Василий ІІ - Българоубиец или Българозащитник
Тук искам да изложа едно особено основание за странните дейстивия на Източно римският император Василий ІІ спрямо българите. Официалната историография тотално е заложила на зверският образ на Василий следствие ослепяването на 15 000 самуилови войници. Никой обаче не се интересува доколко тези войници са искали да се бият за Самуил, та се предават на Василий ІІ повсеместно. Ослепявания има много и дори едно от тях е на „равноапостола” Св. Борис І спрямо собственият му син. Други пленявания на българи в цялата ни 1700г. история са две или три и то след ожесточена предварителна битка. Докато самуиловите юнаци се предават без особено съпротивление. Не бива да се пренебрегва никога човешкият фактор при патетичните изобразявания на героични владетели и то особено на образи като Самуил. Многогодишните митарства на армията му следствие стратегическият замисъл на Самуил за избягване на решаваща битка не може да не са деморализирали войската. Освен това е твърде съмнително това да е било войска в днешното понятие ,че и в тогавашното. Най вероятно това са били хора не особено заинтересовани от битките на Самуил, тъй като и двата модела на управление – феодалният и имперският – едва ли са се различавали съществено. Преимуществото дори е било на римска страна със стройната си законова уредба и . . . платена армия. Самуил не плаща – няма пари. Моето предположение е, че войската му се е предала за да премине впоследствие под платено римско управление. „Нещастната” случка с гея на Василий обаче променя коренно ситуацията и войската на Самуил се превръща в мъченик за поколенията. Толкова за основанията по тази страна от действията на най-мразеният от българите Римски Император.
Поместените по долу хрисовули и обяснения от Снегаров рисуват една по различна картина от изложената по-горе. Към нея бих искал да добавя и самото заявление на Василий ІІ :
“Въ различни времена човеколюбивиятъ Богъ е дарявалъ на нашето царство велики и безбройни блага, но всичките тяхъ превъзхожда съединението на властьта на българите съ властьта на ромеите подъ единъ яремъ. . . ”
Това заявление по никакъв начин не разглежда българите като функция на българската държавност. Точно обратното – българската държавност от това заявление е следствие на властта на българите. И на тази власт, Рим в лицето на Императора си разчита и за в бъдеще. Такова заявление едва ли би имало, ако даденостите, проявленията на „българската власт” не бяха ясни на Василий ІІ. И тези основания съществуващи до ХІ в. като „ясни” за Римския Император са именно, че българите са известни като римски повсеместни военни образования на територията на Римската Империя. Тези формирования не са само в далечното минало, те притежават мобилна сила и през описваните събития, та Василий да си прави такива сметки. И това „сведение” е „актуално” дори когато българската държава определено се е оформила или в момента ( ХІв.) продължава да се оформя като народностно формирование. Тази българска власт определено съществува, дори когато не съществува политическото формирование България. Как може да се задържи и използва тази „българска власт” ? Най-простия и ефикасен начин е да се даде на българската народност това, към което се стремеше Самуил и предшествениците му – народностна и църковна независимост. Но не под „шапката” на народностната държава, а под шапката на Римската Империя. За народа не е от особено значение името на формированието, делегирано чрез неговото плакатно име (държава, империя, емирство, кралство и т.н.) а това какво е то по същество. И Римската Империя започва да дава ВСИЧКО, което е по-силите й, за да осъществи това към което се стремеше Самуил. Народностни права – веднага – делегирани са със закони. Църковни територии – моментално – докъдето поиска българският Архиепископ и които поиска. Отново потвърдени със закони. Затова и Василий избира нов човек за Архиепископ, на мястото на старият Патриарх, човек готов да изпълни неговите помисли. Най-вероятно новият Архиепископ Йоан е върл български националист, като съдим по многобройните му „актуализирани” настоявания за нови църковни територии, както ще видим по-долу от изложението на Снегаров. Това по никакъв начин не вреди на Василий, напротив, затвърждава българското участие в „ярема” на силовата Императорска власт. Втора възможна „тънка” сметка за щедростта и пристрастеността на Българоубиеца към изискванията на Йоан е: Като повсеместни гранични войскови области на територията на Римската Империя от ІVв. и след това, и като вклинили се народностни територии между Западната и Източна част [резултат на което са българските територии ТИДЕ (Тесалия,Илирия,Дардания и Двата Епира - стар и нов), заявени като такива през 869-70г. на VІІІ Вс. Събор] българскията територия е до Виена и Будапеща. След като на югоизток е сложена бариера със Солунският диоцез, то разширението на българската диоцеза на северозапад може да се простира до ?. . . докъдето са желанията на Архиепископ Йоан. Защото тези желания са за сметка на Папските диоцези, а не на Константинопол, който никога не е имал църковни диоцези на северозапад от линията Видин – Охрид. Ето това е промисъла на учудващото благоразположение на Василий ІІ към българската народност и българската църква. Това очевидно и онагледено със закони благоразположение на Василий ІІ не е индикирано от официалната история, защото то нарушава „картинката” за азиатският български произход и единствената негова обяснителна „посока” води към древните български участия в историческите европейски процеси и в частност на Римската Империя. Друг подобно разигран „царски гамбит” от Константинополските църковни емисари за „ нашествие на запад” е мисията на Константин и Методий в Панония през 863г. въпреки съществуващите основателни съмнения тази мисия да е Византийски проект. Така или иначе, хрисовулите и църковната атака на Василий ІІ имат несъмнено резултат, защото след възстановяването на ІІ-то Българско Царство (което според мен е ІІ Българска Империя, което е заявено от Калоян и аз не виждам никаква, ама никаква причина да не вярвам на Калоян, а да предпочитам мнението на днешните официози), в българските църковни територии се оформят множество царстава и кралства, които поставиха основите на националните държави Хърватска, Словения, Сърбия и т.н. И зачатъците на тези държави бяха поставени още при Хераклий (612 – 638), което не попречи през ІХ в. същите тези територии да се обявят за български „ по името на тези българи”, които ги владеят с „правото на силата” и „народностното право” на VІІІ Вс. Събор - по записките на Анастасий Библиотекар.. Налице са огромни за мащабите на Европа територии, които не се вместват в понятието „царство”. Техните устои са поставени от Телериг, мощно раздвижени от Омуртаг и Крум и съществуващи като такива до завладяването йм от Османската Империя. Освен множеството междуцарствени войни на територията на тази Балканска Империя е налице и индивидуално разбиране на християнството, формулирано като „особено българско битие” и пронизващо историята от битките на Виталиян през началото на VІв. за църковна защита на носителите на това битие, през Теофилакт и Методий до, като че ли последният индикиран носител исихаста Патриарх Евтимий. Въпреки различните имена, които това „битие” е получило през вековете, най-съществената негова черта ( която е същата както и при първите Апостоли) са лечителските способности на неговите изявени носители. Те освен, че са лечители, са и носители на „особени способности”, последният най-известен от които беше Баба Ванга и преди нея основателя на „Бялото братство” – Дънов. Без да се чудим и гадаем, какво е било отношението на православието към тях, можем само да си припомним какво беше отношението на Православната Църква към Ангелина (Баба Вангелия). Ето това е различавало и различава носителите на „особеното българско битие” от чиновниците на православието и католицизма. Докато първенците при последно споменатите официози се избират чрез човешко гласуване, то първенците на „особеното българско битие” винаги са били избрани от Бога. Ето затова смятам, че Евтимий е последният официален представител на „особеното българско битие”. За дискутиране на това битие са организирани всички събори на Балканите и към силовата носителка на това битие, Българската Империя, бяха организирани дори кръстоносни походи. Последният Български Император е синът на Иван Срацимир и той е наречен Император съвсем не от българи, когато почива в Белград. Споменът за Българската Патриаршия е жив до ХVІІв., когато Охридските Първосвещенници продължават да се самоназовават Патриарси. Вярно е, че има и Патриаршии без Империи, но във всеки случай Българската Патриаршия не е от тяхното „ниво”. Ето към тези Имперски „способности” на българската власт през ХІ в. са насочени и попълзновенията на Василий ІІ. И имперската същина, белегът на тази власт е, че тя не е концентрирана и съсредоточена в един град или в ръцете на един владетел. Тя е СИСТЕМА от модулни военни формирования на която са подвластни огромни територии, които продължават собственият си живот, въпреки пропадането на владетели и столици, без значение дали са Плиска или Охрид. И ДНК-то на тази система са българските гранични области, организирани като такива от Римската Империя и Константин Велики. Ето това имах да кажа, към „странното” поведение на Българоубиеца в текстовете които дава Снегаров по-надолу. Те защищават българската народност и българското битие, дори след като българската държавност в лицето на Самуил е ликвидирана.Но българската военна мощ остава и на нея разчита за в бъдеще и Василий ІІ. От ясно по-ясно е че тази "мощ" не е държавна функция, а българската държава е била функция на тази "мощ" в лицето на българските гранични формирования - comitatus. В тях ( текстовете) съм преправил само отделни графеми, които нямат аналог в днешната кирилица, за да се избегне появяването на разни „чудатости” при залепването на файла. Няма да се появят също и гръцките графеми в скобите.
„...Съ привилегиите, които е далъ на Българската църква, император Василий е завършвалъ своята политика, която се стремила да привърже българския елементъ къмъ Византия. Получили гражданска и църковна автономия, българите се поставяли въ лична уния съ Византия [2]. Императоръ Василий виждалъ въ автокефалната Българска църква най-добра опора на своята власть въ България. Поради това той особено се загрижилъ да определи нейното положение спрямо цариградския патриархъ и неговите митрополити, съседни съ нейния диоцезъ, и да осигури пълна национална свобода. Следъ като свалилъ патриарха Давида, той е утвърдилъ избрания отъ охридския Св. Синодъ новъ духовенъ началникъ, българина отъ Дебърско Иоана, комуто обаче не далъ титулъ “патриархъ”, а му предоставилъ титула “архиепископъ” съ постоянна резиденция Охридъ. По желанието на народа ли или по лични мотиви завоевательть е сменилъ духовния началникъ на България, не е известно, обаче смяната била въ съгласие съ българските жизнени интереси, понеже патриархъ Давидъ не билъ годенъ за историческата роля, която тепърва трябвало да играе Българската църква. Новиятъ духовенъ глава билъ достоенъ за високия постъ. Архиепископъ Иоанъ счелъ за своя свещена мисия да събере целия български народъ въ една родна Църква и да затвърди духовното му единство и културна самобитность. И той упорито преследвалъ таза цель. По негово ходатайство императоръ Василий е издалъ на негово име три хрисовули, които гарантирали независимостьта на Българската църква въ нейните етнографски предели. Привеждаме тези хрисовули въ български преводъ.” - Коментар на Снегаров.
Хрисовули на Василий ІІ
Първиятъ хрисовулъ
“Въ различни времена човеколюбивиятъ Богъ е дарявалъ на нашето царство велики и безбройни блага, но всичките тяхъ превъзхожда съединението на властьта на българите съ властьта на ромеите подъ единъ яремъ. Поради туй ние утвърдихме благочестивейшия монахъ Иоана да бъде архиепископъ на България и ръководителъ на делата на архиепископията. И тъй като той помоли да опръделимъ писменно клириците и париците, които трябва да служатъ на църквата на неговата епархия, и (на подведомствените) му епископи, ние му дадохме настоящия сигилии на нашето царство.
Съ него ние заповядваме, самиятъ архиепископъ да има въ градовете на своята епархия, т. е. въ Охридъ, Преспа, Мокра и Кичево, 40 клирици и 30 парици.
2. Новаковичъ, Глас српске Кралевске Академjе, 1908 г., кн. 76, стр. 1.
А епископътъ въ Костуръ (заповядваме да има) въ градовете на епархията си, т. е. въ Костуръ, Куреща, Колоня, Деволъ, Воюса, и Мора 40 клирици и 30 парици. Макаръ той по-рано да е ималъ и повече, но ние не искаме, числото на неговите клирици и парици да надминава числото на клириците и париците на архиепископа.
А епископътъ въ Главеница заповядваме да има въ самата Главеница и Канина и Неанискъ 40 клирици и 30 парици.
А епископътъ въ Мъгленъ (заповядваме да има) въ самия Мъгленъ и Просекъ и Морихово, и Сетина, и Острово, и Заодрие 15 клирици и 15 парици.
И епископътъ въ Битоля (заповядваме да има) въ Пелагония, и Прилепъ, и Дебретъ, и Велесъ 15 клирици и 15 парици.
И епископътъ въ Струмица (заповядваме да има) въ самата Струмица, и Радовишъ, и Конечъ (Конче ) 12 клирици и 12 парици.
И епископътъ въ Морозвиздъ (заповядваме да има) въ самия Морозвиздъ, и Козякъ, и Славище, и Злетово, и Луковица, и Пиянецъ, и Малешово 15 клирици и 15 парици.
И епископътъ въ Велбуждъ (заповядваме да има) въ самия Велбуждъ и Сонтескъ ( ), и Германия, и Теримеръ, и Стобъ, и въ Долни Сонтескъ и Разлога 15 клирици и 15 парици.
И епископътъ въ Триадица (Средецъ) заповядваме да има въ самата Триадица и Перникъ, и Суково ( ), и Звено 40 клирици и 40 парици.
И епископътъ въ Нишъ (заповядваме да има) въ самия Нишъ и Мокръ, и Комплъ, и Топлица, и Свелигово 40 клирици и 40 парици.
И епископътъ въ Браница (заповядваме да има) въ Браница, Моравискъ, и Свендеромо, и Гронцъ, Дивисискъ, и Истаагланганъ, и Бродарискъ 15 клирици и 15 парици.
И епископътъ въ Белградъ (заповядваме да има) въ самия Белградъ, и Градецъ, и Омцъ ( ), и Главентинъ, и Бяла Църква 40 клирици и 40 парици,
И епископътъ въ Сремъ ( ) (заповядваме да има) въ цялата си епархия 15 клирнци и 15 парици.
И епископътъ въ Скопие (заповядваме да има) въ самия Скопие, и Виница ( ), и Преморъ, и Луково ( ), и Принипъ 40 клирици и 40 парици.
И епископътъ въ Призренъ (заповядваме да има) въ самия Призре и Хосно (наместо Хвосно), и Лескомецъ (наместо Лесковецъ), и Врета 15 клирици и 15 парици.
И епископътъ въ Липения въ цялата си епархия (заповядваме да има) 30 клирици и 30 парици.
И епископътъ въ Сервия (заповядваме да има) въ цялата си епархия 30 клирици и 30 парици.
(Заповядваме), всички тези клирици да се освобождавать отъ строение на домове и други повиности въ полза на държавата, както се освобождавали и при Самуила. За знание на тези, които ще царуватъ следъ насъ, ние дадохме на архиепископа настоящия сигилий, като го подчертаваме съ оловення печатъ на нашето царство.
Вториятъ хрисовулъ
Тъй като следъ изложението на този сигилий относно това, каква епархия да има всяка българска епископия, светейшиятъ архиепископъ на България помоли нашето царство да състави и другъ сигилий за останалите негови епископии, които не бяха изброени въ първия сигилий поради това, че съседните митрополити ги бяха заграбили и присвоили, и (тъй като) моето царство не желае да допусне никого отъ тяхъ или отъ техните хора нито на една крачка навътре въ българския диоцезъ, то постановихме, сегашниятъ светейши архиепископъ да има и да държи всичките български епископии, които при царь Петра и Самуила съ владеели тогавашните архиепископи, и всичките останали градове, защото не безъ кръвь и трудове и мъки, но чрезъ (нашето) скъпо търпение и съ Своята помощь Богъ ни подари тази страна, и Неговата благость ясно ни помагаше, като съединихме разделеното подъ една власть, безъ да нарушаваме границите и наредбите, които съ били добре установени отъ царувалите преди насъ. Макаръ ние и да станахме владетель на тази страна, но нейните права запазихме ненакърнени, като ги подтвърдихме съ наши хрисовули и сигилий, и установяваме, сегашниятъ архиепископъ на България да има такъвъ диоцезъ, какъвто е ималъ при царь Петра и да владее и управлява всичките епископии на България, не само онези, които бе изложени въ първия сигилий, но и тези, които, като скрити, не бяха присъединени къмъ първите епископии, и съ настоящия сигилий се явиха и са изложени поименно.
И на тяхъ, както и на другите подаряваме клирици и парици, именно заповядваме епископътъ въ Дръстръ да има въ градоветѣ на епархията и другите градове около нея 40 клирици и 40 парици. Тъй като въ царуването на Петра въ България тази епископия блещяла съ достойнството на архиепископия, а следъ това архиепископите са. преминавали отъ едно място въ друго, единъ въ Триадица, другъ въ Воденъ и Мъгленъ, сетне ние намерихме сегашния архиепископъ въ Охридъ, (то) и самиятъ Охридъ да има архиепископъ, а въ Дръстръ да се ръкополага епископъ.
А епископътъ въ Видинъ заповадваме да има въ градовете на епархията си 40 клирици и 40 парици. Предъ видъ на това, че тази епископия ми бе най-полезна и откри правъ пътъ въ страната, въ всеки случай тя трябва да получи най-големи награди и да бъде поставена надъ по-добрите. Но за да не превъзхожда числото на клириците и париците на архиепископа, ние ѝ дадохме равна частъ съ оная архиепископа, като прибавихме десьть души къмъ частьта на архиепископа, състояща се отъ 70 клирици и парици.
А епископътъ въ Раса заповядваме да има въ епархията си 15 клирици и 15 парици.
А епископътъ въ Орея заповядваме да има въ своята епархия 12 клирици и 12 парици.
И епископътъ въ Черникъ заповядваме да има въ цялата си епархии 15 клирици и 15 парици.
А епископътъ въ Химара заповядваме да има въ цялата си епархия 12 клирици и 12 парици.
И заповядваме на дирахийския митрополитъ да остане само съ своя престолъ и да бъде доволенъ отъ принадлежащите му имоти и доходи ( ) и да не престъпва въ епископиите на България, защото тяхъ ние утвърдихме за архиепископа на България, както и отъ старо време властьта (надъ тяхъ) е принадлежала нему, и неговото право било узаконено отъ старите (царе). (Това ние правимъ поради туй, че) ние не заличихме нищо отъ туй, що по-рано било установено за архиепископията на България, но ако и нещо неясно има, ние разясняваме ( ) и установяваме ( ) съ настоящия ни сигилий, да се пази ненарушено и неизменно всичко, що принадлежи на тази архиепископия отъ стари времена; и нито самъ той (архиепископътъ б. н.), нито останалите епископи въ България да не спорятъ, но да се задоволявать съ своите собствени граници, удостоверени отъ стари времена, и тяхната власть да остане постоянна и неизменна.
А епископътъ въ Адрианополъ заповядваме да има въ цялята си епархия 15 клирици и 15 парици.
И епископътъ (името е пропуснато въ гръцкия текстъ) заповядваме да има въ цялата си епархия 15 клирици и 15 парици.
И епископътъ въ Ботротъ заповядваме да има въ цялата си епархия 12 клирици и 12 парици.
Епископътъ въ Янина заповядваме да има въ цялата си епархия 15 клирици и 15 парици.
И самиять епископъ въ Козилъ заповядваме да има въ цялата си епархия 15 клирици и 15 парици.
И ецископътъ въ Петра заповядваме да има въ цялата си епархия 40 клирици и 40 парици.
Постановяваме, щото светейшиятъ архиепископъ на България да има не само изложените по име епископии, но ако има епископи, които се намиратъ въ българските предели изпуснати по забравяне, заповядваме светейшиятъ архиепископъ да владее и управлява и тези и всичките други градове, които не са указани въ сигилиите на моето царство и да събира канонически данъкъ ( ) отъ всички тяхъ, и отъ власите по цяла България, и отъ вардарските турци, до колкото ги има въ българските предели. (Заповядваме) и на всичките стратези въ България и на останалите чиновници и архонти да го почитать и уважаватъ високо ( ) и да слушать неговата дума и мнение и да не се бъркатъ въ делата нито на български монастиръ, нито на църква, нито въ каква да е друга църковна работа и да не бъркатъ нито нему, нито на подчинените му боголюбиви епископи и да не му правятъ пречки, за да не претърпи такъвия голямо и безпощадно ( ) наказание отъ моето царство.
Предъ видъ на това и за знание на идващите следъ насъ царе, ние съставихме този сигилий и го дадохме на светейшия архиепископъ, като го подтвърдихме съ оловения печатъ на моето царство въ м. май 6528 (1020)”.
Третиятъ хрисовулъ
Настоящиятъ сигилий е даденъ отъ нашето царство на светейшата архиепископия на България, за да владее тя безъ пречки епископиите на Сервия, Стагъ и Верия. Предъ видъ на туй, че и те се намиратъ въ българските предели, съ настоящия нашъ сигилий ние ги причислихме къмъ останалите епископии и утвърдихме правото на архиепископията на България надъ тяхъ и решихме да надаримъ и тяхъ съ клирици и парици.
На стажкия епископъ 12 парици и 12 клирици, на верийския 30 клирици и 30 парици, а на сервийския епископъ те бяха дадени въ първия сигилий и да не (му) се възбранява. „
Тези императорски актове най-напредъ обръщатъ вниманието ни съ благосклонното отнасяне на завоевателя къмъ стремежа на българския архиепископъ да сгрупира целия български народъ около града на Св. Климентъ. Архиепископъ Иоанъ упорито е настоявалъ за възстановяването на старите граници на Българската църква, и императоръ Василий внимателно се вслушвалъ въ неговия гласъ и издавалъ указъ следъ указъ, за да удовлетвори неговите искания. Съ първия хрисовулъ императоръ Василий е далъ на охридския архиепископъ само 17 епархии (16 епископски и 1 архиепископска), които тя е имала въ последните години на Западното българско царство. Но архиепископътъ, недоволенъ отъ тези граници, е поискалъ отъ императора да възстанови диоцеза на Българската патриаршия при царь Петра (927-969). Императорътъ е удовлетворилъ и тази молба съ втория хрисовулъ, съ който били повърнати на българския архиепископъ Дръстръ и Видинъ, подведомствени на цариградския патриархъ, както и Раса и епископиите, подведомствени на дирахийския, солунския, и навпактския митрополити. Скоро следъ туй къмъ диоцеза на охридския архиепископъ били присъединени съ новъ хрисовулъ [1] още три епархии на южна Македония, отъ които Сервия била дадена на българския архипископъ отново, тъй като, наверно, солунскиятъ митрополитъ се опиталъ да я отнеме.
1. Третия хрисовулъ няма дата, Новаковичъ мисли, че той билъ издаденъ въ 1020 год, но данни за това няма. Навярно, както предполага Юрданъ Ивановъ. той билъ връченъ следъ 1020 год. Споменуването на Сервийската епископия въ третия хрисовулъ дава основание да се мисли, че следъ издаването на втория хрисовулъ (1020 г.) е минало известно време, въ течение на което солунскиятъ митрополитъ успялъ да отнеме тази епископия.
Съ хрисовулите си императоръ Василий отъ една страна е санкциониралъ правата и привилегиите, които българските царе са били подарили на Църквата си, и отъ друга страна той е далъ на архиепископа и епископите някои нови привилегии. При раздаването на привилегиите на епископите императорътъ се ръководилъ отъ услугите, които му оказали епископските градове при покорението на България. На видинския епископъ той е далъ повече права, отколкото на самия архиепископъ, защото Видинъ му открилъ пътя за вътрешностьта на България.
Фалшивите Юстинианови новели, въ които Охридската архиепископия се отождествявала съ Първоюстиниянската, са имали сила само възъ основа на юридическата стойность на хрисовулите на Василия Българоубиецъ. Поради това охридските архиепископи се стремили да съчетаятъ Юстинияновите новели съ тяхъ, което и било постигнато съ хрисовула на Михаила Палеолога.
................
По материалното си положение епархиите на Охридската архиепископия могатъ да бъдатъ класифицирани на първостепенни, второстепенни и третостепенни. Къмъ първостепенните се отнасяли: 1) Охридската, 2) Костурската, 3) Главенишката, 4) Петърската, 5) Скопската, 6) Нишката, 7) Белградската, 8. Видинската, 9) Дръстърската 10) Средечката; второстепенни са били: 1) Липенийската, 2) Верийската и 3) Сервийската; третостепенни — 1) Мъгленската, 2) Пелагонийската, 3) Морозвиздската, 4) Велбуждската, 5) Браничевската, 6) Сремската, 7) Призренската, 8. Рашката, 9) Чернишката, 10) Дринополската, 11) неизвестна (вероятно, Велска), 12) Янинската, 13) Козилската, 14) Струмишката, 15) Орейската, 16) Химарската, 17) Ботротската, 18) Стажката. На първостепенните са били дадени по 40 клирици и по 40 или 30 парици; на второстепенните — по 30 клирици и 30 парици; на третостепенните — 15 или 12 клирици и по 15 или 12 парици.
Превод проф. Снегаров
---------------------------