КРОТКИЯТ БУНТ НА ЕДИН МЕЧТАТЕЛ

РУМЕН ЛЕОНИДОВ: Добър вечер на всички. Ще започна с поздрав от собственика на Издателството "Изток-Запад" Любен Козарев. Помоли ме аз да дойда и да ви поздравя, защото сме приятели с него 30 години. Поверил ми е приятелски да чета всичко българско и родно, което идва в издателството, и трябва да ви кажа, че на ден има по 7-8 кандидати - най-различни хора, различни възрасти, различни сюжети, предимно проза. Даже има някои, които са си издали книгите и искат сега да ги преиздадат в Издателството, защото са много ценни. Аз съм, така да се каже, цензора. Повечето ги връщам. Издателството е едно от водещите, бих казал, водещото даже. Оцелява по много странен начин - издава литература, предимно за мозъка, за интелекта, за философията, за познанието, и по-малко за сърцето. Там няма любовни романи, няма по-жълти неща, по-масови, да кажем. И въпреки това, в класацията то е винаги на второ или трето място по оборот. Както има един израз, то е "нишово издателство" и тая "ниша" успя да покори доста читатели. Постоянно идват в офиса, който се намира срещу служебния вход на Операта - там има малка книжарница, в която можете да си купите книгите с отстъпка. Издателството има голяма хубава печатница в Божурище. Г-н Козарев е много амбициозен. Завършил е полиграфия и философия, знае не само да странира, да чете и да редактира, но и да работи на машините, когато някой от работниците се разболее или напусне. Казвам това задължително, защото е чест за всеки автор неговото издание да носи марката на "Изток-Запад". Не съм сигурен, че когато се появи хубава книга, някой гледа кой точно е издателя. Обикновено се търси авторът и заглавието. "Изток-Запад" не разполага с най-шумните български автори. Понеже не е специализирано за българска литература - пуска на година по две-три книги, докато други издателства са изцяло посветени на тая дейност. Иван Иванов е облагодетелстван, защото това е втората му книга, издадена от "Изток-Запад", която, надявам се, да намери добър прием между читателите - не заради марката, а заради самия автор. Не мина много време от срещата в ЦДНА, когато говорихме за неговия роман. Тази линия на тъга - без озлобление, без оплакване, без хленчене, която присъства там, откриваме и в новата му книга. Тя е мотивирана от много неща (ние си ги знаем), тая тъга се носи във въздуха, не е от една-две години. Става все по-тъжно, защото децата вече не емигрират, а се евакуират. Това е новото понятие. Вече не бягат, а просто се евакуират, за да могат да живеят някъде нормално, прилично, в едни по-цивилизовани общества. За съжаление, за тази тъга не са виновни само политиците, които ние винаги сме готови да оплюваме, дори ако сме гласували за тях. На първата или втората година вече сме разочаровани и се оглеждаме за някаква друга сила - те общо взето са едни и същи. Ръководят ни хора, за които няма достатъчно бог, няма достатъчно морал, няма достатъчно съвест. Иван Иванов има тези качества - има и морал, има и съвест, има и тая доброта, и самоиронията да разказва неща, които са му се случвали или е наблюдавал да се случват на околните. В този смисъл той е, не демодиран, а старомоден писател. Има голяма разлика. При него има чувства - пише за чувства, не пише с ефектни хватки: потоци на съзнанието - да се чудиш ти ли си глупав или авторът е още по-глупав от теб. Той разчита на прекия контакт на онова, което се нарича душа (други го наричат сърце). Все едно, това е емоцията - споделената емоция, която е претрансформирана в художествена проза. Това, което ме впечатлява, е, че той почти никога не си измисля - ако нещо си добавя, то е в по-сложните, в по-дългите работи. Тук шест души пътуват за Европа - шест непознати мъже, които разговарят, както и този текст, който ще видите, за оркестъра. Не съм говорил с автора, но имам чувството, че това са пиеси, тъй като четох, че той е и автор на пиеси. Не знам дали са играни. Може би в Ловеч нещо, може би предстои, но това ми дава основание да казвам, че те са и пиеси вече или ще станат такива. Защото да организираш в едно цяло шест различни характера с шест различни имена, хич не е лесно. Една доста сложна материя - читателят трябва да запомни характерите, трябва да проследи техните диалози. Диалогът при него върви много добре. Съобразява се с това, че читателят може да не знае някои неща и му ги подсказва чрез героите си. За да не бъде потиснат от интелигентността на автора. Тази грижа за читателя ми направи добро впечатление. Читателите са различни, на различно интелектуално ниво, с различен професионален опит, и не са длъжни да знаят този или онзи композитор или тази и онази интересна препратка към картини или пиеси. Това, което трябва да се изтъкне още, е, че Иван Иванов не се бои да бъде изповеден. В този смисъл казвам, че е старомоден. Днешната проза бъка от амбициозни неща, които са свързани с един измислен свят, или героите не се унифицират по никакъв начин с автора, дистанцията между пишещия и неговите герои се увеличава. Докато Иван стои много добре в тази изповедна сфера. За това трябва смелост, трябва и огледало - вътрешно огледало, което да гледа не назад, а навътре. И той го прави, особено в разказите, много добре. Не го прави директно, но успява да размести в сюжета спомени и реалност, болка, както казах, разочарования, тъга. Трябва да се спомене, че героите му са част от онази прослойка в обществото на мислещи, интелигентни хора, които са честни, и които са наивни. Аз се присъединявам към тях и смятам, че ние честните и добри хора сме много пък и наивни, и много лесно ни прекарват. Една част от тая прослойка си отиде под земята и на небето. Неслучайно хората, които бяха изнасилени няколко пъти: икономически, политически, и всякак, не останаха да живеят тук. Няма как да нямаме и ние вина за това - чисти и наивни до глупост. Така че тук героят, а може би това е истински случай, взима огромен заем в швейцарски франкове, мисля, за да се окаже впоследствие, че това е узаконена схема от една голяма банка, няма да й казвам името, която да води до разоряване на едно семейство, което е започнало със зъби и нокти да строи хотел, и в края на краищата всичко рухва. Човек не може да живее десет години, за да има възможност да възстанови енергията си, силите си, надеждите си след такива големи пропасти, които се случват на много честни хора в България? За съжаление, обществото ни като равнище на развитие стои много ниско, за разлика от други малки страни, а и от по-големи, където един фалит не е фатален, защото твърдят, че един бит е по-ценен от петима, които не са бити. При нас съдбите са различни, тук един фалит, един непоправим финансов погром много пъти води до инсулти, инфаркти, самоубийства, до разпадане на семейства и фамилии. Авторът е щастлив човек. В книгата става дума, че това, което пише, дъщеря му го чете и го харесва. Това е много мило. Синът ми още не е прочел до края моята последна стихосбирка. Каза ми: Татко, от първото, което прочетох, ми увисна ченето. Викам: А после? - После, друг път. Така че е мило, когато децата подкрепят начинанията на родителите си в една сфера, която не носи пари, не носи кой знае какъв престиж - днес да не си писател в България. Това не са трийсетте години на миналия век, когато минават хора с бастунчето пред оная сладкарница, която я събориха, или дори в т.нар. социализъм, когато да си писател имаше предимства: да ходиш на море в специална вила или на зимен курорт, и да пишеш в някоя от тези вили. Хареса ми тази скромност. Защо трябва да се издават подобни книги? От една страна, може да се каже: това е част от графоманията, която е заляла България - всеки пише, всеки издава. Да, това е част от истината. По-хубаво ли е да има планирана хартия, да има три издателства, където всички да чакат да си издадат книгите? Не, така беше при социализма. Това може - онова не може, това е опасно, това е остро. Трябва да се издават тези книги, за да се освобождава духът за нови търсения. Най-голямата пакост на онова време беше, че ако не издаваш книгите, те стоят в чекмеджето, променят се във времето, независимо дали идва 10 ноември или минава модата, сменя се лицето на времето и книгите по някой път остаряват. Авторът не може да си ги види, не може да се дистанцира от тях и все вика: абе, аз имам тук два-три ръкописа, като дойде моя ред... Не е така, и литературата остарява, променя се времето, вкусовете, поколенията. Познавам много хора, които не можаха да се осъществят като автори, защото много късно дебютираха или въобще не можаха да дебютират. Това са предимно хора, които са журналисти, работят със словото и, естествено е да посегнат към поезията, която тайно са започнали като ученици, а защо не и към прозата. Издаде ли се книгата, тя вече не е твоя. Може да пише тук Иван Иванов, обаче тя вече не е негова, тя принадлежи на читателите. И, дай боже, да се намерят. Това, което е най-трагичното, което е над тъгата в тая книга, носи и заглавието "Наричайте ме мечтател". Един от героите казва, едва ли не си обещава: аз искам да не умра в България. Значи не да умра за България, а да умра извън България. Това вече е много страшно, това вече не е тъга, това е драма, трагедия, но за да омекоти (Иван разбира интуитивно, че това е страшно проклятие - един човек да умре съзнателно извън родината си) този доста драстичен, но за мен естествен, избор на героя, той казва: наричайте ме мечтател. Това е акцентът, който авторът е избрал, с острата му част и по-омекотената добавъчна формулировка. Книгата лесно се чете, достъпна е. Сега като дойде неговия ред да говори, той ще отговори и на този въпрос: дали новелите са пиеси или тепърва ще стават такива. Благодаря ви, че сте уважили автора, който вече е уважен от Издателство "Изток-Запад", и се надявам, че няма да е далеч времето, когато ще има нов ръкопис, който ще бъде споделен не с друго издателство, а отново с издателството, което и аз тази вечер представлявам. Живи и здрави, на добър път. (Аплодисменти.)

ИВАН ИВАНОВ: Днес няколко пъти се разплаках, на път съм да го направя и сега. Дълбоко вярвам в себе си, че ако хората плачат повече - светът ще бъде по-добър. Човек измерва живота си не с годините, не със загубите и победите. Човек измерва живота си с такива моменти, когато покорява мечти. В една предишна книга бях написал: "Никой бизнес, политика, религия не стои по-високо от човещината". Тази вечер искам да добавя още нещо: и приятелството. Ако любовта е небесно послание, пратено ни от Бог, то приятелството е неговата любима рожба. Защото приятелството събира всичко това: доблест, морал, отговорност, чувство, достойнство. Съжалявам за хора, изгубили се в днешния объркан свят, загубили посоката си, които може да имат всичко, но нямат приятели. Ако някой ме срещне и ми каже: не си богат, ще премълча; ако друг ми каже: не си здрав, ще се замисля; ако трети ми каже: не си красив, няма да споря с него; ако някой ми каже: ти не си писател, ще се съглася с него, аз съм скромен автор; ако петият човек ми каже: ти не си приятел, ще бъда най-нещастния човек. Искам да благодаря на тази страхотна жена (Силвия Лулчева, която прочете няколко произведения на автора - бел.T-now) - единственият глас на България, страхотна актриса, страхотен човек. Благодаря за доверието. Трудно ми е да изброя всички мои приятели тази вечер. Простете ми. Всеки от вас е един прекрасен човек и има зад себе си една прекрасна история, която си струва да бъде разказана. Аз съм един като всички вас. Дълбоко ви ценя, защото знам великата истина: който има приятели, има всичко. Обичам ви, приятели. Моето послание лично към вас е: не поставяйте в скъпи рамки мечтите си, оставете ги да полетят. Обичам ви. (Аплодисменти.)

СИЛВИЯ ЛУЛЧЕВА: Нещо за финал, но много хубаво. Минаха месеци, в които оставих да преживее в мен една дълбоко въздействаща статия на Иво Иванов:

"Дълго търсих своя отговор на въпроса: какво бих взел със себе си, ако се запали жилището ми? Неведнъж всичко се изпепеляваше в какви ли не житейски катаклизми. Преди трийсет години пожар унищожи бащината ми къща и всичко, което родителите ми имаха. Преди пет години семейството ми загуби домът си и създаденото от нас с усилия, лишение и труд. Но дали точно страданието не ни научи да оценяваме кое има стойност и кое е без материално значение. Раждаме се бурно възвестяващи с писък желанието си да се озъбим на този свят, решително стиснали малките си юмручета да победим великата сила, наречена съдба, но си отиваме мълчаливо със широко отворени ръце. Дали онази същата съдба е простила греха от първите ни срещи и ни показва, че всъщност нищо не ни принадлежи, освен това, което даваме. Ако изпепеляващ пожар обхване дома ми, бих взел болката от раздялата с близките си, поели по своя вечен път.

Бих взел щастието от мисълта не да побеждавам, а от желанието да се боря.

Бих взел светлината, за да показва най-верния път.

Бих взел късмета, за да помага на болните.

Бих взел надеждата, за да укрепва разума ми.

Бих взел справедливостта, за да й се помоля.

Бих взел силата, за да преодолявам греховете си.

Бих взел прошката, за да търся покаяние.

Бих взел истината, за да споря с неправдата.

Бих взел здравето, за да го споделя с приятелите.

Бих взел съдбата, за да си поговорим.

Бих взел мъката, за да бъде само моя.

Бих взел уважението, за да имам честта и достойнството да го подаря на противниците си.

Бих взел знанието, за да му дам кураж в спора с невежеството.

Бих взел искреността, за да казвам по-често, че обичам.

Бих взел красотата, за да я спася.

Бих взел детския смях, няма нищо по-хубаво на света.

Бих взел вярата, великата тайна, с която Той ни благославя, за да озарява всички хора по света.

Бих взел мечтите, за да ги завещая на децата.

Бих взел вечността, за да я подаря на човека до мен.

Бих взел любовта, за да дарява свещена и божествена енергия за всеки миг, в който живеем.

Светли празници, бъдете мечтатели."

Единственото, което, ако имам право да говоря след автора от свое име, бих добавила: бих взел книгата, за да ми е приятел. Поклон пред всички пишещи и четящи хора. Светли празници. Бог е много добър. (Аплодисменти.)