СЪНИ СЪНИНСКИ: Да, да, да, не само че го позна...

МИХАИЛ ВЕШИМ: Не, не е по, не е по (смее се). То сега с тия компютри: copy / paste, и поправките стават лесно. Преди беше по-трудно - с пишещата машина. Мързеше ги режисьорите много да режат, защото трябваше да се преписва.

СЪНИ СЪНИНСКИ: Да (смях).

МИХАИЛ ВЕШИМ: Та това е, и последно: не само Съни ме впечатли, впечатли ме и авторът на музиката, много готина музика, която помогна на актьорите допълнително да получат някакво въодушевление. Сценографията ще я видите - Невяна Кавалджиева, тя си е известна, сега какво да я хвалим. И моята най-голяма изненада са актьорите. Значи, аз в тия актьори открих истинските комици. Телевизията ни натрапва един образ на едни комици, които... това ли са комиците на България, дето се обличат в женски дрехи и ни връщат 150 години назад във времето на „Многострадалната Геновева“ и се гевезят нещо, и се лезят? Това ли е хумор? Ще видите тук тези актьори, които са много опитни - някои от тях, те могат да бъдат всякакви. Значи, те могат и в комични роли, и в драматични... Просто са много добри и за мен тия комици са по-естествени, тук, отколкото... ние ако си мислим, че Мъйнов е комикът на България, отиваме на мъйната си (смях), всички. Трябва да има някакъв вкус, все пак. Сега, аз като казвам, че дадох свобода на Съни, единствено в това имах изисквания, да не минем границата на добрия вкус... Защото вие виждате в театъра какво се случва - добрият вкус на много места го няма. Има публика, ама няма вкус. Кое е по-доброто, не знам.

БОГДАНА КОСТУРКОВА: Ами, да дадем думата на Съни тогава.

МИХАИЛ ВЕШИМ: Много говорих.

СЪНИ СЪНИНСКИ: Ами, благодаря, благодаря ти (смее се). Аз тогава, Мише, ще продължа линията с няколко думи. Няма да съм пунктуален, но ще ви кажа: когато Ириней ми предложи пиесата, аз имах ключ към нея, защото реших да възприема буквално „задокеанска комедия“. Темата за емигрантството също ме вълнува, защото брат ми дванайсет години го няма и аз да ви кажа съм мислил: емигрантите предатели ли са или са патриоти. В същото време с проекта „България на длан“ зад мен застана една много сериозна, как да кажа, патриотична мощ - милион мнения, милион писма, непрекъснато някой заставаше зад проекта и искаше какво ли не от една страна, от друга страна бях написал една фраза „да си българин в България вече е на мода“ преди шест години, за което си навлякох гнева на всички, които живеят извън България. И така, тази тема от шест години някак си се върти около мен. Това, което прочетох и текстът на Мишо, за мен беше една изключително добра основа. Аз се захващам с текстове, в които съм съавтор. Имам предвид съавтор не само като допълнение в текст, а по-скоро като промяна на акцента и затова си позволих така шеговито да му кажа, че с живите автори човек винаги има проблеми, но той беше много тактичен и ми каза: ако това, което предлагаш, винаги има смисъл, няма проблем да го направим. За което му благодаря. Но когато Ириней ми предложи пиесата, аз реших, че тя има смисъл, само ако зрителите, влизайки в Театър „София“, получат усещането, че влизат в Щатите. Оттам да започне спектакълът и да се избяга от идеята за това „отивам на театър“. Влизането в Щатите с всичките му екстри вие ще видите с няколко акцента, разбира се. Идеята, която ни хрумна, е, че по звука можеш реално да се пренесеш в Америка. И на фона на тази среда да се срещнеш с една типична българска история. Това, което ме е водило, беше да изнесем акцента от сцената. Без да знам тяхното предварително решение, аз им казах, че го виждам - като ще е задокеанска комедия и като ще сме в Щатите, спектакълът го виждам изнесен зад океана, т.е. зад условността на сцената, с идеята, че ние няма да лъжем публиката: вие ще сте публика, а ние ще играем. А по-скоро ще се опитам максимално близко да ги приобщя към една реална, истинска среда. И когато видях това място от театъра (фоайето - б.р.), което и вие ще видите, всъщност в мен се оформи една сюжетна линия на едни американски професори, които наблюдават булгарикум бациликус как се развива в тази среда, наречена Америка. И оттук предложих тая сюжетна линия на Мишо. Той се съгласи, добавихме. Започнахме вече да развиваме две гледни точки, две цивилизации, някак си действието започна да се формира в един малко по-кинематографичен стил, динамиката му също се промени и оттам се наложиха и някои акценти. Но темата, около която аз се въртях, беше тази: дали нашето пътуване има смисъл и какво променя това, и дали географски, ако променим нещо, някак си ще изпитаме това удоволствие от една вътрешна наша промяна към по-добро? Честно да ви кажа, аз имам точно ясно определена визия, че това е моето място. Защитавал съм тезата, че е безсмислено човек да сменя географското си положение, ако това не води до някакви негови вътрешни промени. И в случая нашите герои, които са отишли в Америка, и въобще всички, които отиват, където и да било, водейки със себе си традицията, държейки се за корена, както те казват, според мен се лишават от изключителното право да имат криле. И някак си противопоставих крилете с корените - като си тръгнал някъде, ако си решил да се държиш за корените и традицията, това някак си те лишава от възможността да литнеш. И в тоя момент си казах: добре, ако тези хора в крайна сметка са там, избрали са да са там, да се държат за традицията, тогава те нарушават някакви закони. Точно това го имаме в пиесата, един много любопитен, много приятен, тънък сюжет, който води до нарушаване на едни обществени закони на една друга държава. Оттук нататък нашият „бацил“ почва да се развива по много странен начин, вие ще видите, но в крайна сметка той става симпатичен. Така че в крайна сметка моята позиция към хората, които играят и към героите, които изследвам, е: да, това са едни много симпатични хора, които трябваше да се простят с илюзиите си, местейки се на едно или друго място. Аз му казах веднага на Мишо, че в една комедия търся сълзата и само тогава се провокирам към истинската комедия. Мисля, че тук я намерихме. А то е, че човек трябва да се прости с илюзиите си, ако е решил да емигрира, илюзиите за онова, което го чака, т.е. каквито и очаквания да приложи, те винаги ще бъдат по-различни от това, което ще се случи с него. Направих и една допълнителна сюжетна линия на тези, така да се каже, техни моменти, в които се прощават с илюзиите си, и чак тогава, според мен, ние двамата се обединихме около това, че вече спектакълът, освен че е интелигентна комедия, някак си вади народопсихологията въобще на емигранта. Разбирате ли? Оказа се, че това са други човешки същества, това на пръв поглед са наши сънародници, но, повярвайте ми, мисля че това са хора вече с различно светоусещане, защото те виждат държавата някак си отвисоко - отдалече, от една страна, от друга страна обаче са на едно друго място, което има съвсем други изисквания към тях. И в крайна сметка тези симпатични хора, които трябваше да се простят с илюзиите си, накрая ги заобичахме и усетих, че те са част от нас. Така че от двете крайности какви са емигрантите - предатели или патриоти: хора, които са приели риска да се борят, навсякъде да държат българското или хора, които са се отказали да се борят въобще, аз накрая разбах, че те са част от нас - това са всъщност продължение на нашите корени, с амбициите си, с крилете си. Станаха ми симпатични, заобичах ги и тотално промених отношението си към емиграцията. Така съм се опитал да направя и спектакъла - да е много забавен, да е много стилен, да стилизира реалното, но да дава усещането за живота. Тоест тук съм избягал от моите крайни изцепки, ако мога така да ги нарека - прекалената гротеска, търсенето на всяка цена на крайната форма - опитах се да бъда човечен и в същото време да стилизирам техните взаимоотношения като запазя обаче този интелигентен хумор, който Мишо предлага, и да доведа нещата до абсурд, така както в спектакъла според мен това бихте го прочели.

МИХАИЛ ВЕШИМ: Съни намери повече смисъл в моя текст, отколкото аз съм вложил. (Смях.)

СЪНИ СЪНИНСКИ: Да, така беше, но аз иначе не бих се хванал. Аз разбирам, че идеята беше да направим едно много хубаво, шеговито представление, но знаете ли, време е вече да се заговори за тази тема и по друг начин. Мисля, че ние говорим по друг начин, интелигентен, някак си вадим една народопсихология на тези хора. Не знам, това ще го прецените вие, но все пак аз за финал ще кажа, че чрез забавлението исках да стигна до важни неща, които дори да ни трогнат, дори да ни разплачат. Това за мен е комедията - когато смеейки се плачеш.

МИХАИЛ ВЕШИМ: Е, не... не ги плаши (смях).

СЪНИ СЪНИНСКИ: Не, не, търсил съм това. За да имаме сега някакъв, как да кажа, диаметрален поглед с автора, различен - той е търсил забавлението, а аз освен забавлението му предложих и капката сълза, която неговото слово просто плаче да извади. Това е, което искам да кажа. Благодаря, Мише, пред всички.

МИХАИЛ ВЕШИМ: Да, и аз ти благодаря.

СЪНИ СЪНИНСКИ: За търпението на живия автор към живия режисьор.

МИХАИЛ ВЕШИМ: Не, не, аз повече ти благодаря (смях).

БОГДАНА КОСТУРКОВА: Нека да дадем думата и на Тодор, ако иска да каже нещо.

ТОДОР СТОЯНОВ: Не, аз какво да кажа, Мишо и Съни бяха изчерпателни.

СЪНИ СЪНИНСКИ: Това е един млад човек, който е изключително талантлив и аз го взех с огромно удоволствие. Не само, че направи музиката, той просто усети жанра. Помогна на актьорите да стилизират реалното и да направим жанра по-разпознаваем. Музиката като дойде, те казаха: а-а, ама ти... пусни ни музиката, не ни обяснявай, ти нищо не разбираш (смях). На мен ми го казват: трябваше да ни пуснеш музиката, сега те разбрахме. Това беше в кръга на шегата, но той беше изключително точен.

ТОДОР СТОЯНОВ: Да, за мен музиката в театъра е инструмент и аз се опитах да дам подходящия инструмент в случая. Това е.

БОГДАНА КОСТУРКОВА: Благодаря. Имате ли въпроси?

СЪНИ СЪНИНСКИ: За актьорите може би трябваше да кажа това, което Мишо отчете. Аз приех, когато видях, че има актьори за този спектакъл, тъй като това ми беше най-голямото притеснение. Дойдох, видях - изгледах всичко, и тогава казах: да. В момента това е една от силните трупи в София. Театърът е комплектован изключително полифонично. И тази петица, която основно взех... дори се лиших от медийното влияние на Калин Врачански, за да не стане така, че публиката едва ли не да идва за едно лице. Всички са достатъчно силни, достатъчно активни и много известни. Те вече са оформили едно ядро, което в момента е много силно в театъра в София. Така че това беше и причината, която също повлия, за да се съглася.

БОГДАНА КОСТУРКОВА: Още един шанс за въпроси.

МИХАИЛ ВЕШИМ (в настъпилата тишина): Значи сме били много изчерпателни.

БОГДАНА КОСТУРКОВА: Да. Ако няма, наистина ви благодаря, че дойдохте. Ще използвам това, че се събрахме за премиерата ни, да ви напомня, че Театър „София“ обяви кастинг за актьор и актриса, който ще се проведе на 7 март. Изискването е актьорите да са до трийсетгодишна възраст, може и студенти. Този кастинг провеждаме за следващата постановка, която започваме да репетираме - това е „Формата на нещата“ от Нийл Лабют. Една пиеса, която режисьорът Мартин Киселов преведе и ще постави - това ще бъде неговият дебют на българска сцена, в камерна зала. А Стайко Мурджев ще започне репетиции на голяма сцена на „Коварство и любов“ от Шилер. И двете постановки ще привършат репетиционно до края на този сезон и ще имат своите премиери в началото на следващия. С „Формата на нещата“ ще започнем една практика, която до този момент е стояла встрани от традициите в българския театър, а именно, когато приготвим постановката в София, тя е за четири човека - двама мъже и две жени, ще включим по една двойка от екипите на Русе и на Пазарджик, и така постановката ще може да пътува из цялата страна, създавайки възможност Русенският театър да покрива Северна България, а Пазарджишкият театър - Южна България. Всички театри ще имат изготвен декор за нея и ще пътуват само артистите. Така че, надявам се, наесен да имаме много интересни поводи още да говорим...

СЪНИ СЪНИНСКИ: Нашият спектакъл не може да пътува.

БОГДАНА КОСТУРКОВА: Да.

СЪНИ СЪНИНСКИ: Трябва да сте сигурни.

МИХАИЛ ВЕШИМ: Може би само зад океана.

СЪНИ СЪНИНСКИ: Но със сградата на Театър „София“ (смях).